Д. П. Лайл
Звездна лига (16)

16

Не спах кой знае колко през нощта. Поне що се отнася до броя часове. Най-много четири-пет. Но през това време трябва да съм изпаднал в дълбок сън, почти като кома, защото на сутринта се почувствах свеж и отпочинал. Събудих се готов за действие, така да се каже. Протегнах ръка към Никол, но напипах само празно легло. Едва тогава чух струята на душа.

Снощи, след разговора с Кърк, се отбихме в бара на „Монтелион“ за по едно бързо питие. Станаха четири, доколкото си спомням. Може да са били и повече. Най-вероятно са били. Запознахме се с едно семейство от Чикаго — баща, майка и двайсет и няколко годишния им син. Синът огледа Никол от главата до петите. Сега като се замисля, бащата също я зяпаше. Младежът обаче прояви по-голям интерес към мен. Не, не, нямам това предвид. Просто се оказа голям фен на бейзбола. Знаеше всичко за всички. Спомняше си моменти от моята кариера, за които не бих могъл да се сетя, дори в главата ми да е опрян пистолет. Цитираше какви ли не статистики. Разбира се, дадох му автограф на една салфетка, преди двамата с Никол да се сбогуваме със семейството и да се качим в апартамента. Минаваше полунощ.

Исках да правим секс, но Никол се съблече, мушна се под завивките, обърна се по корем и мигом заспа дълбоко. Отворих наръчника по самоотбрана. Преди да угася нощната лампа, вече знаех как да обезвредя някого, като изкълча кутрето му, разкъсам коленните му връзки с добре премерен ритник или смажа свода на стъпалото му.

С всеки изминал ден ставах все по-опасен.

Тъкмо когато се наканих да се присъединя към Никол, душът замлъкна. Тя излезе, увита в кърпа и следвана от шлейф горещи пари.

Потупах леглото до мен. Тя погледна към изпънатия като палатка чаршаф.

— Прибери това нещо, преди да си наранил някого.

Нали ви казах, започнах да ставам опасен.

— Какво ще кажеш да го скрия някъде? — отвърнах с усмивка.

Тя поклати глава и се намъкна в джинсите си.

— Звучи привлекателно. Грубо, но привлекателно. За съжаление, нямам време. Лимузината ще пристигне след петнайсет минути.

— Лимузината?

— Колата на Ебърсол. Ще отида на снимачната площадка с Кърк и близначките.

— О! И кога го решихте?

Тя поклати глава.

— Снощи го обсъдихме.

— Така ли?

— Така. Преди да излезем от апартамента на Ебърсол. После ти го повторих в бара. Два пъти.

— Не помня.

— Разбира се, че не помниш. Ти си играеше на бейзболна звезда с онова хлапе.

— Аз? Той започна.

Никол се засмя.

— Смая ме с всички онези неща, които знаеше. — Тя облече черна тениска и продължи: — Съжалявам, но се налага да зарежа и теб, и твоя приятел. — Кимна към моя приятел, който очевидно бе изгубил всяка надежда. — Трябва да тръгвам. Ще се оправиш ли сам? — Последва нова усмивка.

— И без това имам важна работа.

— Например?

— С Рей и Пенкейк имаме среща с инспектор Дусет малко преди обед. После ще дойдем при вас.

Никол седна на ръба на леглото и завърза маратонките си.

— Ще ти звънна по-късно.

Целуна ме по бузата, грабна чантата си и излезе. Дотук с идеята ми да се позабавляваме.

Трябваше да убия два часа. Можех да се поразходя. Шорти, тениска, новите ми маратонки „Ню Баланс“. Приготвих се за една минута и излязох от хотела.

Крайбрежната улица, една от големите туристически атракции във Френския квартал, ми се стори особено подходяща за сутрешна разходка. Тръгнах покрай Мисисипи, разминах се с неколцина пешеходци, двама заклети фенове на джогинга и малка група, която правеше странни упражнения от тай-чи, които карат хората да се гънат на осморки. Предполагам, че това е предтечата на практики като йога и пилатес и дори на муменшанц. Трениращите тай-чи изглеждаха щастливи, явно заниманията им се отразяваха добре.

Един шлеп, натоварен с нещо, което приличаше най-вече на скрап, се движеше на север срещу течението, а друг маневрираше към отсрещния бряг с помощта на влекач, чиито витла пенеха водата. Винаги съм харесвал влекачите. Това са кораби за работа, и то здрава работа. Спрях и го наблюдавах в продължение на няколко минути, след което се обърнах и тръгнах срещу течението. Мисисипи неслучайно е известна като Голямата кална река, или просто Голямата кал. Дори в това спокойно слънчево утро водата й имаше цвят на кафе.

