Джейн Харпър
Сушата (15)

Четиринадесета глава

Арън дълго седя на брега на реката, оставяйки се на тръпките, разтърсващи тялото му, докато жаркото слънце започна да се снишава. Най-после се изправи. Изпускаше светлината. Знаеше къде ще отиде сега, но не беше сигурен дали ще успее да го намери в мрака.

Обърна се с гръб към пътеката, водеща към фермата на Хедлър, и тръгна в противоположната посока. Преди двайсет години тук имаше тесен прашен коловоз. Сега трябваше да разчита на спомените си, докато си проправяше път между откритите корени и изсъхналите храсти.

Вървеше с приведена глава, като внимаваше да не се отклони. Без голямата река, която да го води като фар, на няколко пъти едва не се изгуби. Всичко наоколо изглеждаше различно и предишните познати знаци, по които се ориентираше, вече ги нямаше. Намери го точно в момента, в който започна да се притеснява, че е отишъл прекалено далеч. Заля го вълна от облекчение. Беше съвсем близо до брега, почти опустошено от диворастящите храсти. Докато се провираше през гъсталака, усети искрица на щастие и за първи път, откакто се върна в Киуара, се почувства като у дома. Протегна ръка. То беше все още там и все същото.

Скалното дърво.

 

 

— По дяволите, къде отидоха?

Ели Дийкън се намръщи и внимателно отмести настрани купчина листа с върха на красивата си обувка.

— Някъде тук долу. Чух ги да падат на земята. — Арън запълзя около скалното дърво. Приведе се, опипа пръстта и зарови ръце в сухата шума за ключовете от къщата на Ели. Тя го наблюдаваше изпод качулката и неохотно срита с крак един камък.

 

 

Фолк прокара длан по скалното дърво и се усмихна искрено за пръв път от няколко дни насам. Като дете го смяташе за чудо на природата. Гигантският евкалипт бе израсъл направо върху солидния каменен блок, а стволът му се бе обвил около него, улавяйки го във вечна, груба прегръдка.

Когато беше по-млад, Арън никак не можеше да си обясни безразличието на останалите към дървото. Туристи минаваха покрай него почти всяка седмица, като едва го удостояваха с поглед, и дори за останалите хлапета не беше нищо повече от малко по-особен ориентир. Но всеки път, щом го погледнеше, той се чудеше колко ли години му е отнело да пробие скалата. Милиметър по милиметър. Това му даваше подобното на свободно падане усещане, че самият той е просто една прашинка във времето. Харесваше му. Повече от двайсет години по-късно едно-единствено докосване го накара да го почувства отново.

 

 

През онзи ден Арън и Ели останаха сами, а на шестнайсет това беше сценарий, към който и двамата се стремяха, но и се страхуваха. Той говореше непрекъснато, отегчавайки дори себе си.

Но разговорът постоянно се губеше, сякаш пропадаше в неочаквано появила се на пътя дупка. Преди не се беше случвало, но напоследък все по-често се прокрадваше във взаимоотношенията им като разделителна линия.

Той често се улавяше в опити да измисли да каже нещо, което ще предизвика не просто повдигане на вежди или кимване с глава. Понякога уцелваше десетката и ъгълчетата на устните й се извиваха леко нагоре.

Обичаше тези моменти. Отбелязваше мислено какво точно бе казал, за да го запомни и да го анализира по-късно. Надяваше се да намери модел, върху който да създаде цял репертоар от шеги, толкова остроумни, че непременно да я накарат да се усмихне. Но засега това се случваше отчайващо рядко.

Прекараха по-голямата част от следобеда облегнати на скалното дърво, скрити в сянката му. Ели изглеждаше по-отчуждена от обикновено. Два пъти я попита нещо, а тя сякаш изобщо не го чуваше. Накрая, ужасен, че може да я отегчи още повече, предложи да отидат да потърсят Люк или Гретчън. За негово облекчение тя поклати глава.

— Не мисля, че съм готова да се изправя пред хаоса точно сега — отвърна момичето. — А и така ни е добре, нали?

— О, разбира се. — Разбира се. Опита се да звучи възможно по-безгрижно. — Какво ще правиш довечера?

Тя изкриви лице в гримаса.

— Ще работя. — През последната година се бе хванала на почасова работа, която се свеждаше основно до досадно седене зад касата на млечния бар.

— Не ходи ли снощи?

— Заведението работи всеки ден, Арън.

— Да, знам, но… — Тези дни се случваше по-често от обикновено. Внезапно усети абсурдното подозрение, че го лъже, после се почувства жалък. Ели не би си направила труда.

