Джейн Харпър
Сушата (35)

Тридесет и четвърта глава

Връщането в града се оказа дълга разходка. Арън усещаше как всяка стъпка рикошира през подметките на обувките до пулсиращата му глава. Мислите кръжаха като мухи в съзнанието му. Припомняше си разговора, проведен с Гретчън, но вече в съвсем нова, мрачна светлина. Позвъни на Рако. Сержантът не вдигна телефона си. Може би все още му се сърдеше. Остави на гласовата поща съобщение с молба да му се обади.

Когато най-после се прибра, барът вече затваряше. Скот Уитлъм стоеше на стълбите и закопчаваше каската си. Нараненият му нос изглеждаше по-добре от предишната нощ. Погледна Фолк в лицето и спря.

— Добре ли си, приятел?

— Имах тежка вечер.

— Личи си. — Скот свали каската. — Ела, ще те черпя едно бързо.

Арън искаше единствено да изкачи стълбите до леглото си, но нямаше сили да спори. Последва го вътре. Заведението беше почти празно и барманът вече бършеше плота. Щом ги видя, спря и посегна към две халби за бира, без да задава въпроси. Уитлъм остави каската на един от високите столове.

— Аз ще ги взема — подхвърли той. — Пиши ми ги на сметката.

Макмърдо се намръщи.

— Никакви вересии.

— Е, стига де. Даже за редовни клиенти?

— Не ме карай да повтарям, приятел.

Директорът извади портфейла си и започна да рови в него.

— Трябва да е останало нещо. Или ще използвам картата си…

— Аз ще платя. — Фолк сложи на плота банкнота от двайсет долара и прекъсна с махване на ръка протестите на Уитлъм. — Всичко е наред. Забрави. Наздраве.

Отпи голяма глътка. Колкото по-бързо се напиеше, толкова по-лесно щеше да прекара нощта.

— Какво е станало? — поинтересува се Скот.

— Нищо. Просто това място ми омръзна до смърт.

Заболя ме. Люк ме нарани.

— Някакъв напредък?

За един безумен миг си помисли да му разкаже всичко. Макмърдо престана да чисти и се заслуша в разговора им иззад барплота. Накрая само повдигна рамене.

— Искам само да се махна оттук колкото се може по-скоро. — Независимо от развитието на събитията, щеше да се върне в Мелбърн до понеделник. Или дори по-рано, ако Рако постигнеше своето.

Уитлъм кимна.

— Завиждам ти. Въпреки че… — Вдигна ръка и кръстоса пръстите си. — Може би ще те последвам по-рано, отколкото очаквах.

— Ще напуснеш Киуара?

— Надявам се. Трябва да предприема нещо заради Сандра. Тя намрази този град. Оглеждам се за друго училище, може би някъде на север. Имаме нужда от промяна.

— Там е още по-горещо.

— Но поне вали — отвърна директорът. — Тук липсата на вода е убийствена. Подлудява цялата общност.

— Ще пия за това — каза Фолк и пресуши халбата. Главата му натежа. Вино, бира, емоции.

Скот схвана намека и последва примера му.

— Е, трябва да тръгвам. Все пак е делничен ден. — Подаде му ръка и продължи: — Ако не се видим, преди да заминеш, желая ти успех.

Другият стисна дланта му.

— Благодаря. И на теб. На север.

Уитлъм излезе, махайки весело с ръка, а Арън подаде празните халби на Макмърдо.

— Правилно ли чух, че скоро си отиваш?

— Вероятно.

— Не знам дали ще ми повярваш, или не, но ще ми липсваш. Ти си единственият, който си плаща редовно. Което ме подсеща… — Отвори чекмеджето на касовия апарат и му върна двайсетте долара. — Ще включа питиетата ти към сметката за стаята. Струва ми се, че така по-лесно ще минат като командировъчни разходи или както ги наричате в полицията.

Учуден, Фолк прибра банкнотата.

— Ами, добре. Благодаря. Но не спомена ли, че не даваш на вересия?

— Казах го заради Уитлъм. Не важи за теб — поясни барманът.

Арън се намръщи.

— Но не и за него? Мислех, че го познаваш добре.

Макмърдо се засмя мрачно.

— О, да. Достатъчно добре. Точно затова съм наясно къде потъват парите му. — Той наклони глава към игралните машини, проблясващи в задната стая.

