Д. П. Лайл
Звездна лига (34)

34

Плащах си за изминалата нощ. Не че цената не си заслужаваше, но въпреки това последствията бяха болезнени.

Стоях под душа с наведена глава, а горещата вода се стичаше по гърба ми. Опитвах се да отпусна прекалено стегнатите мускули на врата и раменете ми.

Снощи, докато двамата с Никол чакахме във фоайето да се появят Рей и Пенкейк, за да отидем заедно на вечеря, се случи нещо странно. Едната близначка мина покрай нас, очевидно запътила се към бара, където я очакваше сестра й. В това нямаше нищо необичайно. Но след като тя ни поздрави с прегръдки, Никол я нарече Тигън. Ей така. Сякаш знаеше коя е. И се оказа права. Когато момичето отмина, попитах:

— Как разбра, че това е Тигън?

Никол ме плесна по задника.

— Умираш от любопитство, а?

— И още как!

— Тайна — усмихна се тя.

— Моля те!

— Не!

— Няма ли да ми дадеш жокер?

— Не. Предпочитам да държа всички козове.

Коварна жена.

Преди да се опитам да я изнудя по някакъв начин — не че щях да успея — пристигна Рей и заяви, че току-що е звъннал на Пенкейк и двамата със Софи ще ни чакат в ресторанта. „Финс“ се намираше съвсем наблизо. След пет минути вече седяхме край масата, а само две по-късно пристигна и Пенкейк. Придружен от червенокоса хубавица, която ни представи като Софи, гримьорката вълшебница. При което и двамата се закикотиха истерично. Очевидно не си бяха губили времето в „Пат О’Брайън“, а се бяха насладили на прочутите им коктейли „Ураган“ — ром със сок от портокал и маракуя. Пенкейк и Софи не спряха дотук и по време на вечерята си поръчаха уиски, вино и други неща, а ние с Никол, уви, последвахме примера им. Рей прояви повече сдържаност. Когато се прибрахме в хотела, имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Никол се спъна два пъти, докато се опитваше да съблече дрехите си. Аз само веднъж. Все пак съм професионален спортист. Или поне бях.

Бях изпълнен с наивното очакване да се проснем на леглото, да потънем в нещо като кома и с това да приключи всичко. Никол обаче имаше съвсем други планове. Следващите два часа преминаха в упражнения по муменшанц. Тя се представи като олимпийска шампионка. Правеше кълба напред и назад, извиваше гръб в идеален мост, заемаше стойка на една или две ръце… А аз? Аз успях единствено да се изправя на пръсти и да вдигна ръце, след което краката ми омекнаха като желе, гърбът ми се усука, а вратът ми… нямам представа какво се случи с врата ми. Знам само, че сега не мога да завъртя глава наляво.

Горещата вода облекчаваше болката.

— Колко дълго ще стоиш там? — попита Никол и отвори вратата.

Стаята се изпълни с облаци пара.

— Опитвам се да се възстановя от снощи.

— Много си кекав.

Споменах ли, че е ужасна?

— Побързай. Срещата с Рей и Пенкейк е след пет минути.

— Че той жив ли е?

— Изпрати ми съобщение преди час. Докато ти спеше. Попита дали искаме закуска. Казах, че не искаме, и проверих пулса ти.

— Много смешно.

— Двамата със Софи щели да хапнат, преди тя да тръгне към снимачната площадка.

— Софи? Гледай ти!

— Точно така. А сега се размърдай!

Така и направих.

Миналата вечер — още преди всичко да ми се слее в един размазан образ — се обадихме на Корнблат, който позволи на Кърк да говори с Дусет. Стига, разбира се, телефонът да бъдел включен на високоговорител, за да може той да слуша разговора им и Кърк да пристигне на снимачната площадка навреме, а не да провали графика за деня.

Лимузината на Ебърсол ни отведе до полицейското управление. Дусет вече бе разположил телефон и диктофон в стаята за разпити. Рей, Пенкейк, Никол и аз седнахме на столовете до стената, а Дусет и Кърк — един срещу друг на масата. Щом установи връзка с Корнблат, инспекторът включи диктофона и започна. След като обяви часа и датата, той се зае да изброява присъстващите. Всичко вървеше гладко, докато не стигна до Пенкейк. Тогава осъзна, че не знае истинското му име.

— Как се казвате? — попита Дусет с официален тон.

— Пенкейк.

— Имам предвид фамилното ви име.

— Пенкейк ми харесва.

