Джейн Харпър
Сушата (27)

Двадесет и шеста глава

Когато си тръгна от дома на семейство Рако, Фолк усети непреодолима необходимост да се пречисти. Миналото го покриваше с пласт мръсотия. Денят се оказа тежък и дълъг и му се струваше, че е по-късно, отколкото всъщност беше. Кръчмата все още работеше на пълни обороти, когато мина покрай нея и тръгна нагоре по стълбите.

Под душа забеляза, че тялото му вече носеше белезите от продължителното излагане на горещото слънце на Киуара. Кожата на ръцете, врата му, V-образното деколте. Всичко, доскоро съвсем бледо, сега беше яркочервено.

Първото почукване на вратата остана заглушено от течащата вода. Спря крановете, изправи се съвсем гол и се ослуша. Последва ново потропване, този път по-силно.

— Фолк! Бързо! — Приглушеният глас бе придружен с оглушително думкане по вратата. — Вътре ли си?

Грабна една кърпа и едва не се подхлъзна на мокрия под. Отвори рязко и видя останалия без дъх Макмърдо с вдигнат юмрук, готов да заблъска отново по вратата.

— Долу — каза барманът задъхано. — Побързай!

И изчезна, прескачайки стълбите през една. Арън нахлузи чифт къси панталони, тениска и маратонки, без да си направи труда да се подсуши, и хукна по стълбището.

В бара цареше хаос. Между преобърнатите на земята столове проблясваха парченца натрошено стъкло. Някой се беше свил в ъгъла с окървавени ръце и разбит нос. Макмърдо стоеше на колене и се опитваше да разтърве двама мъже, търкалящи се на пода. Около тях, подредени в импровизиран полукръг, пияниците започнаха да изтриват от лицата си самодоволните усмивки и заотстъпваха назад, когато Фолк само с две широки крачки застана в средата на помещението.

Рязкото утихване на шума разсея биещите се и барманът успя да пъхне ръцете си между тях. Избута ги настрани и двамата останаха да лежат в противоположните ъгли на бара, дишайки тежко.

Едното око на Джейми Съливан започваше да се подува, придобивайки формата на луковица. Долната му устна беше разцепена, върху бузата му имаше кървящи драскотини.

Срещу него Грант Доу се ухили самодоволно и веднага се намръщи от острата болка в челюстта. Беше излязъл с по-малко поражения от двубоя и го знаеше.

— Така… Ти и ти. — Фолк посочи към двама от зяпачите, които изглеждаха най-малко пияни. — Заведете Съливан в банята и му помогнете да почисти кръвта от лицето си. После отново го доведете тук. Разбрахте ли?

Докато вдигаха Джейми от земята, се обърна към Доу:

— Ти. Сядай някъде там да изчакаш и… Не. Мълчи! В твой интерес е да държиш устата си затворена поне веднъж. Чуваш ли ме?

Накрая нареди на Макмърдо:

— Моля те, донеси чисти кърпи и раздай на всички вода в големи чаши. Пластмасови.

Подаде кърпа на мъжа, който се превиваше в ъгъла и притискаше с ръка носа си.

— Седни изправен, приятел — каза му той. — Точно така. Ето. Използвай това.

Пострадалият се надигна и свали ръцете си. Арън примигна изненадано, щом видя окървавеното лице на Скот Уитлъм.

— Господи, ти пък как се забърка в това?

Директорът се опита да повдигне рамене и изкриви лице в болезнена гримаса.

Фолк се обърна и изгледа многозначително тълпата.

— Предполагам, че останалите нямат нужда от помощ.

Рако си проправяше път към него, докато заведението бавно се изпразваше. Носеше същата тениска като по време на вечерята, но къдравата му коса бе прилепнала на една страна и очите му изглеждаха зачервени.

— Макмърдо ми се обади. Бях заспал. Имаме ли нужда от линейка? Предупредих доктор Лий да има готовност.

Фолк се огледа. Съливан се бе върнал от банята и ги погледна притеснено при споменаването на лекаря. Другите двама седяха отпуснато на столовете си.

— Не, не мисля — каза накрая. — Освен ако не се опасяваш, че тези тук са изпаднали в мозъчна смърт. Е, каква е историята? — попита, обръщайки се към бармана.

Мъжът изви очи към тавана.

— Нашият приятел мистър Доу, изглежда, вярва, че е един от заподозрените за убийството на семейство Хедлър само защото Джейми Съливан няма куража да си признае. И сега реши да се възползва от възможността да го насърчи да го направи.

Арън пристъпи към Грант.

— Какво стана тук?

— Недоразумение.

Наведе се над него и доближи устни към ухото му. Можеше да подуши алкохола, наслоил се дълбоко в порите му.

— Ако наистина те притесняваме, Грант, единственото, което трябва да направиш, е да ни предложиш поне едно разумно обяснение защо тя е написала името ти.

Доу се засмя с горчивина. Дъхът му вонеше.

— И това го казваш точно ти. Имаш предвид като разумното обяснение, което така и не даде за твоето име в бележката, която бе оставила Ели? Не. — Той поклати глава. — Аз бих могъл да дам хиляди обяснения, приятел, но ти няма да си отидеш. Не можеш да се почувстваш щастлив, докато не лепнеш смъртта на Хедлър на мен или на чичо ми.

Фолк се отдръпна.

— Внимавай. Ако продължиш да говориш така, ще бъдеш официално привикан на разпит, а после съден, и ще се озовеш сред цял куп агресивни съкилийници. Ясно ли ти е? — Протегна ръка и нареди: — Ключовете.

Грант го изгледа с недоверие.

