Д. П. Лайл
Звездна лига (43)

43

— Отдавна трябваше да поговорим за това — каза Рей.

Бяхме се събрали около една маса в ъгъла на „Карусел“. Барът беше шумен, което ни осигуряваше добро прикритие, но налагаше всеки от нас да се наведе към Рей.

— Истината е, че никога не съм искал да го обсъждам. Предпочитах да потъне в забрава. Да не говорим, че нямам право да разкривам по-голямата част от случилото се. — Той отпи глътка бърбън, завъртя я в устата си и преглътна. — Нищо от казаното не бива да напусне тази маса. Ясно ли е?

Кимнах. Пенкейк и Никол ме последваха.

— По онова време бях зачислен към група за специални операции на Пентагона. Тя ще си остане без име… завинаги. Поне аз никога няма да го спомена. Но извършвахме тъй наречените „черни операции“. Обикновено бях консултант, както винаги съм казвал. Но от време на време се налагаше да поема оперативна роля. Понякога задачата ни беше събиране на разузнавателни данни посред нощ дълбоко в тила на врага. Друг път трябваше да саботираме комуникационните му центрове или оръжейните му складове.

— Искаш да кажеш, че сте ги взривявали? — попита Пенкейк.

— Случвало се е. — Последва нова глътка бърбън.

Появи се сервитьорката. Поръчахме си по още едно.

— Имаше случаи, когато нещата ставаха по-лични — продължи Рей, стиснал полупразната чаша между дланите си.

Огледа се. Или проверяваше дали някой ни подслушва, или му бе трудно да продължи. Не бях сигурен кое от двете е, но виждах, че не му е никак лесно да говори за тези неща.

— Понякога трябваше да неутрализираме местен командир. Да елиминираме екип бомбаджии. Да разрушим някоя джамия. Мисиите ни приемаха най-различни форми. Ние…

— Кои сте били тези „ние“? — вметнах аз.

Сервитьорката се върна, постави бърбън пред Рей, Пенкейк и мен и вино пред Никол.

— Нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Пенкейк.

— Бяхме различни екипи — продължи Рей. — Понякога работехме с взвод морски пехотинци, друг път с екипи на „Делта Форс“ или с тюлените. Разполагахме с такива агенти, от каквито се нуждаехме.

Всичко това беше ново за мен. Участието на Рей в тайни операции на подобно ниво. И то като командос. Не че бях изненадан, но все пак… Виждах го в съвсем различна светлина. Не казвам, в лоша светлина, а само в различна. На практика Рей признаваше, че е извършвал убийства. И не само. Странно. Изпитах прилив на гордост, че съм негов син. Не бях сигурен защо, но това чувство несъмнено бе там.

— Какво имаше предвид Тони? — попитах аз. — Онова за Кандахар.

Рей притисна с два пръста горната част на носа си, точно под очите, огледа отново бара и се наведе напред. Заговори по-тихо отпреди:

— Никой не трябва да научи за това. Спуснаха ни в най-опасната част на града. Снайперист от морската пехота, двама тюлени, един от „Делта Форс“ и мен. На километър от мястото, където морската пехота беше превзела част от вражеската територия. Проникнахме с помощта на един от онези безшумни хеликоптери. Целият черен, покритие „стелт“ и прочее. Помните ли Меган Уилис? С нейната моторница атакувахме яхтата на Борков и измъкнахме вас двамата от Мексиканския залив.

— Много добре си я спомняме — отвърна Никол.

— Тя беше пилотът на хеликоптера. Остави ни край някогашно футболно игрище в покрайнините на града, а после ни измъкна след края на мисията.

— Участвала е в бойни мисии? — попита Никол.

— И то не в една и две.

— Това е невероятно!

— Меган наистина е невероятна. Може да изправи хеликоптер на носа му, ако се налага. — Рей отпи нова глътка бърбън. — Задачата ни беше да неутрализираме един молла и главорезите му. Беше от онези операции, за които никой не говори.

— Молла? — попитах аз. — Убили сте молла?