Наблюдаваше я как подхвърля ключодържателя с ключовете си и ги лови ловко, а лъскавите й нокти с тъмночервен лак проблясват на ярката слънчева светлина. Опитваше се да събере кураж да се протегне и да ги хване във въздуха. Можеше да я подразни малко, както би направил Люк. И тогава… не беше съвсем сигурен какво щеше да стане. Затова почти изпита облекчение, когато Ели ги хвърли прекалено високо и те паднаха някъде зад главите им.

Ключодържателят се удари веднъж в скалата и с метално дрънчене тупна на земята.

 

 

Фолк приклекна до скалното дърво и промени няколко пъти позата си, докато намери правилния ъгъл. Изсумтя от изненада и задоволство, когато я видя.

Кухината.

 

 

— Ей, я виж това. — Арън се поклащаше напред-назад на мястото, където беше коленичил. В сърцето на дървото имаше дълбока хралупа, която се появяваше и изчезваше при най-малката смяна на позицията. Никога преди не я беше виждал. Малко свободно пространство, на което основата на дънера се изнасяше леко встрани, вместо да срасне със скалата. Оптическа измама, почти невидима от друг ъгъл.

Той надникна в празното пространство. Изглеждаше достатъчно широко, за да пъхне в него ръката, рамото и главата си, ако поиска. Вместо това забеляза онова, което търсеше, до самия отвор. Триумфално стисна в длан ключовете на Ели.

 

 

Фолк погледна в хралупата. Вътре беше тъмно. Намери малък камък, пусна го и се заслуша как пада надолу, удряйки се в страничните стени. Нищо не избяга и не изпълзя навън.

Поколеба се за момент, после дръпна ръкава си колкото може по-надолу и пъхна ръка в мастилената тъмнина. Върховете на пръстите му докоснаха някакъв дребен квадратен предмет с изкуствен произход и той побърза да го хване. Тогава нещо невидимо полази по китката му и той побърза да я отдръпне. Изправи се, надсмивайки се над ускорения си пулс.

Разтвори дланта си и видя нещо смътно познато. Малка метална запалка. Кална, очукана от времето, но все още работеща. Обърна я надолу и се засмя, осъзнавайки какво е намерил. Там, с тогавашния му детински почерк, бяха надраскани инициалите му: А. Ф.

Въпреки че така и не стана страстен пушач, той я държеше повече за авторитет, докато един ден, малко преди края, предпочете да я скрие, преди баща му да я е намерил. Повдигна капачката, но не посмя да я щракне. Не и при тези обстоятелства. Потърка с длан метала, обмисляйки дали да не я пусне в джоба си. Но тя сякаш принадлежеше на това място и на едно по-различно време. След миг бръкна отново в дупката и я върна обратно.

 

 

Ели приклекна до него, опирайки горещата си длан на рамото му, докато се клатушкаше и се опитваше да запази равновесие. Намираше се достатъчно близо, за да забележи сплъстените й от наслоената спирала мигли, докато с присвити очи надниква в хралупата. Лакътят й се притисна болезнено към тялото му, когато протегна колебливо ръка, за да провери големината на процепа.

— Страхотно е — каза безучастно. Трудно беше да се определи дали го мислеше наистина.

— Намерих ключовете ти — подхвърли той и й ги подаде. Момичето се обърна да го погледне. Можеше да види малките черни петна в ъгълчетата на очите й, където гримът се беше размазал. Напоследък все по-често отказваше да пие и отблизо кожата й изглеждаше гладка и чиста.

— Значи, успя. Благодаря ти, Арън.

— Няма за какво, Ели. — Той се усмихна. Усещаше дъха й върху бузата си. Не беше сигурен дали действително отмести глава, или просто му се искаше, но внезапно лицето й се озова съвсем близо и тя вече го целуваше, притискайки розовите си устни към неговите. Сладникаво лепкави, с неестествен вкус на череши. Беше по-хубаво, отколкото си го представяше, затова се отдръпна назад, обзет от желание да вкуси повече от това усещане на изумление и чиста радост.

Вдигна ръка към лъскавата й коса, но когато я плъзна нежно към тила й, тя се задъха, с устни все още върху неговите, и отскочи рязко назад. Отпусна се шумно на земята и докосна с пръсти първо устните си, после тъмните кичури. Застинал на мястото си с отворена уста и все още замаян от аромата й, Арън усети как бавно го обзема ужас.

Тя гледаше право към него.

— Извинявай, Ели. Аз…

— Не, ти извинявай. Нямах намерение да…

— … съжалявам. Вината е моя. Мислех си, че искаш…

— Арън, не, честна дума, всичко е наред. Просто…

— Какво?

Въздишка.

— Изненада ме.

