Джейн Харпър
Сушата (19)

Осемнадесета глава

Когато пристигна, фермата на Хедлър изглеждаше съвсем различно. Раздърпаната полицейска лента не се развяваше около входната врата. От двете страни щорите бяха вдигнати, а всички прозорци — леко открехнати.

В средата на утрото слънцето вече напичаше силно, затова посегна към шапката си, преди да слезе от колата. Взе кутията с вещите на Карън и Били от училището и тръгна по пътеката. Вратата беше отворена. Вътре миризмата на белина вече не се усещаше толкова остро.

Откри Барб разплакана в голямата спалня. Седеше на ръба на широкото легло, а до нея върху бледозелената завивка беше разпиляно съдържанието на едно от чекмеджетата на скрина. Плетени чорапи и смачкани боксерки се смесваха с дребни монети и капачки на химикалки. Сълзите й се стичаха върху парче цветна хартия в скута й.

Подскочи стреснато, когато той почука леко, и докато се приближаваше към нея, видя, че стиска в ръката си ръчно направена картичка за Деня на бащата. Избърса лицето си с ръкав и размаха листа към него.

— Никакви тайни не остават скрити при едно основно почистване, нали? Оказва се, че Били е бил толкова зле с правописа, колкото и баща му.

Опита да се засмее, но гласът й пресекна. Фолк усети как раменете й потръпват, когато ги обви с ръка. В стаята беше непоносимо горещо от промъкващия се топъл въздух. Не каза нищо. Онова, което излизаше през отворените прозорци, беше по-важно от всичко, влизащо в къщата.

— Джери ме помоли да дойда — подхвърли накрая той, когато риданията на Барб поутихнаха.

Тя подсмръкна.

— Да, скъпи. Той ми каза. Мисля, че в момента разчиства голямата плевня.

— Спомена ли за какво става въпрос? — попита Арън, чудейки се кога и дали изобщо някога Джери щеше да реши, че може да се довери на съпругата си.

Жената поклати глава.

— Не. Сигурно иска да ти даде нещо от вещите на Люк за спомен. Нямам представа. Изобщо идеята да дойдем да почистим е изцяло негова. Смята, че е крайно време да се изправим лице в лице с истината.

Последното изречение изрече почти неразбираемо, притискайки към устата си чифт чорапи на сина си, отново обляна в сълзи.

— Опитвам се да преценя дали има нещо, което би харесало на Шарлот. Тя толкова тъгува — продължи с приглушен глас Барб. — Сякаш нищо от това, което правим, не й помага. Оставихме я с детегледачка, макар че Джери предложи да я вземем с нас. Да видим дали няма да се успокои, ако се озове сред позната обстановка. Заявих му категорично, че не бих го позволила за нищо на света. Няма начин да я доведа отново в тази къща след всичко, което се е случило тук.

Фолк разтърка гърба й. Огледа стаята, докато тя плачеше. С изключение на натрупалия се прах, изглеждаше подредена и чиста. Карън се бе опитвала да държи бъркотията под контрол, но си личеше и личният й принос да направи спалнята уютна и приветлива.

Сложени в рамки бебешки снимки красяха стария скрин, който изглеждаше стилен, но най-вероятно беше втора, дори трета употреба. Очевидно всички пари за декориране бяха отклонявани към детските стаи. През открехнатите врати на гардероба можеше да види редиците дрехи, окачени на пластмасови закачалки. Отляво семпли дамски туники висяха до блузи, работни панталони и елегантна лятна рокля. Дънките и тениските на Люк бяха подредени не толкова прецизно в десния край.

Очевидно и двете половини на леглото бяха използвани редовно. На нощното шкафче на Карън имаше робот играчка, тубичка нощен крем и чифт очила за четене, кацнали върху купчина книги. От страната на Люк се въргаляше включено зарядно и мръсна чаша от кафе с думата „татко“ на нея, изписана с разкривен почерк. Калъфките на възглавниците все още пазеха следи от вдлъбнатини. Каквото и да е правил Люк Хедлър в дните преди той и семейството му да бъдат убити, не го е накарало да спи на дивана. Това определено беше стая за двама.

В съзнанието му се мярна собствената му спалня. Напоследък спеше по средата на широкото легло, което през деня покриваше със същата морскосиня покривка, останала от тийнейджърските му години. Никой, който я бе виждал през последните месеци, не събра достатъчно кураж да го посъветва да я смени с нещо по-неутрално. Знаеше, че почистващата фирма, посещаваща апартамента му два пъти месечно, трябваше да положи доста усилия, за да си намери работа. Не се затрупваше с вещи, не пазеше нищо по сантиментални причини и се бе научил да се задоволява с мебелите, останали отпреди три години, когато двустайното жилище се превърна в дом само за него.

„Ти си затворена книга“, каза му тя за последен път, преди да го напусне. Но го бе повтаряла често през цялото време, докато бяха заедно. В началото озадачено, после загрижено и накрая обвинително. Защо не можеше да я допусне до себе си? Защо не искаше да я допусне по-близо? Защото не й вярваше? Или не я обичаше достатъчно? Отговорът на този въпрос не дойде бързо, осъзна той с огромно закъснение. В един момент мълчанието помежду им продължи прекалено дълго и предизвести края. Оттогава върху нощното му шкафче нямаше нищо друго, освен няколко книги, будилник и от време на време стара кутийка с презервативи.

Барб подсмръкна шумно и го върна обратно в чуждата стая. Фолк взе картичката за Деня на бащата от скута й и напразно се огледа наоколо за нещо, в което да я сложи.

— Виждаш ли? Точно в това е проблемът — обърна към него зачервените си очи тя. — Какво, за бога, да правя с всичките им вещи? Толкова са много, а няма къде да ги сложа. Не мога да ги струпам в нашата къща, а сърце не ми дава да ги изхвърля като ненужен…

Гласът й се извиси до писък, докато вземаше в ръце най-близките предмети и ги притискаше към гърдите си. Долно бельо от леглото, робота играчка, очилата на Карън. Посегна към книгите върху нощното шкафче и изруга високо:

— О, господи, от библиотеката са. С колко ли е просрочено връщането им? — Вдигна към Фолк подпухналото си гневно лице. — Никой не ти казва какво те очаква, нали? О, да, всички много съжаляват за загубата ти и се навъртат край теб с надеждата да чуят някоя клюка за случилото се, но не споменават, че ще ти се наложи да ровиш из чекмеджетата на мъртвия ти син и да връщаш забравените книги в училищната библиотека, нали? Няма кой да те посъветва как да се справиш с това.

С известно чувство за вина Арън се сети за кутията с вещите на Карън и Били, оставена от външната страна на вратата. Пое книгите от ръцете на Барб, пъхна ги под мишница и решително я изведе от спалнята.

— Ще се погрижа за тях вместо теб. Сега ми позволи просто… — Минаха бързо покрай стаята на момчето и с известно облекчение влязоха в просторната кухня. Настани я на един висок стол. — … да ти направя чай — довърши той и отвори най-близкия шкаф. Нямаше и най-малка представа какво ще намери вътре, но дори в кухните, станали сцена на престъпление, имаше чаши.

Барб го наблюдава в продължение на минута, после издуха носа си, надигна се от стола и го потупа по рамото.

— Остави на мен. Знам кое къде е.

В крайна сметка трябваше да се задоволят с черно разтворимо кафе. Хладилникът не беше изпразван повече от две седмици.

— Аз така и не ти благодарих, Арън — каза тя, докато чакаха водата да заври. — За помощта ти. Задето се зае да разследваш случая.

— Барб, не съм направил нищо такова — възрази той. — Нали си даваш сметка, че онова, което вършим със сержант Рако, е извън протокола. Просто разпитваме наоколо. Нищо официално.

— О, да, естествено. Напълно разбирам — отвърна тя по начин, говорещ точно обратното. — Но поне накара хората да се съмняват. Това промени нещата. И повдигна някои въпроси.

За момент в съзнанието му се мярна образът на Ели. Фолк се надяваше, че Барб няма да съжалява за настойчивостта си.

— Люк през цялото време беше благодарен, че си негов приятел — продължаваше жената, докато наливаше горещата вода в три чаши.

— Благодаря — отвърна той простичко, но нещо в тона му я накара да го погледне.

— Така е — настоя тя. — Знам, че не беше способен да го изрази с думи, но имаше нужда от човек като теб в живота си. Някой спокоен, с разумна глава на раменете. Винаги съм мислила, че точно това го привлече към Карън. Видя в нея същите качества. — Машинално отвори едно чекмедже и извади лъжица. — Ти познаваше ли я?

