Д. П. Лайл
Звездна лига (28)

28

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? Да говорите с Дрипата! И то на улицата!

Робърт погледна чичо си. Двамата с Кевин стояха срещу него в офиса му в „Рай“. Тони им бе позвънил и им бе наредил да си домъкнат задниците час по-скоро. Тоест моментално. Тони бе почервенял целият и вените на врата му се бяха издули. Той стискаше ръба на бюрото, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Ние…

— Какво вие? Решили сте да си пъхате носа в моите работи?

— Опитвахме се да помогнем — каза Кевин.

— Не ви ли мина през ума, че ако имах нужда от помощта ви, сам щях да ви кажа? Макар да не мога да си представя, че това ще се случи някога.

— Но ние помислихме… — започна Робърт.

— Това ви е проблемът. Опитвате се да мислите. — Тони поклати глава. — Не искам да мислите! Не искам да ядете, да дишате, да пикаете, освен ако аз не ви кажа! Ясно ли е?

— Тя ни беше сестра — пак започна Робърт.

— Нима не знам? Нима не работя по въпроса? Никога не виждате цялостната картина, а само малко късче от собствения си свят и смятате, че то е най-важното.

— Какво лошо сме направили? — продължи Кевин. — Нали каза, че искаш да разбереш откъде се е взела оная цигара?

— Възложил съм го на други хора. На такива, които знаят как да разпитват, без да привличат излишно внимание.

— Не разбирам — обади се и Робърт. — Ние говорихме с Дрипата конфиденциално.

— Конфиденциално, а? Това да не е някакъв тъп филм?

Тони стана и отиде до прозореца, който гледаше към паркинга отзад.

Кевин понечи да каже нещо, но Робърт го хвана за ръката и поклати глава. По-добре да си мълчат.

Тони се обърна към тях.

— Искате да станете герои? Да тръгнете по следите на дрогата? Да се прочуете? Да проглушите всички със самохвалството си? — Той се върна на бюрото, опря се на него и ги изгледа. С онзи неговия смразяващ поглед. — Никакъв проблем ли не виждате в това, което сте направили?

Робърт погледна Кевин, после чичо Тони.

— Само питахме Дрипата дали не знае откъде се е взела цигарата.

— На улицата? Посред бял ден?

— Е, и?

— Не знаете ли, че ченгетата имат очи и уши навсякъде? И са наясно, че на „Дикейтър“ се търгува с дрога. Те са видели, че вие двамата, моите племенници, разговаряте с известен наркопласьор. На негова територия. Това не е ли проблем според вас?

— Не съвсем.

— Господи! — възкликна Тони и се стовари на стола си. — Разполагам с посредници, с междинни нива, с няколко междинни нива, само и само да държа далече от мен хора като Дрипата. Поне на пръв поглед.

— Ние купуваме от… — Робърт замръзна.

— Купувате дрога от него?

Робърт погледна чичо си, но не каза нищо.

— Отговори ми! Купувате дрога от Дрипата? На улицата?

— Рядко.

Тони разтри слепоочията си.

— Моите племенници купуват дрога от известен на полицията пласьор и го правят на улицата. Посред бял ден. Това не ви ли притеснява?

— Много хора го правят.

— Но тези „много хора“ не са мои роднини. И ако попаднат зад решетките, няма да обърнат палачинката.

— Имаш предвид, че ще те изпеем на ченгетата? — попита Кевин. — Никога не бихме го направили.

— Освен ако не ви грози дълъг престой в затвора. Десет или повече години.

— Но ние никога…

— Знаеш ли колко хора са казвали това? Хора, които са много по-корави от вас двамата. — Тони пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Вие не бива да докосвате дрога. Излъгахте, че не докосвате… Вие сте мои племенници, а за мен е проблем дори когато хора от моето обкръжение купуват дрога на улицата. Това може да бъде използвано против мен и да ми създаде куп неприятности.

— Искахме само да помогнем — обади се отново Робърт.

— Ще ми помогнете, като стоите тук и изпълнявате задачите си. И като се стараете да бъдете колкото се може по-незабележими на улицата. А не като използвате пилешките си мозъци в опити да ми помагате. Ясен ли съм?

— Да, чичо — отвърна Кевин. — Съжаляваме.

Тони дръпна маншета на ризата си и погледна часовника си.

— Имам среща. — Изгледа Робърт и Кевин и добави: — Идете да си вършите работата. А тя не включва разговори с Дрипата. Или с когото и да било.