— О! — И след това: — Добре ли си?

— Да. — Тя отвори уста, сякаш имаше намерение да каже още нещо, но мълчанието се проточи. В един спиращ дъха момент Арън си помисли, че видя сълзи в очите й. Ели примигна и те изчезнаха.

Изправи се и й протегна ръка, за да й помогне да стане. За една ужасно дълга секунда се уплаши, че може да го отблъсне, но тя пъхна длан в неговата и скочи на крака. Арън отстъпи крачка назад, отдалечавайки се леко от нея, и повтори:

— Съжалявам.

— Моля те, не го казвай.

— Добре. А между нас всичко наред ли е?

За негова изненада, тя пристъпи към него. Преди да разбере какво става, устните й леко и неочаквано се притиснаха към неговите и вкусът на череша се върна.

— Наред е. — Отдръпна се със същата бързина, с каквато се бе приближила. — Казах ти. Просто ме изненада.

Когато случилото се най-после стигна до съзнанието му, всичко беше свършило. Тя се наведе да изтърси пръстта от дънките си.

— Най-добре да тръгвам. Но ти благодаря — каза, без да вдига поглед. — За ключовете, имам предвид.

Той кимна.

— Ей — подхвърли момичето, преди да се отдалечи. — Хайде да не казваме на никого за това. Да го запазим за себе си.

— За кое…? За хралупата или…?

Ели се засмя.

— За хралупата. — После го погледна през рамо. — А може би и за другото. Поне засега.

И двете ъгълчета на устните й бяха повдигнати леко нагоре.

Без да е напълно сигурен, Арън реши, че в крайна сметка денят се оказа чудесен.

 

 

Фолк не каза на никого за кухината. Нито пък за целувката. Не се съмняваше, че същото важеше и за Ели. Не че можеше дълго да пази тайна. Три седмици по-късно и само на двайсетина метра от мястото, където стоеше, бледото й подпухнало тяло бе извадено от реката. След като я намериха, той повече не слезе до дървото. А и нямаше възможност, дори да искаше. След месец двамата с баща му бяха в Мелбърн, на петстотин километра оттук.

Радваше се, че с Ели откриха хралупата точно в онзи момент, когато бяха само двамата. А можеха да я открият, докато се навъртаха около скалното дърво с Люк. Но тогава тя автоматично щеше да се превърне в негово откритие. Приятелят му би предявил претенции за абсолютна собственост над кухината, защото по онова време, на дванайсет, в триото съществуваше рязко разграничение между половете.

Никой от тях не го забеляза, докато не стана прекалено късно. Ели постепенно се пренесе в чуждия свят на момичетата, полите, чистите ръце и разговорите, които караха момчетата да се споглеждат объркано. Преходът беше бавен, но един ден Арън осъзна, че са останали само двамата с Люк, при това от няколко месеца. Не можеше да се каже, че им липсваше особено. Все пак беше само момиче. Вероятно дори се получи по-добре, че не се мотаеше около тях.

Ели изчезна от съзнанието им с лекота, която сега му се струваше смайваща, но в продължение на цели три години не си спомняше да се е сещал за нея. Засичаха се, естествено, от време на време, защото нямаше как да го избегнат. Когато отново се появи в живота му на петнайсет, беше сякаш преродена, напълно оформена, разпръскваща около себе си очарование и тайнственост като скъп парфюм.

Беше поредната съботна вечер за Арън и Люк, седнали на облегалката на пейка във Вековния парк. С крака върху седалката като истински бунтовници, те се оглеждаха предпазливо за местния полицай със страха на момчета от малкия град.

Скърцане по чакъла, движеща се сянка — и Ели Дийкън се появи сякаш от нищото. Боядисаната й коса беше гарвановочерна и нацъфтелите краища стигаха почти до лактите й. Проблясваше предизвикателно под оранжевата светлина на лампите. С нея нямаше никой.

Приближи се бавно, с плътно прилепнали дънки, изкуствено изтъркани ботуши и дантелен сутиен, подаващ се от дълбокото деколте на туниката. Очите й с дебело очертана очна линия огледаха момчетата, които я наблюдаваха със зяпнали уста. Повдигна едната си вежда, забелязала кутийката топла бира, която си деляха, бръкна в чантата си, имитираща естествена кожа, и извади почти пълна бутилка водка.

— Има ли място за още един? — попита тя.

Двамата едва не паднаха от пейката в бързината да се отместят. С помощта на алкохола годините се стопиха и докато допиваха последните глътки, триото се сформира отново.

