Д. П. Лайл
Звездна лига (35)

35

Помолихме Дусет да ни остави пред „Кухнята на мама“ на Пойдрас Стрийт. Домът на най-добрата шунка в света. Така поне твърдеше рекламата над входната врата. Както и че заведението е отворило врати през 1930 г. Никол не бе идвала тук, но ние е Пенкейк никога не го бяхме пропускали при пътуванията си до Ню Орлиънс. Беше оживено както винаги, но опашката на гишето за поръчки бе по-малка от обикновено. Никол, Рей и аз си поръчахме сандвичи с яйца и шунка, по един за всеки, а Пенкейк — четири, плюс двойна порция царевично пюре. Настанихме се на една маса и поръчката ни пристигна след броени минути.

После се върнахме в „Монтелион“, където оставихме Никол и продължихме към „Дикейтър“, за да потърсим пласьора. Не исках да я водим с нас, да не би нещата да загрубеят. Никол бе възразила, но Рей ме подкрепи и не отстъпи пред молбите й. Затова тя реши да отиде на спа и да си направи масаж.

— Защо? — попитах аз. — Да не би да се чувстваш изморена след снощи?

Тя ме смушка с лакът.

Трябва да се науча да си държа устата затворена. Но понякога просто изтървавам нещо.

„Дикейтър“ се намираше само на две преки от „Роял“ в посока към реката. Обичайното свърталище на Дрипата според Дусет би трябвало да е точно зад ъгъла. На път за там се запитах какво бихме могли да научим от него. Едва ли щеше да е много. Дълбоко в себе си все още подозирах, че убиецът може да е Кърк. Надявах се да не е, но не успявах да прогоня това усещане. Проследяването на пътя на цигарата от улицата до трупа на Кристи и кръвта на Кърк имаше смисъл само ако някой друг им я бе пробутал. Но ако беше донесена от Кристи… се разкриваха съвсем нови възможности. Надявах се да попаднем на някоя от тях.

Първата възможност бе Кристи да е играла някаква мръсна игричка. Това обаче не се вписваше в образа й. Противоречеше на всичко, което бях научил за нея.

Втората възможност бе Кристи да не е знаела какво има в цигарата. Да я е купила, без да подозира за наличието на кетамин. Можеше някой пласьор да е сбъркал и да й е продал грешната цигара. Или пък да е решил да си направи шега. Да скрои номер на нея и Кърк. Възможно ли бе? За да се изгаври по този начин с племенницата на Тони Гидри. Предположих, че ако случаят е такъв, въпросният пласьор е самоубиец.

Третата възможност бе някой приятел да е дал цигарата на Кристи, ръководен от някакви свои задни мисли. Кой? Защо? В такъв случай той бе възнамерявал — и то от самото начало — да убие Кристи и да натопи Кърк. Изглеждаше ми малко вероятно, но се налагаше да проучим тъкмо тази възможност. Защото тя откриваше единствения път на Кърк към свободата.

Джими Уокър, по прякор Дрипата, се оказа интересен тип. Уличката, в която извършваше сделките си, се намираше между пожарната и стара промишлена сграда, която определено бе имала по-добри дни. Тротоарът бе напукан, самата уличка бе тясна и осеяна с боклуци. Видяхме го още когато свихме зад ъгъла. Слаб, чернокож, с торбест панталон и тениска на „Ню Орлиънс Сейнтс“, която му бе поне три размера по-голяма и стигаше до коленете му. Дрипата се беше облегнал на стената и от устата му висеше цигара. Вдигна поглед от телефона си, на който пишеше нещо, отлепи се от стената и тръгна към нас. Не изглеждаше разтревожен. Явно ни бе взел за клиенти.

— Добър ден, господа — поздрави ни той с усмивка.

Роден търговец. Вероятно би се справял добре като продавач на алуминиева дограма. Или като „викач“, който привлича минувачите в някой магазин.

Представихме се. Рей каза, че сме частни детективи и трябва да му зададем няколко въпроса, на което Дрипата отвърна:

— Не съм длъжен да говоря с вас.

Огледа улицата в двете посоки. Като че ли не искаше да го видят, че разговаря с нас.