— Само се наричаше молла, а всъщност беше важна клечка сред талибаните. Командваше голям отряд. Заемаше доста високо място в тяхната йерархия. И произвеждаше оръжия. Предимно самоделни бомби. Големи. През годините те избиха и осакатиха много наши морски пехотинци. Цяла година го издирвахме, докато най-после го открихме. Беше се скрил в една джамия. — Нова глътка. — Използваха този термин доста свободно. Обявяваха най-различни сгради за джамии, тъй като знаеха, че не ги подлагаме на въздушни удари. В случая не ставаше въпрос за истинска джамия, а за най-обикновена къща. Мазето й беше пълно с експлозиви, хората там работеха денонощно, произвеждаха взривни устройства. — Рей се огледа отново. — Моллата и още осем души бяха в мазето. Предполагам, бяха сигурни, че са в безопасност, защото изобщо не забелязаха пристигането ни. Спомням си гърма, който прозвуча, когато един от морските тюлени взриви вратата. — Рей въздъхна. — Уверявам ви, няма нищо по-страшно от престрелка в помещение, пълно с експлозиви. Очаквах всеки миг светът да се превърне в огромно огнено кълбо. Оръжията ни бяха със заглушители, разбира се, и всеки изстрел прозвучаваше като тих пукот. Бях добър стрелец, но тюлените и онзи от „Делта“ ме превъзхождаха. Всеки техен изстрел попадаше в главата на някой талибан и той се свличаше на земята. Отне ни двайсет секунди да прочистим помещението, но на мен ми се стори, че е изминал цял час. Бяхме сами. Никой друг не дишаше. Всичко бе потънало в тишина… нищо не помръдваше и това ни се струваше странно. Сякаш изведнъж бяхме попаднали във вакуум.

Поставихме експлозивите и излязохме. Изминахме три преки, като се придвижвахме ниско приведени, и тогава настъпи същински Четвърти юли. Експлозия след експлозия разтърсиха земята. Фойерверките озариха небето. А после се отприщи адът. Талибаните ни обкръжиха от всички страни. Нямам представа колко от тях убихме, преди да се измъкнем от града, да навлезем в пустинята и да се скрием в една падина. Следващите два километра изминахме на бегом, преди Меган да ни открие и да ни вземе. Измъкнахме се без една драскотина. — Рей пресуши чашата си, остави я на масата и се облегна. — Вече знаете какво се случи в Кандахар.

В този миг той ми се стори по-възрастен, по-уморен. В същото време обаче имах чувството, че е свалил голям товар от плещите си. Сякаш от години бе искал да сподели тази история с някого. Дори това да нарушаваше куп федерални закони. Изпитах близост между нас, каквато не бях изпитвал от времето, когато играех бейзбол с децата.

— Не се съмнявам, че тази информация е секретна — казах аз.

— Строго секретна.

— Как тогава Тони Гидри е разбрал за операцията?

— Не мисля, че знае за нея — усмихна се Рей. — Не и подробности. Предполагам, че познава някой, който познава някой, и така е открил, че съм участвал в тайни операции. Възможно е да е знаел, че името ми е свързано с нещо, случило се в Кандахар. Според мен Тони стреляше наслуки. Правеше се на важен. Преструваше се, че знае повече. Необходимо му е да се прави на всевластен и всезнаещ, само така може да оцелее в своя свят.

Замислих се за миг и реших, че оценката на Рей най-вероятно е правилна.

— Смяташ ли, че ще ни помогне?

— Не съм убеден. Освен ако интересите ни не съвпадат.

Обвих чашата си с длани, вперих поглед в кехлибарената течност и прокарах пръст по ръба на стъклото.

— Според теб възнамерява ли да убие Кърк, ако съдът го оправдае?

— Да.

— А ако открием, че убиецът е друг?

Рей ме изгледа.

— Мисля, че Тони се надява съдът да не го оправдае. Вероятно не изгаря от желание за саморазправа. Искам да кажа, че Кърк все пак е световна знаменитост. Случи ли се нещо с него, медиите ще гръмнат и отзвукът ще бъде огромен.

— Но въпреки това ще го направи? — попита Никол.

— Вероятно. За Тони проблемът е личен. А също и въпрос на власт. Ако някой убие племенницата му и се отърве невредим… това може да му се отрази зле. Да покаже, че е изгубил желязната си хватка. Така ликвидирането на Кърк може да се окаже по-малката от двете злини. Поне за Тони.

— А сега изглежда, че най-вероятно убиецът е друг — отбеляза Пенкейк. — Това по какъв начин променя ситуацията?

— Мисля, че ако снемем подозренията от Кърк и се окаже, че някой е имал зъб на Кристи, Тони ще мине и през ада, но ще постигне своето.

— В такъв случай той ще си сътрудничи и с нас, и с Дусет, докато открием убиеца — казах аз. — А после?

— А после ще постъпи така, както постъпва в подобни случаи. Ще се погрижи за него.