Но малките промени в приятелството им намекваха за нови пътища, които трябваше да бъдат проучени. Разговорите придобиха друг смисъл. Момчетата все още понякога прекарваха времето си сами, но Арън си даде сметка, че търси различни начини да ограничи възможността Ели и Люк да се срещат без него. Никога не го обсъди с Люк, но фактът, че собствените му опити да се усамоти с момичето често биваха осуетявани, го караше да подозира, че приятелят му провежда подобна тайна операция. Динамиката в групата се променяше, макар и едва забележимо, и никой от тях не беше сигурен за позицията си.

Ели така и не им обясни защо се върна при тях. Когато веднъж Арън я попита, тя изви очи към небето.

— Глутница кучки — каза троснато. — Интересуват се единствено от отражението си в огледалото. Вас двамата поне не ви е грижа дали вредя на имиджа ви. — Запали цигара и го изгледа открито, сякаш това обясняваше всичко, което може би беше вярно.

Приятелството им изглеждаше непоклатимо, докато не се сблъска с първото изпитание. Появилото се напрежение неочаквано донесоха високите токчета на яркорозовите обувки на Гретчън Шонър.

Дори в Киуара обществената йерархия трябваше да се спазва, а Гретчън беше създание, което обикновено можеше да бъде забелязано да отмята златистата си коса сред тълпа от почитатели. Затова Арън и Ели зяпнаха от изумление, когато една вечер Люк се появи във Вековния парк, прегърнал момичето през раменете.

Усиленият растеж бе извисил Люк с една глава над останалите им съученици и хармонично бе напълнил раменете и гръдния му кош. В сенките на парка онази нощ спускащата се като раздрана завеса върху ръкава на якето му коса на Гретчън и самоуверената походка накараха Арън за пръв път да осъзнае, че приятелят му изглеждаше вече като мъж.

Гретчън се засмя смутено, когато ги представи. Люк улови погледа му над главата й и му намигна многозначително. Арън кимна, дълбоко впечатлен. Имаше хиляди места, където момичето можеше да бъде в събота вечер, но стоеше тук, до него.

Тъй като до този момент не бе имал възможност да поговори с Гретчън, Арън остана приятно изненадан. Тя се оказа очарователна и удивително остроумна. Говореше с лекота и само след няколко минути успя да го разсмее. Вече разбираше защо хората се тълпяха около нея. Излъчваше енергия, която бе готова да сподели с всеки.

Зад гърба му Ели прочисти гърлото си шумно и той стреснато осъзна, че почти бе забравил за присъствието й. Когато се обърна, видя в очите й презрение, но не и учудване, сякаш двамата с Люк се бяха провалили на тест, който никога не биха могли да издържат. Погледът му се отмести от усмивката на Гретчън към студеното изражение на Ели и червената предупредителна лампичка светна ярко, но прекалено късно. Извърна леко глава към Люк с очакване да прочете по лицето му същото прозрение. Но вместо това приятелят му наблюдаваше с весело любопитство ситуацията. За един дълъг напрегнат момент никой не каза нищо.

Гретчън внезапно хвърли към другото момиче конспиративна усмивка и направи изключително хаплив коментар за една от предишните му приятелки. Настъпи тежко мълчание, после Ели се засмя кратко. Другата подпечата съзаклятието, като подаде на останалите цигарата си. Направиха й място на пейката за онази нощ и всички останали съботни вечери през следващата година.

— Исусе, тя е човешкият еквивалент на вана с мехурчета — прошепна Ели на Арън една нощ малко след това, но не успя да скрие усмивката си, докато говореше. Всички се смяха на историята на Гретчън за някакво по-голямо момче, което я поканило на среща, като изписало думите в нивата на баща си, унищожавайки по този начин цялата реколта. Сега двамата с Люк бяха дълбоко потънали в разговор, доближили главите си толкова, че почти се докосваха. Засмя се игриво и сведе очи, когато той й каза нещо, което Арън не успя да чуе.

Той се обърна към Ели:

— Ние можем да отидем някъде другаде, ако ти е скучно тук.

Момичето го изгледа през пелената от дим за миг и поклати глава.

— Не. Не ме дразни — отвърна му. — Малко е вятърничава наистина, но е съвсем безобидна.

— Съгласен съм. — Арън въздъхна и взе цигарата, която му подаде. Обърна се да я запали и видя Люк да обвива ръка около раменете на Гретчън и да се навежда за бърза целувка. Когато се облегна отново, погледна над главата й към тях. Ели, заета да разглежда върха на цигарата си с отнесен поглед, изобщо не реагира.

Появи се само за миг и изчезна, но Арън забеляза гримасата, изкривила лицето на приятеля му. И осъзна, че не е единственият, който долавя умело прикриваната неприязън между момичетата.