Д. П. Лайл
Звездна лига (54)

54

Инспектор Трой Дусет пое нещата в свои ръце. И никой не възрази. Направи го толкова бързо и ефикасно, че резултатът не закъсня. Бяхме отишли пеша при Дрипата, при Джу Джу и при братята на Кристи в „Рай“, така че се наложи да се върнем час по-скоро в „Монтелион“. През това време Дусет проведе няколко разговора, раздаде куп команди, затвори устите на онези, които се опитаха да задават прекалено много въпроси, и обясни по категоричен начин на всички, че трябва да приемат думите му не като молба, а като заповед. В резултат на това още преди да стигнем до хотела, той бе уредил хеликоптер, който да прелети дискретно и от разстояние над къщата на Тони, бе мобилизирал специалните полицейски части в Лакомб и бе уредил към тях да се присъедини опитен парламентьор, който да води преговорите, в случай че Тони използва близначките като заложници.

Във фоайето срещнахме случайно Кърк и Ебърсол. Кърк сподели, че очакват близначките, тъй като се уговорили да отидат в някакъв джаз клуб на Бърбън Стрийт. Те обаче закъснявали. Ебърсол седеше на тръни, което според мен бе обичайното му състояние. Погледна часовника си три пъти за минутата, в която разговаряхме с тях. Никол сложи край на притесненията му, като заяви, че момичетата са отишли на пазар и най-вероятно са изгубили представа за времето. Затова най-добре Кърк и Ебърсол да тръгнат към клуба, а тя ще изчака близначките в хотела. Изрече всичко това със завидно спокойствие. По лицето й не трепна и едно мускулче, което да я издаде, че лъже.

Още по време на обиколката ни из квартала решихме, че е най-добре Кърк и Ебърсол да не знаят за отвличането. Истерията им щеше да ни създаде нов проблем, а точно в този момент концентрацията и бързината бяха от ключово значение. Да не говорим, че Ебърсол бе голям дърдорко и ако се изтървеше пред неподходящия човек, можеше да предупреди Тони, че знаем къде държи близначките. Така щяхме да се простим с фактора изненада и ситуацията щеше да се развие в неблагоприятна посока. Никой не искаше да се стигне до престрелка.

Като стана въпрос за престрелка, след като Кърк и Ебърсол послушаха съвета на Никол и тръгнаха към клуба, Рей и Пенкейк отидоха до своите стаи да вземат оръжията си — полуавтоматични пистолети „Зиг Зауер“. Аз грабнах бейзболната бухалка. Добре де, добре, знам, че от нея няма никаква полза по време на престрелка, но пък върши работа в ръкопашен бой. И е много по-тиха. Ако се стигнеше дотам, разбира се. Надявах се да не ми потрябва.

Бяхме готови да потеглим.

Предложих Никол да остане в хотела. Рей ме подкрепи, но тя сложи край на илюзиите ми, като се обърна към мен и рязко попита:

— Искаш ли да те изритам така, че топките ти да се качат гърлото?

Доста красноречиво, нали?

Дусет се съгласи с Никол. Заяви, че идването й може да се окаже добра идея, но според мен се страхуваше от нея. Умен човек. Накрая добави, че ако се стигне до ситуация със заложници, парламентьорът може да прибегне до помощта й, тъй като тя познава момичетата. Прозвуча ми логично.

Прекосихме езерото Пончартрейн по моста, след което продължихме на запад по шосе 190, което — ако се вярваше на табелите — се наричаше Панорамен път „Луизиана-Байю“. Той ни отведе до блатистата област край устието на река Лакомб, там, където тя се влива в Пончартрейн — същинска анаконда от мътна вода, заобиколена от ниски дървета, храсталаци и ливади. Рей и Дусет се возеха в служебния автомобил на Дусет, докато Никол и аз се качихме при Пенкейк. Никол настоя да седне отпред. Не исках да се усъмни в доброто ми възпитание (нито пък да ме изрита в толкова деликатна област), затова се съгласих. Никой не може да отрече, че притежавам достатъчно здрав разум.

Докато пътувахме към къщата на Тони, мобилният ми телефон иззвъня три пъти. Беше Тами. И трите пъти. Неизменно я прехвърлях на гласова поща. Не че това щеше да промени нещо или да й попречи да ми звъни отново и отново. Но моментът не ми се струваше подходящ да влизам в света на Тами.

Никол се извърна и се усмихна.

— Тами ли е?

— Разбира се.

Двамата с Пенкейк се засмяха. Не виждах нищо смешно.

Отбихме зад една бензиностанция, където ни очакваха бронирана машина на специалния отряд и два патрулни автомобила от Сейнт Тамани, заобиколени от една дузина ченгета в различни униформи.