— Няма начин.

— Можеш да си ги вземеш утре от управлението.

— Аз живея на повече от пет километра оттук — възрази Доу, стискайки ги в ръката си.

— Няма нищо. Разходката ще ти се отрази добре. — Измъкна ключовете между пръстите му и ги пусна в джоба си. — А сега изчезвай.

После насочи цялото си внимание към Съливан и Уитлъм, за които доста непрофесионално и несръчно се бяха погрижили Макмърдо и Рако.

— Искаш ли да ни кажеш какво се случи, Джейми?

Съливан впери в пода здравото си око.

— Каквото ти каза той. Недоразумение.

— Нямам предвид тази вечер.

Отговор не последва. Фолк остави мълчанието да се проточи.

— Така само ще влошиш нещата и ще затънеш по-дълбоко, отколкото допускаш.

Нищо.

— Е, добре — каза примирено Арън. Чувстваше се лепкав, мокър от душа и започваше да му омръзва. — Ще те чакаме в управлението утре в десет. И без това трябва да поговорим с теб. Но ще ти дам един приятелски съвет. Използвай нощта да си помислиш много сериозно къде си бил през онзи ден.

Чертите на младежа се изкривиха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Фолк и Рако си размениха многозначителни погледи.

— Мога да те закарам до вас — предложи сержантът. — Хайде, ще ти помогна да станеш.

Съливан се остави да го изведат от бара. Не погледна никого. Накрая Арън се обърна към Уитлъм, който изглеждаше засрамен в ъгъла, почти скрил лицето си в кърпата.

— Мисля, че кървенето спря — каза той, като докосна предпазливо носа си.

— Дай да видя. — Наведе се към него, опитвайки се да си спомни нещо от курса по първа помощ. — Е, освен ако в училището скоро не е предвиден ден за снимки, ще го преживееш.

— Много смешно.

— Не е нужно да викаме и теб в управлението утре, нали?

— Не, мен не — вдигна ръце Скот. — Аз съм невинен наблюдател. Излизах от тоалетната и те се нахвърлиха върху ми. Съвсем неочаквано. Изгубих равновесие и ударих лицето си в един стол.

— Ясно — кимна Фолк и му помогна да се изправи. Човекът изглеждаше малко замаян. — Не съм сигурен, че трябва да караш.

— С велосипед съм.

— Моторен?

— Господи, аз съм обикновен учител. С педали.

— Добре. Хайде.

 

 

Оказа се сложно, но някак си успяха да натоварят велосипеда в багажника на колата, като извъртяха настрани кормилото. Минаха по безлюдните улици на града почти без да разговарят.

— Някакъв успех със записите от камерите? — обади се накрая Уитлъм и се закашля при опита да диша през носа си.

— Все още работим върху тях — отвърна Фолк. — Благодаря ти за помощта.

— Няма за какво. — Подпухналото му лице приличаше на разкривено отражение, когато се загледа през прозореца към празнотата. — Господи, надявам се всичко скоро да свърши. Това място се превърна в кошмар.

— Нещата ще се оправят — машинално излъга Арън.

— Наистина ли? — усъмни се Скот, като се облегна на седалката и отново предпазливо докосна носа си. — Не съм толкова сигурен. Спомням си времето, когато се притеснявах за обикновени неща. Футболни резултати и телевизионни риалити програми… Изглежда ми невероятно. Сега е училището с финансовите му проблеми и вечният въпрос откъде да намеря пари. А междувременно умират малки деца, за бога.

Остана загледан през прозореца, докато не спряха пред къщата му. На верандата мъждукаше приветлива светлина. По израненото му лице премина облекчение. У дома. Фолк, чувствайки се неудобно в лепкавите влажни дрехи и изтощен до смърт, изпита непреодолим копнеж по собствения си апартамент.

— Благодаря ти, че ме докара. Ще влезеш ли за едно питие? — каза Уитлъм, докато слизаше от колата, но другият поклати глава.

— Ще го оставим за друг път. За днес ми е достатъчно.

Арън отвори багажника и започна да върти кормилото на велосипеда, докато успя да го измъкне.

— Съжалявам, ако е надраскал нещо — подхвърли Скот, взирайки се в дамаската в тъмнината.

— Не се притеснявай за това. Ще се оправиш ли оттук нататък сам? С носа си. И с всичко останало?

Уитлъм завъртя колелото настрани. Опита да се усмихне.

— Да, ще оживея. Извинявам се за мрачното си настроение. Сигурно се дължи на действието на парацетамола.

— Няма да е винаги така. Просто си извадил лош късмет, че си се озовал на неправилното място в неподходящ момент.

— Точно там е работата, нали? Никой не може да предвиди последиците от подобно нещо. — Гласът му звучеше тежко. Фолк не беше сигурен дали се дължеше само на разбития нос. — Това е почти смешно. Стоя тук и се самосъжалявам, после се сещам за горкия Били. Говорим си как всеки може да се озове в независеща от него ситуация. Аз пък ще ти кажа, че каквото и да се е случило в онази къща — с Люк, със сушата или с фермата — независимо каква е била причината, тя не е трябвало да засегне детето.

В горния край на алеята входната врата се отвори и Сандра застана на осветения праг. Помаха с ръка към тях. Уитлъм се сбогува набързо и остави Фолк да го наблюдава как бута велосипеда към нея. Изглеждаше все още леко замаян. Когато най-после се качи отново в колата, телефонът му иззвъня кратко. Беше съобщение от Рако. Прочете думите и потърка доволно с ръце волана.

Искаш ли да знаеш защо Джейми Съливан е бил на онази улица? Обади ми се ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО.