Джейн Харпър
Сушата (40)

Тридесет и девета глава

Кабинетът на Уитлъм се оказа празен. Портфейлът му беше изчезнал заедно с ключовете и телефона. Сакото все още висеше на облегалката на стола.

— Може би е излязъл за малко — нервно предположи секретарката. — Колата му е отвън.

— Не, не е — отвърна Фолк. — Барнс, иди у тях. Ако съпругата му е там, задръж я. — Замисли се за момент и отново се обърна към жената: — Дъщеря му в училището ли е още?

— Да, струва ми се…

— Заведете ни. Веднага!

Наложи й се да тича по коридора, за да настигне двамата полицаи.

— Тук — посочи задъхано към вратата на една от класните стаи. — Вътре.

— Коя по-точно? — попита Фолк, търсейки през малкия прозорец детското лице, познато му от семейните снимки на Уитлъм.

— Ето тази — вдигна показалец секретарката. — Русото момиче на втората редица.

Той се обърна към сержанта:

— Би ли напуснал града без детето си?

— Трудно е да се каже. Но едва ли. Стига да може да го избегне.

— Съгласен съм. Мисля, че е някъде наоколо. — Арън замълча за момент. — Обади се в Клайд. Сигурно вече са наблизо. Накарай ги да блокират пътищата и да съберат всички, които имат някакъв опит в издирването и спасяването.

Рако проследи погледа му през прозореца. Зад училището се простираше широк, обрасъл с храсти терен. Струваше му се, че клоните потрепват в горещината. Без да издават нищо.

— Очаква ни страхотно преследване — изпъшка той и доближи телефона до ухото си. — Най-доброто скривалище на света.

Издирвателните екипи се наредиха рамо до рамо в дълга оранжева верига покрай пътеката на обраслата местност. Евкалиптите шепнеха над главите им под напора на вятъра. Поривите въртяха прахоляка и пясъка, принуждавайки ги да примигват и да прикриват очите си. Зад гърбовете им се разпростираше Киуара, проблясвайки от маранята.

Фолк зае мястото си в редицата. Наближаваше обяд и вече усещаше как потта се стича под светлоотразителната жилетка. До него Рако гледаше мрачно.

— Включете радиостанциите, дами и господа — извика в мегафона началникът на отдела за издирване. — Имайте предвид, че това е територия на тигровата змия, така че гледайте в краката си.

Над тях хеликоптер въртеше горещия въздух. Офицерът даде команда и оранжевата редица тръгна почти едновременно. Извисяващите се дървета и гъстите шубраци разделиха навлизащите все по-навътре хора на групи и след няколко минути Арън виждаше само Рако от лявата си страна и още една оранжева жилетка отдясно.

„Претърсвайте с ръце“, беше обяснил началникът с известно нетърпение. Подходящо за гъсти храсти. Хората се нареждат в редица и вървят направо, претърсвайки гъсталаците, докато не станат непроходими.

— Теоретично, ако ние не можем да вървим по-нататък, значи и вашият директор не е успял. Тогава се връщате обратно към пътеката — продължи той и тикна в ръцете на Фолк оранжева жилетка. — Просто си дръжте очите отворени. Може да стане напечено.

Арън продължи напред. Наоколо беше странно тихо, с изключение на пукането на сухите клони под краката и шумоленето на вятъра в листата. Слънцето се издигаше, високо и бяло, показвайки се от време на време между дърветата като прожектор. Дори шумът на хеликоптера звучеше приглушено, докато висеше над тях като хищна птица.

Стъпваше предпазливо върху безформените слънчеви петна по земята. Не знаеше със сигурност какви знаци трябва да търси и се притесняваше от мисълта, че може да ги пропусне. По време на обучението си в полицейската школа не бе преминал курс за издирване в обрасъл с храсти терен. Но пък като дете бе прекарал достатъчно време между тези дървета, за да знае, че те по-лесно примамват навътре, отколкото пускат навън.

Избърса нетърпеливо широката лъскава струйка пот, спускаща се от ъгълчето на окото му. Минутите минаваха. Наоколо дърветата сякаш се приближаваха едно към друго с всяка крачка и Фолк забеляза, че вдига краката си все по-високо, газейки в изсъхналата трева. Пред себе си виждаше безкраен, обрасъл с гъсти шубраци терен. Почти стигна края на пътеката. Нито следа от Уитлъм.

Свали шапката и прокара ръка през косата си. Дотук търсенето се оказа безрезултатно. Радиостанцията на колана му мълчеше. Дали не го бяха изпуснали? В съзнанието му проблесна споменът за тялото на Люк, проснато по гръб в багажника на стария пикап.

Нахлупи отново шапката и продължи да си проправя път нататък. Напредваше бавно и едва успя да измине няколко метра, когато усети как някаква пръчка се удари в якето му.

Огледа се изненадано. На неголямо разстояние от него и с десетина крачки напред, Рако се бе обърнал към него, притиснал пръст към устните си.

— Уитлъм? — почти беззвучно попита Фолк.

— Може би — също толкова тихо отвърна сержантът и направи неуверен жест с ръка. Вдигна радиостанцията към устата си и измърмори нещо.

Арън огледа обраслата местност за друга оранжева жилетка. Най-близкият търсещ изглеждаше като далечна точка зад завесата от дървета. Тръгна към Грег, мръщейки се на шумното пукане на сухите клони под краката му.

Погледна накъдето сочеше приятелят му. Едно паднало дърво образуваше малка кухина в подножието на склона. Почти незабележимо, но съвсем не на място, се виждаше нещо месесто и розово. Пръсти. Рако извади служебния си пистолет.

— Не те съветвам — разнесе се гласът на Уитлъм иззад дънера. Звучеше неестествено спокоен.

— Скот, приятел, ние сме — насили се да заговори със същия тон Фолк. — Време е да се откажеш. Наблизо има петдесет човека, които те търсят. Имаш само един изход.

Уитлъм се изсмя презрително.

— Винаги има повече от един изход — каза той. — Исусе, вие, ченгетата, нямате никакво въображение. Кажи на колегата си да хвърли оръжието. Така ще може да вдигне радиостанцията и да нареди на останалите да се оттеглят.

— Няма да стане — обади се Рако. Ръката му държеше уверено пистолета, насочен към дървото.

— Напротив. — Директорът се изправи внезапно. Беше прашен и потен, яркочервена паяжина от дребни драскотини покриваше червендалестото му лице. — Внимавай — предупреди той, — намираш се в обсега на камерата.

Посочи с пръст нагоре към полицейския хеликоптер, открояващ се на фона на безоблачното небе. Машината се появяваше и изчезваше в пролуките между върховете на дърветата и кръжеше в широки кръгове.

Фолк не беше сигурен дали оттам ги виждаха. Надяваше се. Уитлъм рязко протегна ръката си напред. В юмрука си държеше нещо.

— Не се приближавайте! — извика заплашително и завъртя длан.

Арън долови метален проблясък и мислено изкрещя оръжие, докато дълбоко в съзнанието си трескаво се опитваше да осъзнае това, което виждаше. До него Рако видимо се напрегна. Скот разтвори пръстите си един по един и Фолк усети стягане в гърдите. Сержантът изпусна продължителна, дълбока въздишка. Хиляди пъти по-страшно от пистолет.

Запалка.