Фолк поклати глава.

— Много жалко. Сигурна съм, че щеше да ти допадне. Тя ми напомня… Напомняше ми в много отношения за теб. Струва ми се, че понякога се опасяваше, че е малко… как да се изразя… глуповата може би. И е единствената пречка между Люк и грандиозните му идеи. Но грешеше. Момичето беше сериозно и разумно. Точно такова, от каквото имаше нужда синът ми. Държеше го здраво стъпил на земята. Също както и ти. — Барб се загледа в него, наклонила тъжно глава настрани. — Трябваше да се върнеш за сватбата им. Или по някое друго време. Липсваше на всички ни.

— Аз… — Първата му мисъл беше да се оправдае с работата си, но нещо в изражението й го накара да се откаже. — Честно казано, не мислех, че съм добре дошъл.

Жената направи две големи крачки през кухнята, която някога беше нейна, протегна ръце и го притегли в прегръдките си. Притисна го силно и не го пусна, докато не усети, че обзелото го вътрешно напрежение постепенно изчезна.

— Ти си винаги добре дошъл в моето семейство, Арън — каза твърдо тя. — Да не си посмял да се усъмниш в това. — Отдръпна се леко и за момент се превърна в предишната Барб Хедлър. Подаде му две вдигащи пара чаши, пъхна книгите под мишницата му и решително кимна към задната врата с майчинска топлота в очите. — Хайде да занесем кафето на съпруга ми, за да му кажа, че ако иска тази къща да се почисти, трябва да престане да се крие в плевнята и да се заеме сам.

 

 

Фолк я последва към задния двор под ослепителната слънчева светлина. Старателно се опитваше да не разплиска парещата течност по ръцете си, докато заобикаляше захвърлена бухалка за крикет. Такъв ли можеше да бъде и неговият живот, запита се внезапно. Разхвърляни детски играчки и кафе във фермерска кухня? Опита се да си го представи. Видя се да работи рамо до рамо с баща си на открито, очаквайки момента, в който старецът щеше да стисне ръката му и да му предаде юздите. Съботните вечери, прекарвани с Люк в кръчмата, загледани в непроменящата се клиентела, докато един ден погледът му просто престане да ги забелязва. Бърза, но красива провинциална сватба, последвана от появата на първото бебе девет месеца по-късно. И второто — година след това. Даваше си сметка, че бащинството не е в природата му, но щеше да положи усилия. Хората казват, че със собствените наследници нещата стоят по-различно.

Децата му неизбежно биха се сприятелили със сина на Люк. Естествено, всички щяха да опитат късмета си в западналото провинциално училище, но от друга страна, притежанието на имот от хиляда акра би им осигурило някакви предимства.

Разбира се, дните за обработването на земята винаги са тежки и дълги, но вечерите у дома щяха да бъдат топли и изпълнени с шум, хаос и смях. С любов. Винаги щеше да има една жена, която да го очаква в осветената къща. Коя можеше да е тя? Ели?

Видението постепенно се замъгли и изчезна. Ако тя беше останала жива. Ако той не беше заминал. Ако нещата се бяха развили по различен начин. Идеята изглеждаше по-скоро като фантазия. Имаше прекалено много пропуснати възможности, за да се превърне в реалност.

Фолк предпочете Мелбърн. И беше доволен от избора си, отбеляза мислено. Допадаше му възможността да се разхожда по улиците, заобиколен от непознати. Харесваше му работата, която натоварваше мозъка, а не гърба му. Животът даваше и вземаше. Апартаментът му може и да го очакваше празен, когато се прибираше в края на деня, но поне не го преследваха любопитните погледи на хора, които знаеха всичко за него. Съседите не го съдеха, не го тормозеха и не разпространяваха клюки за семейството му. Не оставяха трупове на мъртви животни на предните стълби. Не се интересуваха от него.

Осъзнаваше, че има навика да допуска другите на не по-близо от една ръка разстояние и предпочита да трупа запознанства вместо приятелства. Така не рискуваше някой от тях да изплува отново на повърхността на реката подпухнал и натрошен само на хвърлей място от дома му. Да, роптаеше срещу дългото ежедневно пътуване до работното си място и прекарваше повечето от дните си под флуоресцентното осветление в офиса, но поне прехраната му не висеше на тънката нишка, зависеща от прищевките на климата. Пустото небе не го хвърляше в ужас и отчаяние, за които понякога единственото правилно решение изглеждаше погрешният край на пистолета.

