Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арън Фолк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми 2022

Издание:

Автор: Джейн Харпър

Заглавие: Сушата

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.02.2019

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1875-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16816

История

  1. — Добавяне

Тридесет и втора глава

Фолк почувства, че едва след като Гретчън му наля третата чаша червено вино, напрежението в раменете му започва да отслабва. Тежестта, притискала гърдите му толкова дълго, че почти бе престанал да я забелязва, най-после изчезна. Мускулите на врата му се отпуснаха. Отпи голяма глътка и с удоволствие усети как обремененото му съзнание се изпълва постепенно с друга, много по-приятна мъгла.

В кухнята беше тъмно, след като разчистиха остатъците от вечерята. Задушено агнешко. Нейно собствено. Месото, не рецептата. Прибраха съдовете заедно, като тя ги миеше, а той ги подсушаваше. Работеха в тандем и съзнателно се наслаждаваха на домашната атмосфера.

Преместиха се във всекидневната, където той потъна доволно в дълбокия стар диван с чаша в ръка. Наблюдаваше я как се движи бавно, за да включи страничните аплици, които изпълниха стаята със златиста светлина. Тя натисна някакъв невидим бутон и около тях се разнесе дискретна джазова музика. Нещо леко и ненатрапчиво. Разтворените виненочервени завеси леко се полюшваха от нощния бриз. Зад прозореца всичко бе притихнало.

Малко по-рано Гретчън го взе от кръчмата с колата си.

— Какво й е на твоята?

Фолк й разказа за нанесените щети. Тя настоя да я види, затова отидоха до паркинга, където внимателно повдигна брезента. Колата беше измита отвън, но вътре изглеждаше все така ужасно. Усмихна му се съчувствено и през смях го потупа по рамото. Накара го да повярва, че нещата не са чак толкова безнадеждни.

Докато пътуваха по селските пътища, Гретчън му каза, че Лечи ще прекара нощта при детегледачката. Без повече обяснения. Русата й коса проблясваше на лунната светлина.

Най-после тя седна до него. На същия диван, но в другия край. Разстояние, което трябваше да преодолее. Винаги му се беше струвало малко трудно. Разчитането на знаците. Точната преценка. Ако избързаше, можеше да я обиди точно толкова, колкото и ако закъснееше. Жената му се усмихна. Може би тази вечер щеше да е по-лесно, помисли си той.

— Значи, все още успяваш да устоиш на изкушенията на Мелбърн — подхвана тя и отпи от чашата си. Виното беше със същия цвят като устните й.

— Има дни, в които е по-лесно, отколкото в останалите — пошегува се Арън и също се усмихна. Вече усещаше как в гърдите и корема му се разлива топлина. И по-надолу.

— Някакви изгледи всичко да приключи скоро?

— Ако трябва да съм честен, трудно е да се каже — неопределено отвърна той. Не му се искаше да говори за случая.

Тя кимна и двамата потънаха в удобно мълчание. Жегата поглъщаше тихите акорди на джаза.

— Ей — не издържа накрая Гретчън. — Искам да ти покажа нещо.

Обърна се и посегна към библиотеката зад дивана. Движението я приближи към него и откри за миг част от гладката й плът. Седна отново, стиснала в ръце два албума. Големи, с твърди корици. Отвори първия, после го затвори отново и го остави настрана. Разгърна другия и се премести към Фолк.

Разстоянието беше преодоляно. Най-после. При това още преди да допие чашата си.

— Намерих я миналата седмица — каза Гретчън.

Той погледна. Усещаше голото й рамо до своето. Това му напомни за деня, в който я бе видял отново за първи път. На погребението. Не. Не искаше да мисли за тъжни неща сега. Не и за семейство Хедлър. Нито пък за Люк.

Наблюдаваше я как разтваря албума. На всяка страница бяха залепени по три-четири снимки, покрити с полупрозрачен предпазен лист. Първите няколко, показващи Гретчън като малка, се отличаваха с типичния червеникаво-жълтеникав оттенък, характерен за използвания в миналото фотографски проявител. Тя продължи да разлиства.

— Къде беше… А, ето я. Погледни — вдигна страницата под ъгъл и посочи с пръст.

Фолк се наведе напред. Той. И тя. Снимка, която никога не беше виждал. Кадър отпреди близо трийсет години, уловил него — в къси сиви панталони и голи крака, и нея — с прекалено голяма за дребната й фигура училищна рокля.

Стояха един до друг сред малка група облечени в униформи хлапета. Всички други се усмихваха, но те двамата гледаха с подозрително присвити очи към обектива. По детски руси — нейната коса със златисти отблясъци, а неговата почти бяла. Бяха подредени така по настояване на фотографа, предположи той, съдейки по недоволното си изражение.

— Първият ни учебен ден, струва ми се — погледна го отстрани Гретчън и повдигна вежди. — И така. Оказва се, че ние с теб сме били приятели, преди дори да познаваме останалите.

