Д. П. Лайл
Звездна лига (4)

4

„Карусел“, барът на „Монтелион“, бе една от забележителностите на Ню Орлиънс и привличаше туристи така, както разпиляната захар привлича мравки. Днешният ден не правеше изключение — нямаше свободни места, клиентите се смееха гръмогласно, а барманите работеха в хаотичен, но ефективен ритъм, за да изпълнят всички поръчки. Ню Орлиънс и алкохолът са почти синоними. Особено във Френския квартал, където мнозина се наливат, докато изпаднат в безсъзнание, в пристъп на ярост или умопомрачение. Създават достатъчно работа на местното полицейско управление.

Над кръглия бар се издигаше козирка с лампички, огледала и пъстроцветни карнавални маски, а около него бяха наредени столове с резбовани облегалки, върху които бяха инкрустирани рисунки на диви животни. Лъвове, тигри, слонове… Цялата конструкция приличаше на истинска панаирна въртележка. Нещо повече, тя наистина се въртеше, като описваше пълен кръг на всеки петнайсет минути. Не бях сигурен дали алкохолът и въртящият се бар са добра комбинация. Огледах столовете за предпазни колани, но не видях такива. Нито пък въздушни възглавници.

Подминахме въртележката и се отправихме към едно по-консервативно кътче, където се настанихме на кръгла масичка с удобни кожени столове, които не се въртяха, но затова пък се клатеха върху неравния стар под.

Само след миг се появи симпатична сервитьорка на име Трейси. Никол си поръча коктейл „Кеб“ с коняк, шампанско, лайм и мента, а аз — бърбън „Мейкърс Марк“ с лед. Трейси се върна с напитките ни след по-малко от минута. Нито един бар във Френския квартал не оставя клиентите си с празни чаши.

На съседната маса седна семейство туристи. Двама родители плюс три хлапета тийнейджъри. Всеки от тях мъкнеше по една издута до пръсване найлонова торба. Хлапетата обсъждаха оживено някакъв уличен актьор, когото бяха видели. Очевидно от онези, които се правят на статуи. Доколкото разбрах, бил боядисан в сребристо от главата до петите и качен на обърнато кошче за боклук. Главата на семейството имаше вид на човек, който, откакто е пристигнал в Ню Орлиънс, не е пропуснал нито един местен специалитет. Нищо чудно да не бе пропускал хранене, откакто се беше родил. В момента поглъщаше с поглед Никол. Мръсник! Но, честно казано, и аз правех същото.

Позвъних на Рей и го уведомих, че сме пристигнали и очакваме Марти Ебърсол. Двамата с Пенкейк били на верандата и действали, което не биваше да ме изненадва. Вече открили едно-друго.

— Жертвата се казва Кристи Гидри — каза Рей. — Деветнайсетгодишна.

— Шегуваш ли се? На деветнайсет?

Никол понечи да каже нещо, но аз вдигнах пръст. Тя се намръщи.

— Опасявам се, че това е самата истина — продължи Рей. — Първокурсничка в университета „Тюлейн“. Засега не знаем почти нищо за нея, но Пенкейк търси информация. Полицаят, който разследва случая, се казва Трой Дусет. Оставих му съобщение на гласовата поща, очаквам да ми върне обаждането. Разговарях с едно ченге, което е било на местопрестъплението. Прозвуча ми като новобранец. Но знаеше достатъчно, за да си държи устата затворена и да гледа да не си навлече гнева на шефовете. От него разбрах единствено, че Форд е затънал до кръста в лайна.

— Меко казано.

— Двамата с Пенкейк продължаваме да ровим. Щом научим нещо, ще ти звъннем.

— Да се надяваме, че Ебърсол ще запълни някои празноти.

— До скоро — каза Рей и затвори.

— Какво каза шефът? — попита Никол.

— Шефът?

— Добре де, Рей.

— Почти нищо. Момичето е на деветнайсет. Студентка първи курс.

Никол въздъхна и поклати глава.

— Кърк не умее да си държи оная работа в гащите и това ще го довърши.

— Ако вече не го е довършило.

Видях някакъв мъж да заобикаля кръглия бар. Забеляза Никол и тръгна към нас. Предположих, че е Ебърсол.

Той беше. Никол ни запозна и режисьорът седна. Беше нисък, слаб и жилав, с къдрава рижа коса, прилепнала на главата му като шапка за баня. Очите му бяха наситеносини. Личеше си, че е много изнервен. Единият му крак потропваше, а погледът му шареше, без да се спира никъде. Носеше джинси, синя риза с разкопчана яка и черно кожено яке. Не беше за яке в това топло време, но то му отиваше. Пък и нали беше от Холивуд — каквото и да облечеше, все щеше да му отива. Изглеждаше много… режисьорски. Има ли такава дума?