Люк Хедлър може и да е имал светлината, очакваща го всеки път, когато се е прибирал, но нещо друго от нещастното, обезверено общество се бе промъкнало в дома му. И е било толкова прогнило, ужасяващо и мрачно, че е успяло да я угаси завинаги.

 

 

Настроението му достигна най-ниската си точка, когато отидоха при Джери, който метеше приведен около една от плевните. Изгледа ги изненадано, докато приближаваха, и хвърли нервен поглед към съпругата си.

— Не знаех, че вече си тук — каза той, щом Фолк му подаде чашата.

— Помогна ми малко вътре — обясни Барб.

— Добре. Благодаря — отвърна неуверено Джери.

— Все още има доста работа, след като приключиш тук — отправи му слаба усмивка тя. — Изглежда, си свършил по-малко дори от мен.

— Знам. Съжалявам. Оказа се по-тежко, отколкото предполагах. — Джери се обърна към Арън: — Реших, че е крайно време да дойдем тук и да приемем истината. Да се изправим лице в лице с реалността. — Посочи към къщата и продължи: — Слушай, има ли нещо, което искаш да вземеш? Снимки или някакви вещи? Избери си каквото пожелаеш.

Фолк не можеше да си представи, че би внесъл дори най-невинния сувенир от този прокълнат дом в собствения си живот. И поклати отрицателно глава.

— Не, Джери. Благодаря.

Отпи голяма глътка от чашата и я преглътна толкова бързо, че едва не се задави. Отчаяно копнееше да се махне час по-скоро от това място. Искаше Барб да се отдалечи, за да може да поговори насаме със съпруга й.

Но вместо това допиха кафето мълчаливо, загледани в хоризонта. В далечината се виждаше разкривената грозна къща на Мал Дийкън, кацнала на склона на хълма. Спомни си коментара на бармана, че племенникът му ще наследи фермата.

— Какво ще правите с имота? — попита Арън.

Джери и Барб се спогледаха.

— Всъщност още не сме решили — отвърна той. — Предполагам, ще се наложи да го продадем. Ако успеем. Ще внесем парите на името на Шарлот. Може да съборим къщата и да предложим на пазара само земята. — Барб издаде приглушен звук и съпругът й я погледна съчувствено. После додаде примирено: — Да, скъпа, знам. Но не вярвам, че някой от местните би пожелал да живее тук, а ти? А не съм забелязал пришълци да напират да се заселват по тези места.

— Дийкън или Доу не са ли споменавали нещо за сливане на двете ферми? — поинтересува се Фолк. — Да обедините двата имота и да ги предложите на азиатските инвеститори?

Барб се обърна към него и лицето й се изкриви от отвращение.

— При онези двамата не бихме отишли да развалим банкнота от десет долара на две по пет, да не говорим да се съюзяваме с тях. Нали, Джери?

Съпругът й поклати глава, но Фолк подозираше, че той има по-реалистичен поглед върху пазара на недвижими имоти в Киуара.

— От тази страна на оградата не сме видели нищо друго, освен трийсет години мъки — продължи тя и повиши глас. — И сега нямаме намерение да му помагаме. Знаеше ли, че Мал се промъкваше нощем и местеше границите? Сякаш сме достатъчно глупави да не забележим. Задигаше всичко, което не беше заковано с пирони. Сигурна съм, че именно той уби кучето на Люк преди доста време, въпреки че и досега отрича. Спомняш ли си?

Арън кимна. Приятелят му обожаваше домашния си любимец. Тогава беше на четиринайсет и плака неудържимо, докато го притискаше към себе си край пътя.

— А докато беше по-млад, постоянно събираше в къщата си градските пияници и вилнееха до сутринта, нали, Джери? Напиваха се и сновяха нагоре-надолу по пътищата с пикапите. Надуваха музиката, макар да знаеха, че трябва да ставаме рано, за да се погрижим за фермата.

— Това беше отдавна, скъпа — подхвърли съпругът й и тя се обърна рязко към него.

— Да не би да го защитаваш?