Арън се засмя и се наведе по-близо, докато тя прекарваше пръст през образите от миналото. Погледна го, вече в настоящето, разтвори червените си устни, разкривайки белите зъби, и в следващия миг вече се целуваха. Ръката му се плъзна по гърба й, притискайки по-плътно горещата й уста, а другата се зарови в косата й. Меките й гърди се притискаха към неговите и той съвсем ясно усещаше късата дънкова пола между краката си.

Отдръпнаха се, дишайки тежко, и се засмяха неловко. На приглушената светлина очите й придобиха морскосин оттенък. Отметна кичур коса от челото й, когато се премести по-близо и го целуна отново, позволявайки му да усети аромата на шампоана и миризмата на вино при всяко вдишване и издишване.

Фолк не чу звъна на телефона. Едва когато Гретчън застина неподвижно, осъзна, че съществува и нещо друго извън тях двамата. Реши да не обръща внимание, но тя притисна показалец върху устните му. Той го целуна.

— Шшшт — каза му през смях. — Твоят ли е…? А, не, моят. Извинявай.

— Не вдигай — прошепна Арън, но жената скочи от дивана, отдалечавайки се от него.

— Налага се. Съжалявам, може да е детегледачката. — Отправи му порочна усмивка, от която кожата му настръхна там, където допреди миг се бе докосвала до нейната. Все още можеше да я усети.

Гретчън погледна дисплея.

— Тя е. Веднага се връщам. Разполагай се удобно.

И му намигна. Закачлив, ироничен намек за онова, което предстоеше. Фолк се засмя, изпращайки я с поглед от всекидневната.

— Здравей, Андреа. Всичко наред ли е? — чу я да казва в слушалката.

Изду бузи и разтърка очи с кокалчетата на пръстите си. Тръсна глава, отпи глътка вино и седна с изправен гръб. Леко отрезвен, но не съвсем, той се опитваше да съхрани магията, докато очакваше завръщането й.

Женският глас долиташе като приглушено мърморене от съседната стая. Арън отпусна глава на облегалката на канапето и се заслуша в неразбираемите звуци. Долавяше плавния им ритъм. И в съзнанието му се прокрадна неканена мисъл. Вероятно би могъл да свикне с това. Не тук, в Киуара, но някъде другаде. На обрасло със свежа трева открито пространство, където често вали. Знаеше как да се справи. Мелбърн и истинският му живот изглеждаха на пет часа и хиляди километри разстояние. Големият град може и да беше влязъл под кожата му, но за първи път в живота си се запита какво крие в сърцето си.

Раздвижи се сковано и ръката му докосна хладната обложка на албума. От съседната стая гласът на Гретчън се чуваше като едва доловим шепот. Никаква тревога, просто търпеливо обясняваше нещо. Притегли тежките корици в скута си, отвори ги несръчно и примигна, за да преодолее въздействието на виното.

Затърси припряно общата им снимка, но веднага осъзна, че е попаднал на грешния албум. Вместо кадри от най-ранното й детство, Гретчън беше запечатана от фотоапарата на деветнайсет, а може би двайсет години. Погледна внимателно обложката и спря. Фотографиите го заинтригуваха. Никога не я беше виждал на тази възраст. Познаваше я като по-млада, а сега и като по-възрастна. И нищо между това време. Тя все още гледаше подозрително обектива, но неохотата й да позира вече я нямаше. Полата й се беше скъсила, а в изражението липсваше предишната свенлива сдържаност.

Обърна страницата и усети нещо като удар в гърдите, когато се озова лице в лице с Гретчън и Люк, запечатани за вечни времена на гланцирана цветна фотография. И двамата в началото на двайсетте си години, засмени, допрели глави в интимен момент. Какво му бе казала тя?

Срещахме се в продължение на две години. Нищо сериозно. После се разделихме, естествено.

Поредица подобни снимки заемаха следващите две страници. Почивни дни, ваканции на брега, коледно празненство. И после всичко внезапно свършваше. Докато лицето на Люк се променяше от двайсетгодишен младеж до близо трийсетгодишен мъж. Приблизително по времето, когато беше срещнал Карън, той изчезваше от албума на Гретчън. Което беше съвсем редно, помисли си той. Правилно. И логично.

Прехвърли набързо останалите страници, докато приглушеният й глас все още се чуваше от съседната стая. Малко преди да затвори албума, ръката му застина.

На последната страница, под пожълтял полупрозрачен защитен лист, имаше снимка на Люк Хедлър. Гледаше надолу, не в апарата, с искрена усмивка на лицето. Въпреки близкия ракурс се виждаше, че се намира в болнична стая, седнал на ръба на легло. В ръцете си държеше новородено бебе.

От синьото одеяло се подаваше розово личице, оградено от тъмна коса, и малка сбръчкана длан. Приятелят му притискаше детето уверено и с обич. Бащински.

Били, помисли си автоматично в първия момент. Беше виждал стотици подобни фотографии в дома на семейство Хедлър. Но едва появило се, предположението мигом се изпари. Снимката беше неясна, направена в тъмна стая с ярка светкавица. Но точно фокусирана. Фолк пъхна албума под страничната лампа, за да разгледа изображението по-добре. Изпод завивката, обвита около китката на бебето, се подаваше пластмасова гривна. На нея с главни букви беше изписано името му.

ЛАКЛАН ШОНЪР.