— В официалната стенограма трябва да бъде вписано истинското ви име.

— О! Томи Джеферс.

След като преодоля този проблем, Дусет обясни, че ние представляваме Детективски услуги „Лонгли“ и присъстваме на разпита по молба на Кърк Форд и неговия адвокат. А после премина към съществената част.

— Господин Форд, не искам да се връщам към събитията от онази нощ, тъй като вече дадохте показания и не желая да ви губя времето, но бих желал да уточним някои моменти.

— Няма проблем — отвърна Кърк.

— Твърдите, че двамата с Кристи Гидри сте вечеряли. Къде?

— В „Нола“.

— В компанията на Тара и Тигън Джеймс?

— Точно така.

— В колко часа си тръгнахте?

— В девет и половина.

— Може ли някой освен близначките Джеймс да го потвърди?

— Ресторантът беше пълен. Раздадох десетина автографа на клиенти. Може би някои от тях ще си спомнят по кое време сме си тръгнали.

— А вие спомняте ли си някого по-конкретно?

— Хостесата. Не помня името й, но й дадох автограф на излизане. Кристи ни снима с мобилния й телефон. Предполагам, че това ще ви помогне да определите точния час.

Дусет кимна.

— Върнали сте се във вашия апартамент в „Монтелион“. Веднага ли стана това? Или се отбихте някъде?

— Не, прибрахме се пеша право в хотела. Отне ни около пет минути.

— Добре. А в апартамента пихте още вино и пушихте марихуана?

— Пихме вино в компанията на Тара и Тигън. В продължение на… може би половин час. После те си тръгнаха, а ние двамата пушихме след това.

— За да се скриете от тях? За да не разберат, че пушите марихуана?

Кърк поклати глава.

— Не, те просто не пушат марихуана, затова ги изчакахме.

— И така, след като те са си тръгнали, вие с Кристи сте изпушили един джойнт?

— Половин — обади се Корнблат.

В гласа му прозвуча металическа нотка, вероятно в резултат на високоговорителя.

— Да — потвърди Кърк. — Половин джойнт.

— И това беше цигарата, която Кристи донесе? А не някоя от вашите.

— Правилно.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Откъде сте сигурен?

Кърк се усмихна.

— Така и не се научих да свивам цигари. Моите винаги са хлабави и едва не се разпадат.

— И сте абсолютно сигурен, че сте пушили цигарата, която Кристи е донесла?

— Зададохте въпрос и получихте отговор — обади се Корнблат.

— А тя спомена ли откъде я е взела? — попита Дусет.

— От приятели.

— Някаква представа кои може да са те?

— Възразявам — каза Корнблат. — Въпросът кара господин Форд да прави догадки. Освен ако Кристи изрично не е казала от кого е купила цигарата.

— Не спомена никакво име — отговори Кърк. — Каза само „от приятели“.

— А каза ли дали я е купила, или някой просто й я е дал?

— Не помня да е споменавала.

Дусет кимна и погледа записките си.

— А после сте правили секс? Така ли?

— Ще му позволя да отговори, ако добавите „по взаимно съгласие“ към въпроса — намеси се Корнблат.

— Добре, после правихте ли секс по взаимно съгласие?

— Да.

— Какво се случи след това?

— Погледът ми се замъгли, почувствах замайване.

— Замайване?

— Без никакви предположения — обади се Корнблат. — Ако си спомняш нещо ясно и конкретно, кажи го. Но не се впускай в догадки.

— Лежахме прегърнати. Дишахме тежко. Това е последното, което си спомням. После съм изключил.

— До следващата сутрин?

— Точно така. Събудих се. Тя лежеше до мен. Реших, че е заспала. Опитах се да я събудя.

— И тогава установихте, че е мъртва?

— Да.

— И позвънихте на господин Ебърсол?

— Точно така.

— Не повикахте ли лекар? Или полицията?

— Вече знаех, че е мъртва. Искам да кажа… тялото й беше студено. И аз се уплаших.

— В какво по-точно се изразяваше страхът ви?

— Предлагам да прекратим тази насока на разпита — каза Корнблат. — Тя кара господин Форд да изрича твърдения, които може да са верни, но може и да не са предвид тогавашното му състояние.

Усмихнах се. Адвокатът определено си вършеше добре работата. Дусет продължи:

— Но след като господин Ебърсол пристигна, вие позвънихте на полицията, нали?

— Господин Ебърсол позвъни.

— Предишната вечер — попита Дусет — отби ли се някой друг в стаята? След като близначките Джеймс си тръгнаха.