— Не. Господи, не. Просто излагам един факт. От известно време насам не е в състояние да го прави, нали така? И ти го знаеш.

Фолк се сети за странната си среща с Дийкън в бара.

— Изглежда като някакъв вид деменция.

Барб изсумтя презрително.

— Така ли го наричат? Ако питате мен, пияното копеле е застигнато от възмездие за ужасния си живот и причинените злини. — Тя отпи глътка кафе и се загледа към земята на Дийкън. Когато заговори отново, в гласа й се прокрадна тъга: — Най-много съжалявах Ели. Ние поне можехме да го изолираме, но горкото момиче трябваше да живее с него. Струва ми се, че я обичаше по някакъв свой начин, но беше толкова несговорчив. Помниш ли горната нива, Джери?

— Не успяхме да докажем, че е бил той.

— Така е, но за себе си не се съмнявам. Кой друг би могъл да е? — Барб се обърна към Арън: — Когато бяхте на единайсет или малко след това, майката на Ели избяга. Не че я обвинявам. Бедното момиче беше в окаяно състояние, нали, Джери? Прекалено слабо, защото не се хранеше правилно. И винаги с онзи поглед в очите. Сякаш настъпваше краят на света. Веднъж се качих до къщата на Мал да му кажа, че детето не е добре и той трябва да направи нещо, иначе наистина ще се разболее.

— И какво ти каза той?

— Ами, посочи ми вратата още преди да бях успяла да изрека и дума, точно както можеше да се очаква. А после, седмица по-късно, горната ни нива изсъхна. Без видима причина, така изведнъж. Направихме някои проби и се оказа, че почвата е с повишена киселинност.

Джери въздъхна:

— Да, такива неща се случват, но…

— Но стават много по-лесно, ако съседът ти я напръска с химикали — прекъсна го троснато тя. — Същата година претърпяхме загуби от няколко хиляди. Трябваше да се борим, за да оцелеем. А земята така и не се възстанови напълно.

Фолк си спомняше не само въпросната нива, но и напрегнатите разговори около масата на семейство Хедлър по време на късните вечери.

— Как успя да се измъкне тогава? — попита той.

— Нямаше никакви доказателства срещу него — повтори Джери. — Но… — вдигна ръка, забелязал, че жена му отново има намерение да го прекъсне, — ти знаеш как стоят нещата тук, приятел. Трябва да се случи нещо много сериозно, за да накара хората да пожелаят да се изправят и да разклатят лодката. Тогава беше същото като сега. Имахме нужда един от друг, за да оцелеем. Мал помагаше на много от нас, както и ние на него. Правеше различни услуги, но не искаше пари и така всички се чувстваха задължени към него. Да обърнеш гръб на Дийкън, означаваше да се откажеш и от останалите. Изведнъж се оказа дяволски трудно да работиш и да си пиеш спокойно бирата в собствения си град. А животът и бездруго беше достатъчно тежък.

Барб се вторачи в него.

— Момичето се чувстваше толкова нещастно, че накрая се удави, Джери. — Взе празните чаши, които издрънчаха с керамичен звук. — А говориш за работа и за бира. Трябваше да направим повече. Ще те чакам вътре. Имаме да свършим още доста неща, когато си готов.

Обърна се и закрачи към къщата, като пътьом избърса лицето си с ръкав.

— Права е — проследи я с поглед съпругът й. — Каквото и да се е случило, Ели заслужаваше по-добра участ. — Повдигна към него изцедените си от емоции очи. Сякаш през последните няколко седмици бе прегорял и до края на живота си нямаше да може да изпитва каквито и да било чувства. — Благодаря ти, че остана. Чухме, че си разпитвал за Люк.

— Да, започнах.

— Мога ли да попитам какво мислиш? Той ли е убил Карън и Били?

— Според мен — отговори предпазливо Фолк — съществува вероятност да не е истинският убиец.

— Господи, сигурен ли си?

— Казах само, че има такава вероятност.

— Но допускаш, че е замесен и някой друг?

— Може би да.

— Свързано ли е по някакъв начин със случилото се с Ели?

— Наистина не знам, Джери.

— Все пак?

Мълчание.

— Исусе. Слушай, има нещо, което трябваше да ти кажа още от самото начало.