— Нещо ново? — попита Никол.

Той поклати глава.

— Отидох с близначките в полицейското управление да видим Кърк.

Никол явно предусети въпроса ми, защото поясни:

— Близначките са Тара и Тигън Джеймс. Партньорките на Кърк в „Космически приключения“.

Трябваше да се досетя. Русите им коси и стегнатите им тела бяха на всеки плакат на „Космически приключения“, който бях виждал. Плюс във всеки таблоид. Мисля, че преди време попаднах на статия, в която пишеше, че едната забременяла от извънземен. И това бе сред по-достоверните истории, които се разказваха за тях.

— А, да — кимнах аз.

— Но не ни позволиха да говорим с него — продължи Ебърсол. — Още не бил регистриран в ареста. — Той извъртя очи. — Можете ли да повярвате? Държат го там вече осем часа. Ченгетата в Ню Орлиънс или са най-бавните хора на Земята, или просто ме излъгаха.

— Кога можем да го видим? — попита Никол.

— Утре сутринта в съда, където ще му повдигнат официално обвинение. Заседанието за определяне на мярката за неотклонение е в десет.

— Доста бързо действат — отбелязах аз.

— Това е работа на Бен Корнблат, юриста на студията. Завъртя няколко телефона и привлече един от местните адвокати. — Кракът на Ебърсол спря да подскача, а пръстът, който почукваше коляното му, застина за няколко секунди. Той вдигна поглед към тавана, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Забравих името му. — Кракът и пръстът заподскачаха отново. — Корнблат пристига тази вечер.

Появи се Трейси, сервитьорката. Ебърсол си поръча „Манхатън“, а ние по още едно от същото.

— Какво знаем за момичето? — попита Никол.

— Била е на деветнайсет. — Ебърсол поклати глава. — Обичайната възраст за Кърк.

— И?

— Какво и? Мъртва е.

Никол се намръщи леко.

— Имах предвид, какво знаем за нея.

— Името й е Кристи Гидри. Работела е сутрешна смяна в Кафе дю Монд. Там са се запознали с Кърк.

— Кога? — попитах аз.

— Преди седмица може би. Оттогава била непрекъснато около него.

Предположих, че около него означава в леглото му.

Питиетата ни пристигнаха.

— Нещо друго? — попита Трейси.

Ебърсол вдигна чашата си.

— След няколко минути ще ми трябва още едно от същото.

Тя се усмихна и се отдалечи, а той отпи глътка и продължи:

— Момичето има двама по-големи братя, които ни създават проблеми. Дрънкат пред всеки телевизионен репортер, на когото попаднат. Кърк бил сексуален хищник и прочее.

Бяха прави в известен смисъл. Но не изразих мнението си на глас. Истината е, че много добре знаех как стават тези неща. В това отношение Холивуд и бейзболната лига много си приличат. Отборите неизменно биват следвани от млади жени, които пътуват от стадион на стадион и обикалят баровете и ресторантите, посещавани от играчите. Знам го от личен опит. Това обаче е друга история от друг живот. На част от мен той още й липсва, но на много малка част.

— Не ги обвинявам — отбеляза Никол. — Братята обикновено защитават по-малките си сестри.

Ебърсол сви рамене.

— Безспорно. Чух, че чичо им е местен бандит. — Той поклати глава. — С моя късмет, нищо чудно да се окаже мафиот, наркодилър или надрусан рокер.

С неговия късмет? Не беше ли Кърк зад решетките, обвинен в убийство?

Ебърсол пресуши чашата си в мига, в който се появи следващата. Усмихна се и кимна на Трейси в знак на благодарност. Тя взе празната му чаша и се върна на бара.

— Днес не можахме да снимаме — продължи той. — Имаше буря.

— Знаем — обадих се аз. — Никол прелетя през нея.

— Прелетя? Мислех, че сте дошли заедно с кола.

— Образно казано — отвърнах аз.

Тя ме ръгна с лакът. Силно.

— Разбирам — усмихна се Ебърсол. — Съвсем забравих. Веднъж се возих с нея в Ел Ей. И не повторих.

Извърнах се към Никол със самодоволно изражение.

— Видя ли? Не съм единствен.

Тя ме изгледа подигравателно.

— Много сте зле!

— Най-важната ни задача е утре да измъкнем Кърк под гаранция. — Ебърсол масажираше едното си слепоочие. — Не можем да стоим със скръстени ръце, докато машината на правосъдието се задвижи. — Той изпъшка. — Корнблат ще трябва да направи чудо и да върне Кърк на снимачната площадка.