— Не.

— А някой от вас напускал ли е стаята, след като те излязоха?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Зададохте въпрос и получихте отговор — обади се Корнблат.

— Ако господин Корнблат позволи, ще променя въпроса си по следния начин — продължи Дусет. — Имате ли ясен спомен някой от вас да е напускал стаята по-късно същата вечер?

— Без догадки и предположения! — каза Корнблат.

— Вече ви казах, бях изключил. Напълно. Не помня какво се е случило след това.

— Давали ли сте на някого картата за достъп?

— Не. Защо да го правя?

— Дори на Кристи? За удобство.

— Не. Имах само една карта и тя се намираше в нощното шкафче заедно с портфейла ми.

— Точно там я намерихме — кимна Дусет и разлисти страниците пред себе си. — Добре, мисля, че това е всичко засега. Благодаря ви, че се съгласихте да дойдете и да разговаряте с мен.

Кърк кимна.

Срещата приключи. Кърк трябваше да потегли към снимачната площадка, затова се сбогувахме с него и Ебърсол и казахме, че ще си хванем такси. Рей искаше да поговори с Дусет, който обеща да ни върне в хотела. Кърк и Ебърсол си тръгнаха.

— Мисля, че е важно да открием откъде са дошли наркотиците — каза Рей.

— Искаш да кажеш, кой е продал цигарата на Кристи или на Кърк? — попита Дусет. — С намерение да го натопи.

Рей кимна.

— Въпросът е кой. И защо.

— Не знам отговорите на тези въпроси, но мисля, че проследяването на тази нишка може да даде резултат.

Дусет сви рамене.

— Възможно е. Не е много вероятно, но все пак е възможно.

— Ами ако някой е искал да си отмъсти на Тони? — попитах аз. — Струва ли ти се логично?

— Нищо, свързано с Тони Гидри, не изглежда логично — отвърна Дусет. — Но предполагам, че е възможно. Макар да не мога да се сетя за много хора, които биха имали куража да го направят.

— А кетаминът? — попита Рей. — Сещаш ли се откъде може да се е взел?

— Имам предвид няколко души. Ще ги разтърсим здравата с надеждата да изскочи нещо.

— Ами онзи, Дрипата? — попита Пенкейк. — Имате ли го предвид?

— Знаете за него? — изненада се Дусет.

— Вършим си работата — отвърна Рей.

— Рожденото му име е Джими Уокър — каза Дусет. — Местна отрепка. Наркопласьор. Ползва се с протекцията на Джуниър Мейкин. Джу Джу за приятелите. И за ченгетата.

— А той е…? — попитах аз.

— От лошите. Но не пласира дрога. Заел е съвсем друга ниша. Предлага закрила на повечето пласьори във Френския квартал, а също в „Метари“ и „Алджиърс“.

— Какъв порядъчен гражданин — отбеляза Рей.

— Разговарях с него. Правим си услуги от време на време. Обеща да провери.

— Вярваш ли му? — попитах аз.

— Не. Само ни размотава. Няма да издаде никой от своите.

— Нещо против аз да поговоря с Дрипата? — попита Рей.

— Не възразявам — усмихна се Дусет. — Дори ще ми достави удоволствие. Всеки проблем, с който се сблъска той, ми доставя удоволствие. Навърта се в една пряка на „Дикейтър“. Между „Биенвил“ и „Конти“. — Той поклати глава и добави: — Представяте ли си! На една крачка от пожарната!

— Наистина ли? — възкликнах аз.

— Или е много умен, или много тъп. А може би и двете. Но истината е, че пожарникарите или мият камионите, или гасят пожар, или почиват в очакване на следващия. И не обръщат внимание на това, което се случва из околните улици.

— Смяташ ли, че Тони Гидри е заплаха за Кърк?

— Когато става въпрос за Тони, не изключвам никоя възможност. Но не смятам, че би го направил. Дали би убил някого? Разбира се. Но той предпочита да е в сянка, а този случай придоби голяма публичност.

— Надява се съдът да се погрижи за всичко, а? — попитах отново.

— Да. Освен това е гъст с прокуратурата. — Дусет ме погледна. — Особено с помощник областния прокурор Мелиса Моринг. Говори се, че са любовници.

— Наистина ли? — изуми се Никол. — Колко удобно.

— И приятно — добавих аз.

— Да не говорим, че има конфликт на интереси — обади се и Пенкейк.

Дусет кимна.

— Тони не се вълнува от подобни неща.