— Така е, не си длъжен — казах аз. — Но ще ти бъдем благодарни, ако го направиш.

— Насочете благодарностите си другаде — отсече той.

— Става въпрос за твоя бизнес — каза Рей.

— Нямам никакъв бизнес. — Ново озъртане наляво-надясно. — Предлагам да си вървите. Разкарайте се оттук. Може да се окаже нездравословно бели момчета като вас да се разхождат из този квартал. Нали ме разбирате?

Обичам да гледам Пенкейк в действие. Издигнал е работата си до форма на изкуство. Обикновено е добродушен гигант, който не е в състояние да нарани никого. Нерядко отстъпва, за да избегне евентуални неприятности. Но друг път прави неща, които ме карат да зяпна от изумление. Дори ако съм ги виждал преди.

Този път той сграбчи Дрипата за ръката и го запрати към средата на уличката. Просто така. Като дете, което се е ядосало и е захвърлило куклата си в другия край на стаята. Дрипата се претърколи два пъти, но трябва да призная, че бързо се съвзе и се изправи на крака. Пенкейк обаче вече бе до него. Заби пръст в гърдите му и каза:

— Не, не разбрах какво имаш предвид.

— Ей, човече, не може така!

— Аз едва започвам — отвърна Пенкейк, опря длан в гърдите му и започна да го бута назад, докато не го залепи на стената.

Трябва да призная, че Дрипата още се държеше. Беше уплашен, но не и ужасен. Все още не.

— Нямате представа с кого се заяждате.

Рей потупа Пенкейк по рамото. Пенкейк свали ръка и отстъпи назад. Половин крачка.

— Чуй ме, Джими, господин Уокър, Дрипа, или както там те наричат — започна Рей. — Ще говориш с нас. По един или друг начин.

— Съмнявам се — отвърна Дрипата, като се опитваше да си придаде невъзмутим вид. — Моите хора ви държат под око.

— Така ли? — Рей огледа уличката. — Май не ги виждам.

— Ще се появят, ако ми потрябват.

— Имаш предвид Джу Джу? Тони Гидри?

Това го уплаши. Подозирам, че се опитваше да разбере откъде сме научили толкова много за него. Бяхме се появили преди минута, а вече знаехме как се казва и с кого работи. Усетих, че колелцата в главата му се завъртат бавно.

Рей продължи загрявката си:

— Ако си въобразяваш, че могат да те защитят, много грешиш. Щом искаш това да ескалира в малка война, ще повикам половин дузина хора още днес. Хора, които си падат по войните. Защитили са докторат по водене на бойни действия. И то в онази гадна дупка, която останалите наричат Близкия изток. Те не страдат от угризения на съвестта и прилагат тактиката на изгорената земя. Разбираш ли ме?

Дрипата го зяпаше безмълвно. Явно запасът му от остроумни отговори се бе изчерпал.

Рей обаче не беше приключил.

— Никой няма да ти помогне тук и сега. От теб зависи дали ще излезеш от тази уличка на собствен ход или на носилка. Ако желаеш, ще накарам моя човек — той кимна към Пенкейк — да насини нещастния ти задник. И ако той не иска, аз ще го направя.

— Искам, искам — обади се Пенкейк. — Много искам.

— Какво предпочиташ? Да отговориш на няколко въпроса или да получиш перфорация на белия дроб?

Рей се беше развихрил. Стана ми забавно.

— Не знам какво искаш, човече — каза Дрипата. Гласът му се беше повишил с една октава. — Защо идвате тук и ме разпитвате за неща, за които не знам нищо?

— Каква дрога продаваш? Трева? Мет? Окси?

— Нищо не продавам. Ако някой ви е казал друго, значи ви е излъгал.

Рей изви врата си на едната страна, после на другата.

— Не ми се слушат глупости. Знам, че пласираш дрога. Искам да си поговорим за кетамина. Знаеш ли какво е това?

— Знам, знам. Не разбирам само защо всички идват и ме питат за това нещо? Ченгетата. Племенниците на Тони.

— Следователно ние не сме единствените, които знаят, че продаваш кетамин — усмихна се Рей.

