Д. П. Лайл
Звездна лига (53)

53

Тара и Тигън Джеймс бяха уплашени. Не, бяха ужасени. Издаваха ги изопнатите им лица и широко отворените очи. Издаваше ги езикът на телата им. Свитите юмруци и побелелите кокалчета на пръстите им. Подсмърчането и гримасите в опит да сдържат сълзите си. Макар и неуспешно.

На Тони му харесваше, когато жертвите реагираха така.

Седеше срещу тях в дългия салон на лимузината. Зад него се намираше прозорчето, през което се виждаше Рубен, шофьорът. Джони седеше от дясната му страна, а близначките се бяха сгушили една до друга отсреща. Тони изчакваше. Взираше се заплашително в тях. С поглед, който бе усъвършенствал много, много отдавна. Знаеше какво следва. Беше го виждал много пъти. Въпроси, пазарлъци, клетви, молби… Досадно хленчене, което правеше убийството по-лесно. Защото Тони мразеше хленченето.

Ето, започна се: Къде ни водите? Защо го правите? Моля ви, не ни наранявайте. Можем да ви платим. Няма да кажем нито дума. Пуснете ни и никога няма да ни видите…

Искаше му се поне веднъж да чуе нещо ново. Но не, всички повтаряха едно и също.

Разбира се, Тони не отговори на нито един въпрос. Продължи да се взира в тях, за да засили напрежението, да разпали страха им. Пистолетът, който Джони държеше в скута си с дуло, насочено към близначките, също играеше важна роля. И двете поглеждаха към него от време на време.

Господи, как обичаше тези неща! Властта над околните. Властта над живота и смъртта им. А когато жертвата разбереше истината, осмислеше случващото се, тогава… тогава ставаше още по-добре. Смъртта не изглеждаше толкова страшна, колкото онова, което би се случило преди нея. Двете момичета бяха достигнали именно до този етап. И Тони го знаеше. Усещаше го съвсем осезаемо.

Измина почти час, докато стигнат до хижата. Винаги я наричаше „хижа“, макар че всъщност бе луксозна двуетажна къща с четири спални. Но бе изолирана, нямаше съседи и му бе вършила добра работа през годините. Не само като спокойно убежище далече от града, но и като място, където да движи своя бизнес. Особено когато трябваше да се скрие от любопитни очи и уши.

Първоначално той бе обмислил възможността да повика още няколко от хората си, но после отхвърли идеята. Отвличането бе преминало съвсем чисто. Без съпротива, без излишно внимание. Рубен бе заявил, че отстрани е изглеждало така, сякаш две момичета и един мъж се качват в лимузина. Нищо особено. Често се случваше в Ню Орлиънс.

А Рей Лонгли? Той несъмнено блъфираше. Нямаше откъде да знае какво се е случило в действителност. Знаеше само, че момичетата са изчезнали. А може би не бе сигурен дори в това. Сигурно щеше да се обади на ченгетата, но какво толкова? Нямаше начин да разберат къде отива той. Къщата край Лакомб дори не се водеше на негово име. По документи принадлежеше на далечен роднина, който живееше през три щата в четвърти.

Нямаше да има нужда от други горили. А и колкото по-малко свидетели на това, което предстоеше, толкова по-добре. Тони имаше пълно доверие на Рубен и Джони. Двамата го бяха правили и преди. Освен това им плащаше добре, дори много добре, грижеше се за тях и — може би най-важното — разполагаше с достатъчно улики, за да им осигури смъртна присъда или най-малкото доживотна.

Влязоха в къщата и се разположиха в дневната. Тони се настани на големия кожен фотьойл с лице към близначките, които седяха от другата страна на дългата почти два метра ниска масичка. Двете се бяха отпуснали омаломощени на канапето, кършеха пръсти и преплитаха крака. Рубен зае позиция до прозореца, за да държи под око реката, която се вливаше в езерото. Джони отиде в кухнята, за да се подготви за предстоящата демонстрация, с която да привлече вниманието на момичетата.

— Кажете ми… — започна Тони.

— Какво да ви кажем?

Тони се усмихна.

— Коя от вас коя е? — попита той момичето, задало въпроса, онова, което седеше вляво.

— Аз съм Тара.

