Д. П. Лайл
Звездна лига (27)

27

Лежах в леглото по гръб и се забавлявах, като подхвърлях бейзболна топка и я ловях. Исках да видя колко близо мога да стигна до тавана, без да го докосна. Никол беше под душа.

Телевизорът бе включен, даваха новини, но не им обръщах никакво внимание. Душът спря и след няколко минути Никол излезе от банята с кърпа около раменете си. Изправи се пред мен в цялата си прелест и ме погледна.

— Какво правиш?

— Играя си с топка.

Тя пристъпи напред само по бикини. Онези, белите. Господи!

— Донесъл си бейзболна топка?

— Да. Защо не?

— Не ми казвай, че е от топките, които Морган взе от яхтата на Борков.

— Точно от тях е. — Огледах я и поясних: — С автографа на Уили Мейс.

Никол се напъха в джинсите си, като подскочи няколко пъти, за да се намести по-удобно в тях.

— Да не би да е онази, с която фрасна Джо Зума?

— Същата.

— Добре. Той беше гаден тип.

Тя облече сива копринена блуза и започна да я закопчава.

— Съжалявам, че пропуснах този момент. Но доколкото си спомням, по това време подскачах във водата и едва се сдържах да не нагълтам половината Мексикански залив.

— Така беше. А като добавим и изстрелите…

— Радвам се, че хората на Рей имаха по-точен мерник от Борков.

Никол седна на ръба на леглото и започна да завързва маратонките си. Розово-черни. Много момичешки. Никол е жена до мозъка на костите си и „момичешко“ не е дума, с която бих я свързал обикновено.

— Харесвам маратонки ти — казах.

— Не е вярно. Сигурно ги смяташ за прекалено момичешки.

Откъде, по дяволите, знае? Как е възможно да чете мислите ми?

— Може би, но въпреки това са хубави.

Тя се изправи и заяви:

— Тръгвам.

— Къде?

— Никога ли не слушаш какво говоря?

Олеле! Пак съм пропуснал нещо.

— Нали ти казах. Имам час за маникюр.

— Къде?

— Нарича се „Нейл Артист“. Намира се на Шартър Стрийт близо до „Дюмейн“. — Тя наклони глава и попита: — Искаш ли да дойдеш?

— Мисля, че не.

— Добре. Стой тук и си играй с топката. И гледай да не счупиш нищо с онази бухалка, която Пенкейк ти даде.

— Предпочитам да си играя с теб.

— По-късно — засмя се Никол.

— В такъв случай ще чета наръчника по самоотбрана.

— Добра идея. Освен ако не искаш да ходиш навсякъде с бухалка.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Тогава хвърлих две чудесни бързи топки.

— Така беше. И те ни спасиха.

Тя се наведе, целуна ме и изчезна.

 

 

Никол излезе от асансьора и се озова във фоайето на „Монтелион“. Когато мина покрай входа на бар „Карусел“, видя близначките на една от масите. Отправи се към тях. Те вдигнаха погледи.

— Как сте, момичета?

— Добре, предполагам.

Днес не бяха облечени еднакво. И двете бяха с джинси, но блузите им бяха различни — едната бяла, другата — червена, карирана.

— Тигън, нали?

Близначката с бялата риза кимна.

— Трябва да си сложите табелки с имената.

Тара кимна към един празен стол.

— Заповядай.

Никол погледна часовника си.

— Имам час за маникюр, но разполагам с няколко минутки — каза тя и седна.

— Какво ще правим? — попита Тара. — Относно Кърк.

— Не знам. Момчетата работят по няколко следи…

— Но не и Пенкейк — подхвърли Тигън.

— Той работи по Софи — добави Тара.

— Софи? — учуди се Никол.

Тара се засмя.

— Тя е нашата гримьорка вълшебница. Прави ни красиви. Двамата с Пенкейк добре си паснаха.

— Да — потвърди Тигън. — Мисля, че са в един бар по-надолу по улицата.

Тара кимна.

— Софи ще се грижи добре за него — засмя се тя.

И тогава Никол я забеляза. Разликата. Близначките бяха идентични, плашещо еднакви, но тя винаги бе усещала, че между тях все пак има някаква разлика. Вярно, изглеждаха съвсем еднакви и все пак… Имаше нещо. Никол обаче така и не успяваше да го открие. Сега обаче, когато светлината падаше откъм вратата за фоайето и осветяваше лицето на Тара под необичаен ъгъл, тя го видя. Синият цвят на очите й бе същият като на сестра й, но в него имаше едно кафяво петънце. В лявото око, в горната част на ириса. Никол погледна към Тигън. Не, очите й бяха равномерно сини, без никакви петънца.

Никол се усмихна. Това щеше да подлуди Джейк. Сега тя щеше да различава близначките, а той — не. И през ум не й мина да сподели откритието си с него. В никакъв случай. Щеше да бъде толкова забавно.

— Пенкейк може да се грижи за себе си — отвърна Никол.

— Ще видим — каза Тара. — Софи е доста напориста.

Двете се засмяха.

— Каква следа проверяват Рей и Джейк? — попита Тигън.

— Откъде е дошъл наркотикът. Кетаминът е рядка субстанция. Рей смята, че ако открием как Кристи се е сдобила с него, това може да ни отведе до друг заподозрян.

Близначките се спогледаха и Тара каза:

— Надявам се. Всичко това се отразява много зле на Кърк. Мисля, че част от него се съмнява… опасява се да не би той да го е направил наистина.

— Така ли? Сам ли ви го каза?

Тигън поклати глава.

— Не, не и с тези думи. Но ние го познаваме. Разбираме, когато нещо го измъчва.

— Погледна ли го, всичко ми става ясно — добави Тара. — Той е уплашен.

— И потиснат — продължи Тигън. — Чувства се виновен, че не помни нищо. Все рови в паметта си с надеждата да открие нещо. Каквото и да било. Но резултатът винаги е един и същ. Нула. Никакъв спомен. И това го съсипва.

Никол кимна и каза:

— Няма следи от проникване в апартамента. Освен това Кристи е открита мъртва в леглото му, а Кърк няма представа какво се е случило. Това го измъчва.

Тара изтри една сълза.

— Наистина ли смяташ, че ще открият кой е продал онази цигара на Кристи? — попита тя. — При положение че тя няма как да каже откъде я е взела?

Никол сви рамене.

— Не знам. Но познавам Рей. Както и Пенкейк. Те си имат свои методи за събиране на информация. Наумят ли си нещо, никой не е в състояние да ги спре.

— Надявам се — отвърна Тигън и стисна леко ръката на сестра си. — Можем ли да помогнем по някакъв начин?

— Не се съмнявам, че Рей ще ви помоли, ако се сети за нещо — отвърна Никол и стана. — Трябва да тръгвам. До скоро.