— Добре, добре. И какво, ако продавам?

— Въпросът е дали си продал кетамин на Кристи Гидри.

Дрипата се озърна отново.

— Да не съм луд? Как ще продам каквото и да е на племенницата на Тони? По дяволите, та това си е самоубийство!

Отговорът ми се стори логичен. Прозвуча достоверно. Дори Дрипата не беше толкова глупав.

— А на Кърк Форд? — попитах аз.

— Кой е той?

— Не ми се прави на интересен — каза Рей. — Всички знаят кой е.

Дрипата поклати глава.

— Да, знам. Но никога не съм го срещал.

— Добре, започнахме да вървим в правилната посока. Какво ще кажеш за някой нов, който не попада в кръга на редовните ти клиенти? Да речем, през последната седмица или десет дни.

Дрипата най-после проумя в какво положение се намира и отвърна:

— Може би двама души.

— Разкажи ми по-подробно — подкани го Рей.

— Двама души. На твоята възраст. Прекалено стари за подобни глупости. Но имаха пари, затова им продадох кетамин.

— Как изглеждаха?

— Двама бели. Облечени като туристи. Къси панталони, нови тениски с някакъв глупав надпис. Не помня точно какъв, но от онези, които туристите харесват. Единият носеше бейзболна шапка. Чисто нова. Обърната с козирката назад, по гаменски.

— Видял си ги само веднъж, така ли? — попита аз.

— Да. Вече ви казах, че не бяха местни.

— Някой друг?

— Две колежанки. И те не бяха оттук. Готини мацки… само това помня.

— Две готини мацки и не помниш нищо друго? — учудих се аз.

— Бяха с джинси и потничета. С къси черни коси. — Дрипата като че ли се опитваше да си спомни. — И двете бяха с ярко червило. Това си го спомням.

— Цвят на очите?

— Носеха слънчеви очила. И бяха уплашени. Непрекъснато се оглеждаха. Но това е нещо обичайно…

— Не се съмнявам — отвърна Рей. — Уличната търговия си има своите недостатъци.

Дрипата сви рамене.

— Какво да правя? — попита той, сякаш това оправдаваше цялото му съществуване.

— Още някой? — настоях аз.

— Да. Една двойка. Може би трийсет-четиресетгодишни. Приличаха на туристи от Охайо или някой друг забутан щат. Определено бяха туристи. Нямам представа какво, по дяволите, щяха да правят… Приличаха на учители или нещо подобно. Косата на мъжа беше започнала да побелява.

— Доста туристи ли те търсят? — попитах Дрипата.

Той вдигна рамене.

— Не са малко. Вие ме питахте за хора, които не познавам. Не за местни или за редовни клиенти. А аз си имам редовни клиенти. Доста. А останалите са туристи. Този град гъмжи от тях. Същинска напаст са!

— Но туристите те търсят, нали? — попита Рей. — Искат да се забавляват.

Дрипата се засмя.

— Може да се каже, че съм в услуга на обществото. Подпомагам туризма. По дяволите, кметът може да ми връчи благодарна грамота.

— Благодарствена — поправих го аз.

— Какво?

— Казва се благодарствена грамота.

— Все тая, трябва да ме награди.

— И какво продаде на всички тези хора?

Дрипата ме изгледа изумен.

— Какви ги говориш, човече?

— Продаде ли им цигари с кетамин или не?

— Аз не се занимавам с такива неща. Прекалено трудно се носят и крият. Кетаминът се пренася в течно състояние. После клиентите могат да правят каквото си искат.

— Това ли е всичко? — попита Рей. — Това ли са всички нови клиенти, за които се сещаш?

— Да.

— Не искаш ли да ни кажеш още нещо?

— Е, не казах ли достатъчно?

— Справи се добре — каза Рей. — Но ще поискам още една услуга.

— По дяволите! Подадох ти пръст, а ти ще ми отхапеш ръката!

Рей му връчи визитка.

— Ако се сетиш за още някого или ако някой от клиентите, които спомена, се върне, ще ми звъннеш ли?

— Вероятно не.

— Добре. Но ако се наложи да поговорим отново, знаем къде да те намерим.