— Добре. Сега вече знаем имената на всички участници в тази драма. — Тони потропа с пръст по страничната облегалка на фотьойла. — Кажете ми защо убихте моята племенница.

— Не сме ние! — каза Тара и погледна сестра си. — Не знаем нищо, нищичко.

— Това ли е отговорът ви? Не знаете нищо?

Двете момичета впериха погледи в него.

— Кажете ми тогава как ДНК от Тигън се е озовала под ноктите на Кристи?

Очите на Тигън се разшириха от изненада. Тони се усмихна.

— Това не е възможно! Сигурно ченгетата са я подхвърлили или… са объркали нещо.

— И защо им е да го правят?

Мълчание.

— Знаете ли какво са направили ченгетата? Разкрили са вашата малка евтина лъжа. Разбрали са, че не сте идентични близначки. Само изглеждате такива. Затова онзи номер с размяната не се е получил.

Тара и Тигън се спогледаха.

— Дааа, обзалагам се, че въртите подобни номера, откакто сте се родили. И в повечето случаи ви се е разминавало. Но не и този път.

Близначките сякаш се смалиха пред очите му. Дойде време той да увеличи натиска.

Джони стоеше облегнат на рамката на кухненската врата. Тони му кимна.

— Позволете да ви покажа нещо — каза той, изправи се и махна към задната веранда.

Рубен отвори вратата и я задържа, докато Тони и момичетата излязат навън.

— Погледнете насам… — каза Тони. — Това е моето малко езеро. Тук река Лакомб се влива в Пончартрейн. — Обърна се към близначките и добави: — Изглежда толкова тихо и спокойно, нали?

Тара не можеше да помръдне, но Тигън кимна.

— Това място има една особеност, както и почти всичко в тази част на страната — тихите води са най-опасни. — Тони посочи към устието на реката. — Тъкмо си мислите, че всичко е наред, и нещата се обръщат на сто и осемдесет градуса. Тъкмо си мислите, че сте отървали куршума, и осъзнавате, че ви е улучил, но вече е прекалено късно.

Джони излезе от кухнята с дълбока метална тенджера в едната ръка. Тони му кимна. Джони отиде до края на кея и започна да хвърля пилешки късове във водата.

Тара и Тигън все още не разбираха какво става. В един момент Тигън облещи очи и посочи към водата.

Първият алигатор се появи изпод тръстиката и се плъзна към подхвърлената му храна. Без никакво колебание. Челюстите му сграбчиха половин пиле и той разтърси глава. След него се появи още един алигатор и още един… След секунди станаха пет. Тони не им обръщаше никакво внимание, а продължаваше да се взира в близначките. И двете бяха изпаднали в паника.

— Това са моите домашни любимци — каза той. — Какво мислите за тях?

Момичетата бяха прекалено ужасени, за да изрекат и една дума, за да дишат дори.

— Те обичат малкото ми езерце. Непрекъснато се навъртат насам. Както виждате, не са толкова мили и любвеобилни, че да ги гушне човек, но си вършат работата.

Нито Тара, нито Тигън бяха в състояние да откъснат очи от алигаторите, които кръжаха в търсене на още храна.

Тони подкара примрелите близначки обратно към къщата. Те се строполиха на канапето и захлипаха истерично. Той седна и ги изчака да се посъвземат. Когато изтриха сълзите си и вдигнаха глави, Тони видя в очите им само неподправен страх и мрачно предчувствие.

— Знаете ли какво ще направя? — попита той. — Ще нахраня алигаторите с вас.

Момичетата запищяха едновременно:

— Не, недейте… моля ви, недейте…

— Опасявам се, че това не подлежи на обсъждане. Единственият въпрос е дали ще го направя, докато сте още живи, или след като момчетата ми пуснат по един куршум в главите ви.

— Моля ви — започна отново Тигън. — Не е нужно да го правите.

Пак започваха да се пазарят.

— Напротив, нужно е.

— Пуснете ни, няма да кажем нито дума.

Толкова предсказуемо. Тони се наведе напред и опря лакти на коленете си.

— Не става. Ще кажете, и то не една дума, а много. Ще ми разкажете всичко. И ще започнете с това защо и как, по дяволите, убихте Кристи.