— Уитлъм е любител на покера? — изненада се Фолк.

— И на всичко останало — кимна другият мъж. — Коне, кучета. С едното си око винаги следи състезателния канал, а с другото — хазартните приложения в смартфона.

— Шегуваш се — възкликна Арън. Бе поразен, но не и учуден. Спомни си спортната литература в къщата на Скот. В кариерата си беше срещал много комарджии. Нямаше универсален тип. Свързваше ги единствено заблудата и очакващата ги мизерия.

— Успява да се прикрива доста изкусно, но докато стоиш зад барплота, виждаш много неща — отвърна барманът. — Особено когато касае възможността на клиентите да платят питиетата си. Освен това не мисля, че ротативките са голямата му страст.

— Така ли?

— Аха. Имам чувството, че са прекалено дребна примамка за него. Въпреки това не го спирах да изсипва в тях теглото си в монети при всяко посещение. Точно това правеше, когато пострада случайно миналата вечер. Докато Джейми и Грант си разменяха юмруци.

— Сериозно ли говориш?

— Както и да е, не трябва да разказвам истории от кухнята — каза Макмърдо. — Няма нищо незаконно да харчиш парите си, както намериш за добре. И слава богу. В противен случай отдавна щях да съм изхвърлен от бизнеса.

— Както и доста други хора — успя да се усмихне Фолк.

— Този вид комарджии обаче са обикновени прахосници. Винаги търсят някакви стратегии или странични вратички. Но в крайна сметка печелят само тези, които заложат на правилния кон.

 

 

Стаята никога не му бе приличала толкова на килия, колкото тази вечер. Изми зъбите си, без да включи осветлението, и се хвърли на леглото. Въпреки хаоса в съзнанието му, чувстваше се замаян от изтощение.

Сънят беше близо.

На улицата отвън вятърът търкаляше празна кутия от бира и металното й дрънчене нарушаваше тишината. Докато бавно се предаваше на дрямката, то му напомни за изкуствения звън на ротативките. Затвори очи. Макмърдо беше прав за хазарта. Също като в този случай. Понякога всички стратегии на света се оказваха безполезни.

Печелят само тези, които заложат на правилния кон.

Думите се забиха като клин в мозъка му. Лениво, защото не казваха нищо ново. Дълбоко втълпени и трудни за изкореняване. Направиха само един оборот и спряха.

Фолк отвори бавно очи. Беше прекалено тъмно, за да види нещо, но продължи да се взира замислено в мастилената празнота.

Представи си Киуара в три измерения. Видя себе си да се катери, най-вероятно към стръмния зъбер, а после и пейзажа, смаляващ се постепенно, докато се изкачваше все по-нагоре. Когато стигна върха, погледна надолу. Над града, над сушата и семейство Хедлър. Забелязвайки за пръв път как изглеждат нещата от съвършено различен ракурс.

Улови се за мисълта, загледан с отворени очи в нищото в продължение на няколко безкрайно дълги минути. Опита се да намери място на новата брънка във веригата. Накрая седна в леглото, вече напълно буден. Навлече една тениска и нахлузи маратонките. Грабна малко джобно фенерче и стар вестник и се промъкна по стълбите навън към паркинга.

Колата му стоеше точно там, където я беше оставил. От вонята на изпражнения очите му се насълзиха, но той дори не забеляза. Отметна брезента и с помощта на вестника, като импровизирана ръкавица, отвори багажника. Задните седалки отделяха тясното пространство от купето и по този начин го бяха предпазили от помийната буря.

Фолк включи фенерчето и го пъхна в празния багажник. Прекара доста време така, наведен над него. Накрая извади телефона си и направи няколко снимки.

След като се върна в стаята си, сънят дълго не идваше. Събуди се още с настъпването на утрото, облече се бързо и зачака нетърпеливо. В момента, в който стрелките на часовника показаха девет часа, набра нужния му номер и проведе само един разговор.

 

 

Дланите на Люк се потяха на волана. Откакто напусна фермата на Джейми Съливан, климатикът работеше на пълни обороти, но едва успяваше да надвие жегата. Гърлото му пресъхна и му се искаше да имаше бутилка вода. Насили се да се съсредоточи върху пътя пред себе си. Наближаваше дома си. Веднъж да стигне там.

Зави към последната отбивка, когато забеляза силуета. Застанал по средата на шосето, съвсем сам. Махащ с ръка към него.