 

 

На Джери Хедлър му беше горещо, но не страдаше от това. Почукваше леко в ритъм по волана и си подсвиркваше. Вечерното слънце топлеше ръката му през отворения прозорец, докато караше по безлюдния път. През изминалата година валя обилно и сега, напускайки фермата за първи път от няколко дни, харесваше онова, което виждаше.

Погледна бутилката пенливо вино на пътническата седалка. Бе отскочил до града за провизии и спонтанно влезе в магазина за алкохол. Сега го носеше вкъщи, за да изненада Барб, която, както се надяваше, в момента приготвяше традиционното петъчно агнешко задушено. Джери включи радиото. Песента беше непозната, но в любимия му дълбок джазов ритъм. Заклати глава в такт и натисна навреме спирачката точно преди да стигне кръстопътя.

 

 

— Знаех, че двамата с Люк излъгахте за алибито ти за деня, в който Ели умря. — Гласът му беше толкова тих, че Арън трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Работата е там, че това е било известно и на още някого.

 

 

Джери беше на около двайсетина метра от кръстопътя, когато забеляза позната фигура на колело. Главата на сина му беше приведена ниско, докато натискаше ожесточено педалите. От такова разстояние косата на Люк изглеждаше пригладена назад и лъщяща на снижаващото се слънце. Доста по-различна от обичайния му небрежен стил, бегло отбеляза той. И изобщо не му отиваше.

Люк мина през кръстовището, без да се огледа в нито една посока. Баща му подсвирна недоволно. Трябваше да си поговори с това момче. Вярно, пътищата обикновено бяха пусти, но това не ги правеше непременно безопасни. Подобно поведение от страна на Люк можеше да му коства живота.

 

 

— Той идваше от юг, откъм реката. Доста далече от полетата, където твърдяхте, че сте били. Ти не беше с него. И не носеше пушката си.

— На юг не е само реката — възрази Фолк. — Първо, там има доста ферми. А и колоездачни писти.

Джери поклати глава.

— Люк не беше ходил да кара колело. Беше облечен с любимата си по онова време сива риза. Нали си спомняш, онази с ужасните лъскави копчета, която пазеше за специални случаи. Останах с впечатлението, че е положил доста грижи за външния си вид същия следобед. Сякаш се е подготвил за среща или нещо такова. Косата му беше пригладена назад. Тогава си помислих, че просто опитва по-различен стил. — Той закри за момент очите си с ръка. — Но през цялото време знаех, че просто е била мокра.

 

 

Люк мина през кръстовището още преди баща му да успее да намали. Сякаш да докаже правотата си, Джери спря пикапа напълно и се огледа в двете посоки. Отдясно неясната фигура на сина му все повече се смаляваше. Вляво погледът му стигна чак до следващия завой на пътя. Съвсем чисто. Отпусна леко съединителя и потегли бавно. Напусна кръстопътя и преди да продължи напред, погледна в огледалото за обратно виждане.

Отражението се мярна и се изгуби за по-малко от секунда. Изчезна почти в мига, в който го видя: бял пикап премина като мълния през кръстовището. Отляво. В посоката, в която само преди минута бе поел синът му.

 

 

Фолк дълго остана мълчалив.

— И не видя кой караше? — попита накрая, като наблюдаваше внимателно Джери.

— Не. Не мога да кажа. Не обърнах внимание, а и колата се движеше с бясна скорост. Но които и да са били, обзалагам се, че са видели Люк. — Не можеше да се насили да погледне приятеля на сина си. — Три дни по-късно извадиха тялото на момичето от реката и това беше най-тежкият ден в живота ми. — Той се засмя безрадостно: — Е, поне допреди няколко седмици. Снимките й бяха навсякъде, помниш ли?

Арън кимна. Тогава му се струваше, че образът на Ели, разделен на пиксели и с празен поглед, надничаше от всички вестници в продължение на дни. В някои магазини го бяха окачили като импровизиран плакат, за да събират пари за погребението.

— Цели двайсет години живях със страха, че шофьорът внезапно ще се появи. Ще почука на вратата на полицейското управление и ще заяви, че е видял Люк онзи ден — продължи Джери.

— Може и да не са го забелязали.

— Не е изключено. — Той огледа фермата на сина си. — Или пък когато най-после са решили да потърсят разплата, не са почукали на вратата на полицията.