Д. П. Лайл
Звездна лига (8)

8

Марти Ебърсол очакваше да завари истински зоопарк в съдебната зала. И го получи.

Сградата на Областния наказателен съд заемаше голям парцел, простиращ се между четири улици. Централният му вход бе откъм Тюлейн Авеню, в квартал, застроен с тесни двуетажни къщи. Коринтската колонада отпред му придаваше известна монументалност. Същото се отнасяше и за потъмнялата от времето двукрила врата. Медиите бяха добре представени от оператори с камери на рамо и елегантни репортерки, които се блъскаха, за да заемат по-добра позиция, готови всеки момент да се включат в ефир. Пред съда имаше поне хиляда души.

Тълпата изпълваше цялото стълбище, както и тревните площи около него. Неколцина униформени полицаи се бяха строили в редица покрай бордюра в напразен опит да удържат множеството да не прелее на уличното платно. Доколкото успях да видя, можеха да се похвалят с частичен успех. Колите по „Тюлейн“ пъплеха едва-едва, тъй като шофьорите натискаха рязко спирачки, за да не блъснат поредния пешеходец, втурнал се да пресече, за да се присъедини към зяпачите.

— Ама че лудница! — възкликна Никол.

— Аха.

— Как ще минем през тази тълпа?

— Като наведем глави, вървим право напред и избягваме зрителен контакт.

— Не мисля, че ще свърши работа — засмя се тя, погледна през прозореца и отбеляза: — Напомня ми за тълпата пред замъка на доктор Франкенщайн. Трябват им само факли и вили.

В думите й имаше известна доза истина. Порядъчните жители на Ню Орлиънс изглеждаха разделени на два лагера. Едните издигаха плакати в подкрепа на Кърк или постери с усмихнатото му лице, а другите размахваха лозунги, с които го обявяваха за педофил, сексуален маниак и убиец. Нищо не е в състояние да раздели един град така, както шумно разследване на убийство. Особено ако в престъплението има и сексуален елемент. Надявах се крясъците и обидите, които си разменяха двата лагера, да си останат на вербално ниво и да не прераснат във физически сблъсък. Особено когато трябваше да си проправяме път сред тълпата.

Когато лимузината спря, двамата с Никол последвахме Ебърсол и близначките, които се движеха по тясната пътека, разчиствана от полицаите. Отвсякъде се носеха викове, кои възторжени, кои обидни. Някои се опитваха да привлекат вниманието на Тигън и Тара, като протягаха тефтерчета и ги молеха за автографи, други ги посрещаха с гневни погледи и недоволни крясъци, сякаш всички ние бяхме виновни заради това че познаваме Кърк или сме свързани по някакъв начин с него. Стиснах здраво ръката на Никол, докато се провирахме към вратата.

Вътре беше по-спокойно. Охраната беше по-солидна. Десетина униформени и четирима тежковъоръжени от специалните части — тактическа екипировка, автоматични оръжия, напрегнати погледи и никакви усмивки — ни насочиха към масичка, охранявана от две ченгета. Те провериха документите ни за самоличност и сравниха имената ни със своя списък. Запитах се дали, ако имената ни не бяха попаднали в него, щяха да ни ескортират навън, да ни надянат белезници или направо да ни застрелят. И трите варианта ми се струваха еднакво вероятни. На пръв поглед полицаите не изглеждаха особено напрегнати. Опитваха се да си придадат лежерен вид, но скованите им изражения говореха за друго. Всъщност един от тях ми се стори леко разсеян. Погледът му сновеше между близначките и Никол. Искаше ми се да му кажа да спре да точи лиги — къде ли бях чувал този израз? — но тъй като беше въоръжен, реших да не си отварям устата.

За щастие, преминахме и през следващата проверка — метални детектори, ръце по тялото, ровене в чантите — след което бяхме ескортирани до дълъг коридор, който водеше до съдебната зала. Преди да влезем вътре, телефонът на Никол иззвъня. Тя вдигна, след което се отдалечи няколко крачки от нас с телефон, допрян до ухото. Говори в продължение на няколко минути, прибра телефона в джоба си и се върна при нас.

— Чичо Чарлс — обяви тя. — Питаше как се развиват нещата. И каза, че няма да може да дойде скоро.

— О!

— Имали сериозен проблем на снимачната площадка. Собственикът на имота заплашвал да ги изхвърли. Чичо Чарлс обаче смята, че онзи просто се опитва да измъкне още пари.

— Ах, тези пари.

— Както и да е, снимките са прекратени, докато не се уреди въпросът.

— Ах, тези французи. Сигурно е бесен. Две продукции зациклят…

— … а сметките продължават да се трупат.

Когато влязохме в препълнената съдебна зала, над която се носеше тихо еклектично жужене на множество гласове, всички погледи се насочиха към нас. Или по-скоро, към Никол и близначките.

Бен Корнблат ни посрещна, здрависа се с Ебърсол и мен и прегърна момичетата през парапета, който разделяше масата на защитата от зрителите. Беше висок, с гъста черна коса и елегантен тъмносин костюм — „Армани“ или нещо подобно, но определено скъп — с бяла риза и червена вратовръзка. Излъчваше власт и самоувереност. Корнблат беше голям играч, дума да няма.

Той ни запозна с Уолтън Грийн, местния адвокат, когото беше наел. Грийн бе слаб и жилав, с кестенява коса, която се нуждаеше от гребен, и поизносен бежов костюм, поне с един размер по-голям от неговия.

Прокурорът се оказа привлекателна стройна жена, която се бе подпряла на парапета и разговаряше с трима мъже. Двама от тях бяха много едри младежи с каменни изражения. Най-вероятно братята. Третият беше по-възрастен — нисък и набит, с прошарена на слепоочията черна коса. Носеше тъмносин раиран костюм с жилетка. Най-вероятно Тони Гидри, чичото. Макар той да не ни погледна дори за миг, а да продължи да разговаря с прокурорката, останах с усещането, че по-голямата част от вниманието му е насочена към нас. Предположих, че ни преценява с периферното си зрение. А също и че ще се окаже точно такъв, какъвто го бе описала Глория, сервитьорката от Кафе дю Монд. Опасен. Безгрижното изражение и спокойно отпуснатите ръце му придаваха вид на човек, който е свикнал да държи всичко под контрол. Дори съдебната зала. Запитах се дали това се отнася и за съдията, когото все още не бяхме видели.

Двамата братя бяха нещо съвсем друго. Изгледаха ни с присвити очи и здраво стиснати челюсти. Несъмнено ние бяхме врагът. Намираха за излишно Кърк Форд да бъде съден. С радост биха го завлекли навън, за да го качат на бесилка. Не само него, но и всички, които се обявят в негова защита.

В един момент колективният им поглед ни напусна и се насочи към вратата вляво от съдийската маса. Влезе Кърк, придружен от пристава. Беше облечен с бежов костюм и синя риза, но без вратовръзка. Поне не беше в затворнически гащеризон и не носеше белезници. Улови погледа на Никол и се усмихна едва-едва.

Тя се приведе към мен и прошепна:

— Изглежда уплашен.

Така беше. Лицето му бе изопнато, устните — здраво стиснати, очите — широко отворени, дори леко изцъклени.

— Затова пък има хубав костюм.

— Не се съмнявам, че това е работа на Корнблат — отвърна Никол. — Вероятно е оказал натиск върху съдията.

— Вероятно. Защото затворническият гащеризон вече предполага вина.

Никол беше права за едно. Въпреки обстоятелствата, въпреки очевидния страх, който изпитваше, Кърк наистина бе красив. Никоя друга дума не бе достатъчна, за да опише външността му. Имам предвид, че бях виждал лицето му във филми или по кориците на списания, но на живо то бе много по-изразително. Той притежаваше онова излъчване, онази харизма, които го превръщаха в суперзвезда. Зачудих се дали, ако се стигнеше до гласуване от страна на съдебните заседатели, те щяха да го приемат като утежняващо вината обстоятелство, или щяха да отстъпят пред чара му. От фактите, с които разполагахме до момента, стигнах до извода, че Кърк трябва да се надява на второто.

Той мина зад масата на защитата, здрависа се с Корнблат и Грийн и зае мястото си, като оправи яката на ризата си. Нито веднъж не погледна към масата на обвинението.

— Всички да станат! — излая приставът.

Появи се съдия в черна тога, почитаемият Уилям Бут, качи се на подиума, седна на мястото си и нареди:

— Моля, седнете.

Представлението започна.

След като минаха предварителните юридически алабализми, съдията помоли обвинението да изложи своите аргументи. Привлекателната стройна дама се представи като помощник областен прокурор Мелиса Моринг и веднага се нахвърли срещу Кърк. Само той и момичето били в апартамента, вратата била заключена, никой друг нямал достъп и прочее.

Това не беше съвсем вярно. Ебърсол имаше карта. Макар че — според него, разбира се — бе влязъл в апартамента едва след като криминалистите бяха снели отпечатъци. Възможно ли бе и още някой да е влизал? Възможно ли бе тези електронни карти да се копират по някакъв начин? Отбелязах си наум да попитам Рей. Той вероятно знаеше. А Пенкейк със сигурност знаеше.

Моринг продължи да обяснява, че жертвата е била умъртвена по особено жесток начин. Удушена. Тя била млада и наивна, животът бил пред нея. Изкушила се от звездната слава и станала жертва на манипулациите на „обигран сексуален хищник“, чието минало се отличавало с подобен модел на поведение. След което заяви, че неспособността на Кърк „да си спомни тези трагични събития“ е твърде „удобна“. Продължи с думите, че „избирателната амнезия е единственото му оръжие“, и приключи с твърдението, че Кърк има неограничени финансови възможности, не е местен, обвинен е в убийство и съществува значителен риск да се укрие. Затова помоли съдията да го остави в ареста без право на освобождаване под гаранция.

Помощник областният прокурор Мелиса Моринг определено си знаеше работата. Дори на мен започна да ми се струва, че Кърк е виновен. Но това внушение ли бе или истина?

Дойде ред на Корнблат.

Той възрази по всеки пункт от тезата на обвинението, като го обори бързо и ефективно. Направи го без театрални ефекти, невъзмутимо и професионално. Според него Кърк бе напълно невинен. Бил прекалено упоен — дали от наркотици или алкохол, не стана ясно — за да убие когото и да било. Двамата с жертвата били пълнолетни и поддържали интимна връзка напълно доброволно. Съдебният лекар все още не бил определил причината за смъртта, следователно твърдението, че жертвата е удушена, било „чиста спекулация“. И накрая, нямало никаква опасност Кърк да избяга, защото лицето му било познато на целия свят. Корнблат го сравни с Елвис Пресли и Мохамед Али. Кърк не можел да отиде никъде, без да привлече внимание. Тълпата пред съдебната зала била достатъчно доказателство. Той бил професионалист, работел всеки ден по заснемането на филма, а това носело приходи на местната общност. Той бил напълно невинен и нямал никакво намерение да се укрива, тъй като сам искал случаят да се разреши колкото се може по-скоро. Затова Корнблат поиска мярката за неотклонение да е подписка или в краен случай гаранция, като изрази надеждата сумата да бъде разумна.

Съдия Бут свали очилата си, разтърка едното си око с кокалчето на показалеца си и ги върна на мястото им. Прелисти някакви книжа, вдигна глава и погледна иззад очилата си, които се бяха плъзнали към върха на носа му. Накрая заяви с мрачно изражение:

— Прочетох доводите на обвинението и на защитата, изслушах и техните ясни и кратки изложения. — Съдията се поколеба и огледа залата. — Случаят е труден. И определено е привлякъл общественото внимание. Оценявам позицията на прокуратурата. Това е случай на убийство. Обвиняемият разполага с практически неограничени ресурси. И излизането му от ареста по принцип крие сериозен риск. От друга страна обаче, много добре знаем кой е обвиняемият. И на каква популярност се радва. Съгласен съм, че това намалява шансовете му да избяга. Разбирам и че престоят му в ареста би навредил не само на филмовата компания, но и на хората, които е наела за снимките в нашия прекрасен град. — Съдия Бут подреди листата пред себе си, свали очилата си и опря лакти на масата. — Решението ми е следното: определям на обвиняемия гаранция от три милиона долара. Господин Форд ще предаде паспорта си и няма да има право да напуска града. — Съдията се облегна и попита: — Някакви възражения?

Забелязах, че раменете на Кърк мигом се отпуснаха и той наведе глава. Зачудих се дали ще се разплаче. За хубавите мъже като него престоят в ареста или затвора винаги е труден. Особено ако са знаменитости. Все ще се намери някоя откачалка, която ще иска да се прочуе, като го пребие. Или по-лошо.

Корнблат отговори незабавно:

— Приемаме решението ви, господин съдия.

Моринг се поколеба, след което погледна назад през рамо. Чичо Тони й кимна едва забележимо. Тя се обърна към Бут и заяви:

— Съгласни сме, господин съдия.

Интересно, интересно… Чичо Тони определено беше човек с връзки. Накара ме да се зачудя колко дълбоко са проникнали пипалата му в областната прокуратура, а може би и в съда.

Спомних си отново думите на Глория. Не бихте искали да се изпречите на пътя му, когато е ядосан. А също и: свързан е с мафията. Което повдигаше друг въпрос — защо той ще иска предполагаемият убиец на неговата племенница да излезе на свобода? На улицата. Защото там ще бъде по-уязвим ли?

Подозирах, че Тони е в състояние да се добере до Кърк и в килията му. Но излизането му от ареста отваряше повече възможности. Да, ситуацията можеше да приеме много неприятен обрат.

Би ли могъл Тони да ликвидира световна знаменитост? Човек, който е свързан с него, макар и посредством Кристи? Защото това би привлякло вниманието на ченгетата. Но гледайки колко спокойно и невъзмутимо се държи, предположих, че е правил и по-лоши неща. И очевидно се бе измъквал.