Зачудих се колко ли препятствия, свързани с различните юрисдикции, е преодолял Дусет, за да организира това. Бързо стана ясно, че останалите полицаи го приемат за ръководител на операцията. Един помощник-шериф извади карта и я разгъна върху предния капак на колата си. Казваше се Пол Харбин и отлично познаваше района. Освен това носеше таблет, на който бе заредил подробна географска карта на областта.

Зън. Тами. Гласова поща.

— Ето — показа Харбин едно място на картата. — Това е къщата на Гидри. На приблизително два километра оттук. Разположена е на брега на този ръкав от делтата, който прилича на езеро. Пътят минава оттук, а това е отклонението към дома на Тони. — Картата се намачка, когато помощник-шерифът почука с пръст по нея. — Отбивката прекосява северозападната част на парцела. Дължината й е към двеста метра. — Взе таблета и продължи: — Както можете да видите от сателитната снимка, къщата е заобиколена от гъста гора и храсталаци, което ще ни осигури добро прикритие.

— Чудесно — отбеляза Дусет.

— И още нещо, което може да ни помогне — каза Харбин. Щракна с пръсти към един свой колега, който донесе няколко листа. Подреди ги върху картата. — Това е планът на къщата. Първият етаж е зает от едно-единствено голямо помещение с огромни панорамни прозорци отпред и отзад.

— Добре — каза Рей. — Значи ще им бъде трудно да се скрият.

Харбин кимна и почука с пръст по една от страниците.

— Тук има веранда и малък кей, който навлиза в езерото. — Всички погледи бяха насочени към него. — Говори се, че Тони храни алигаторите в района. Така че те ще бъдат наблизо.

— Защо ги храни? — попита Никол.

Харбин се обърна към нея.

— Ако се вярва на слуховете, така се отървава от телата.

— Храни алигаторите с хора?! — възкликнах аз.

— Така се говори. Предлагам да стоим по-далече от водата. За всеки случай.

— Няма проблем — кимнах.

Харбин се обърна към Дусет:

— Някаква представа срещу какво сме изправени?

— Получих обаждане от пилотите на хеликоптера. Прелетели са два пъти, макар и от разстояние. По всичко изглежда, че единственият автомобил там е лимузината на Тони.

— Не е повикал подкрепления?

— Сигурно смята, че не го подозираме за отвличането на момичетата. Или че дори да го подозираме, не знаем къде ги е отвел. И просто не иска излишни свидетели — добави мрачно Дусет.

— Това означава, че ще го заварим в компанията на онези двама палячовци, с които не се разделя — отбеляза Харбин.

— Въоръжени палячовци — уточни Рей.

Зън. Тами. Гласова поща.

Дусет взе таблета и разгледа внимателно сателитното изображение.

— Добре, да изпратим по двама шерифи и двама спецполицаи да заобиколят къщата от всяка страна. Нека минат през гората. Пенкейк, Джейк и още двама спецполицаи ще поемат предната част. Аз, Рей и Харбин ще дойдем оттук. — Той посочи място на екрана на таблета, разположено до левия заден ъгъл на къщата, близо до езерото и задната веранда. — Накараме ли Тони да излезе, може би ще успеем да го вразумим.

— Смяташ, че ще ни послуша? — обадих се аз.

Дусет се почеса по ухото.

— При други обстоятелства бих казал „да“. Той не е никак глупав. Но след като е извършил отвличане, не мисля, че в момента проявява здрав разум.

— Какво ще правим, ако момичетата са мъртви? — попитах.

— В такъв случай няма да се тревожим за здравето на заложниците — отвърна Харбин. — Звучи тъжно, но това ще улесни действията ни.

— Ще трябва да изходим от презумпцията, че са живи — обади се Рей.

— Да се надяваме — каза Дусет, огледа групата и каза: — Да действаме.

— Ами аз? — попита Никол. — Искаш ли да отида с Джейк и Пенкейк?

— Не — отвърна Рей. — Остани в колата на специалния отряд с Били Джийн, нашия парламентьор.

— Ето ме! — каза дребничка жена с черна коса, вързана на къса опашка.

Били Джийн не носеше униформа, а джинси и тъмносиня полицейска тениска. На дясното й бедро се поклащаше кобур.

— Аз съм Били Джийн Джейнуей — представи се тя.

Двете с Никол се здрависаха. Останалите се качихме в колите и потеглихме. Телефонът ми иззвъня. Тами, разбира се. Вдигнах. Предпочитах да приключа час по-скоро с нея.

— Джейк, да не би да ме избягваш?

— Отдавна разбрах, че това е невъзможно.

— Къде си?

— В едно блато.

— Какво?

— Освен това съм зает в момента.

— И какво правиш? — попита Тами.

— Нещо важно.

— Какво може да бъде по-важно от моето щастие?

— Всичко, за което се сетиш.

— Не се дръж като кретен!

— Виж, трябва да затварям. Ще ти звънна, обещавам.

— И двамата знаем как си спазваш обещанията.

— Ще ти звънна.

— Кога?

— Скоро — отвърнах и изключих телефона.