— Обзалагам се, че съдията ще определи космическа сума — каза аз. — Ако изобщо склони на гаранция.

— Няма значение, стига да го пусне. Сумата не е проблем, можем да я платим.

Предположих, че бюджетът на филмова поредица, донесла два милиарда долара, би могъл да си позволи подобен разход. Запитах се каква ли тежест ще има някой отракан мазен адвокат от Ел Ей тук, в Ню Орлиънс. Представих си го облечен в строг костюм с жилетка пред намръщен съдия по джинси и тениска, който крие револвер под черната си тога. Ще се получи интересно зрелище.

— Тук се е случило, нали? — попитах аз. — В този хотел?

Ебърсол отново застина за миг и кимна.

— Апартаментът на Кърк се намира малко по-надолу от вашия. — Коляното му заподскача отново. — Искате ли да го видите?

Нищо не разбирах. От мига, в който полицията бе научила за престъплението, бяха изминали по-малко от дванайсет часа. Не можех да си представя, че следователите и криминалистите са обработили местопрестъплението и са го освободили. Казах това на Ебърсол.

— Няма проблем — отвърна ми той. — Имам карта за достъп.

— Наистина ли? — попита Никол.

— Разбира се, нали аз плащам. — Ебърсол се усмихна и добави: — Всъщност от хотела ми я дадоха днес.

Не можех да повярвам.

— Дали са ти ключ от местопрестъплението?

Той сви рамене.

— Ченгетата взеха картата на Кърк, а аз не исках да остана отвън. Апартаментът е на мое име и предполагам, че момичето на рецепцията не го е свързало с убийството на Кристи Гидри. Така че ми даде втората карта.

— Въпреки това не смятам, че е добра идея. Може да компрометираме местопрестъплението — казах аз.

— В такъв случай не пипай нищо — отвърна ми Ебърсол и махна на Трейси за сметката.

Десет минути по-късно стояхме пред апартамента на Кърк. Нямаше и следа от жълта полицейска лента, залепена на кръст, а само най-обикновена табелка, на която пишеше: „Ремонт“. Представяте ли си? Явно шефовете на „Монтелион“ имаха дебели връзки в полицейското управление. Явно не искаха да плашат клиентите си, а жълтата лента щеше да направи точно това.

Ебърсол отключи вратата и влязохме.

Поколебах се веднага щом прекрачих прага. През ума ми минаха полицейски термини от рода на незаконно проникване и влизане с взлом. Пипнеха ли ни ченгетата, щяхме да се озовем зад решетките в компанията на някои от най-големите отрепки в Ню Орлиънс. Това обаче изобщо не притесняваше Никол и Ебърсол.

Апартаментът на Кърк бе точно копие на нашия: просторна дневна с портал, през който се влизаше в спалнята. Дори имаше същите зелени завеси, кремаво канапе и столове с флорален десен, разположени около масичка от ковано желязо със стъклен плот.

Разбира се, вратите и прозорците на нашия апартамент не бяха посипани с прах за снемане на отпечатъци. Нито пък липсваха завивките и чаршафите. И голият матрак не бе завъртян леко встрани. Върху плота с телевизора бе оставено кошче за боклук, а под него зееше отворен празният хладилник. Дръжката на вратата за банята също бе посипана с прах.

— Ченгетата взеха чаршафите, завивките, дрехите на Кърк и на момичето. Бяха ги събрали накуп на канапето. — Ебърсол посочи дневната. — В кошчето откриха две празни бутилки от вино и два презерватива, плюс две чаши до леглото. И три цигари марихуана, едната изпушена до половината. И тях взеха.

— Момичето е било удушено, нали? — попитах аз.

Ебърсол кимна.

— Когато Кърк ми позвъни и ми разказа какво се е случило, хукнах насам. Момичето лежеше в леглото, а сутиенът му беше стегнат около врата.

Никол преглътна с усилие.

— Какво каза Кърк? — попитах аз.

— Че не си спомня нищо. Пили вино, пушили, правили секс и заспали. Когато се събудил, тя лежала до него. Студена. Мъртва.

— Не са се карали или нещо подобно? — продължих да разпитвам.

— Твърди, че са си прекарали добре. Повече от добре.

Никол пристъпи към леглото.

— И не помни нищо, така ли?

Ебърсол поклати глава.

— Нищо. Оплака се, че главата го цепи. Имал най-лошия махмурлук в живота си.

Предположих, че при вида на мъртво деветнайсетгодишно момиче в леглото ти спокойно можеш да получиш главоболие. И моите слепоочия започнаха да пулсират. Какво беше казало онова ченге според Рей? Че Кърк е затънал до кръста в лайна? Мен ако питаха, беше затънал до гуша.