— Не сме ние — отвърна Тара. — Кълна се. Ние…

Тони вдигна ръка да я накара да млъкне. Изправи се и погледна Рубен.

— Хвърли ги в проклетото езеро.

— Не! Моля ви! — извика Тара.

— Тогава говори.

Тара захлипа толкова силно, че едва успя да изрече:

— Да, ние бяхме.

Тони я прониза с поглед, но не каза нищо.

— Купихме малко кетамин, добавихме го към цигарата и я дадохме на Кристи. След като изгубиха съзнание, влязохме и…

Гласът й заглъхна.

— И я удушихте? — попита Тони. — Удушихте моята племенница?

Близначките закимаха, облени в сълзи.

— Откъде взехте кетамина?

— От… от един мъж.

— Кой мъж?

— Не знам — отвърна Тара. — Някакъв чернокож… на „Дикейтър“, до пожарната.

Дрипата. Тони щеше да му отиде на гости. Скоро, много скоро.

— И как влязохте в стаята?

— Вечеряхме заедно — обясни Тара, хълцайки. — Кърк, Кристи и ние. Дадох цигарата на Кристи, докато бяхме в тоалетната. Казах й, че е страхотна и на Кърк много ще му допадне. След вечеря отидохме в апартамента му да пийнем малко вино. Тогава… откраднах картата за достъп. Беше в горно чекмедже на нощното шкафче.

— Откъде знаеше, че е там?

— Кърк винаги я оставя на това място. А също и портфейла си, часовника и прочее.

— И по-късно се върна и уби Кристи.

Тара кимна.

— Аз бях — обади се Тигън. — Аз го направих. — Тя стисна ръката на сестра си. — Тара няма нищо общо с това.

— Но е пробутала кетамина на Кристи и е откраднала картата за апартамента на Кърк. Това нищо ли е?

Близначките захлипаха отново. Този път по-тихо и примирено.

— Защо? — попита Тони. — Защо Кристи?

Тигън избърса носа си с ръка.

— За да си отмъстим на Кърк. Защото той ме използва. И ме заряза. Разби ми сърцето.

— Какво означава това? — попита Тони.

— Преди години, малко след като навърших осемнайсет, двамата с Кърк се засякохме на едно парти. Най-обикновен холивудски купон. Озовахме се в една спалня на горния етаж. И тогава той каза, че май е влюбен в мен. Аз му повярвах. Правихме секс. Същата вечер и много други вечери през следващите няколко седмици. А после той заяви, че между нас нямало да се получи. Свали поредната мацка и започна да я чука, сякаш нищо не се е случило…

— Беше ужасно — добави Тара. — Тигън се съсипа. На всичкото отгоре трябваше да продължим да работим с него. Да пътуваме заедно. Да се появяваме на премиери. Да се държим като едно голямо щастливо семейство. Да го гледаме как сменя жените една след друга като носни кърпички.

— Беше отвратително — каза Тигън. — През половината време ми идваше да крещя, а през другата — да се самоубия. — Тя погледна сестра си и заяви: — И може би щях да го направя, ако не беше Тара. Не исках да я изоставя.

— Добре — заяви Тони, — живели сте с тази ваша холивудска драма в продължение на колко… четири-пет години и изведнъж сте решили да направите нещо. Защо Кристи?

Тигън си пое дъх и издиша бавно.

— Защото беше различна. Мисля, че Кърк беше влюбен в нея. Тя не беше поредната красавица, с която да се позабавлява… — Тигън затвори очи в опит да сдържи сълзите, които се стичаха по лицето й. — Другите… знаехме, че другите не означават нищо за него. Рано или късно щеше да ги зареже и да остави жива надеждата, че един ден ще се върне при мен. — Тигън погледна сестра си. — Тара все ми повтаряше да гледам напред, но аз не успявах. Господи, искаше ми се да можех! Колко много ми се искаше!

— Не разбирам — призна Тони. — След като сте имали зъб на Кърк, защо не убихте него?

Тигън го изгледа с изумление. Как беше възможно да не е разбрал нито дума от казаното дотук?

— Защото го обичам. Не бих могла да го убия.

— А само да го натопиш за убийство. Така ли?

— Трябваше да го накажа по някакъв начин. Но не можех да го убия. Това е просто… невъзможно.