Като стана дума за кафе…

Отправих се към Кафе дю Монд и си взех лате в пластмасова чаша. Видях Глория, приятелката на Кристи, да балансира табла, отрупана с понички, докато лавираше между масите. Тя ме забеляза и ми кимна. След като разнесе тези калорийни бомби, поръсени с пудра захар, тя пъхна вече празната табла под мишница и тръгна към мен.

— Какво ново?

— Кърк Форд излезе от ареста снощи — отвърнах аз.

— Вече?

— Под гаранция.

— Убедена съм, че може да си го позволи.

— Обвиненията срещу него остават, ако това имаш предвид.

— Надявам се да го осъдят, но човек никога не знае. Парите са власт. И то голяма.

Мина един сервитьор и Глория му връчи празната табла, при което му кимна в знак на благодарност.

— Може ли да те попитам нещо? — казах аз.

— Разбира се.

— Ченгетата са намерили недопушена цигара марихуана в стаята, където Кристи е била…

— Убита.

— Да. Както и да е, Кърк твърди, че не е негова… че тя я е донесла.

— Невъзможно! Пълен абсурд!

— Така твърди той.

Очите й проблеснаха гневно.

— Опитва се да очерни Кристи? — Глория погледна към вътрешния двор на кафенето и закима бавно. — Страхотно!

— Не мисля, че имаше подобно намерение — отвърнах аз. Погледът й се насочи към мен. — Но и не твърдя, че му вярвам.

— Недей. Казах ти вече, Кристи не докосваше подобни неща. За нищо на света не би носила марихуана в себе си.

— И все пак, ако е искала да пробва, откъде би могла си купи такава цигара.

— Не е искала.

— И все пак?

— Не би го направила. — Глория въздъхна и добави: — Но в интерес на истината, не е никак трудно човек да си набави не само марихуана, а и други неща.

Усмихнах се.

— От личен опит ли говориш?

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Може би.

— И така, ако Кристи или някой друг би желал да си купи цигара, към кого е най-вероятно да се обърне?

— Не се отказваш лесно, а?

Това обида ли беше? Глория подслади думите си с още една усмивка.

— И преди са ми го казвали.

— Не се съмнявам — засмя се Глория. — Това е Ню Орлиънс. На всеки ъгъл можеш да си купиш дрога.

Тя махна с ръка към тротоара, където двама улични актьори се подготвяха за началото на работния си ден, а от другата страна художник окачваше картините си по металната ограда на Джаксън Скуеър. Глория продължи:

— Но ако Кристи би решила да го направи… не казвам, че го е направила, нямаше да избере непознат.

— Тогава кой?

— Двама от нашите готвачи винаги носят по-малко. Братята й също.

— О!

— Те са се родили тъпи и са си останали тъпи. Знам, че пушат марихуана, а от нея определено няма да поумнеят. Знам и че пласират на дребно. Търгуват с малки количества, но все пак го правят.

— Какво ли мисли чичо им по въпроса?

— Нищо чудно той да ги е вкарал в бизнеса. Наркотиците са част от империята на Тони. — Тя се огледа и добави: — Не съм казала нищо.

— Не съм чул нищо.

— Но ако той разбере, че тези двама палячовци са пробутвали дрога на Кристи, ще ги убие. Буквално.

— Спомена, че той винаги се е грижил за нея.

— Категорично. — Двойка клиенти, седнали до тротоара, й помахаха. — Трябва да се връщам на работа.

— Благодаря, че си побъбрихме.

— Винаги — каза тя и ми обърна гръб.

Оставаха ми четиресет и пет минути до срещата с Рей и Пенкейк, а трябваше да взема душ, да се избръсна и да облека нещо по-представително, затова се запътих към „Монтелион“. Минах покрай стаичката на онази гадателка. Беше тъмна. Предполагам, че предсказваше бъдещето едва след като си изпиеше сутрешното кафе. Или закусеше в „Бренанс“. Можеше да си го позволи. Нали вземаше по четиресет долара за петнайсет минути ала-бала.

Когато завих по Роял Стрийт, телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана. Беше Тами. Тами Лудата. Бившата ми жена. Главоболие, което никога не отминава. Макар да ме заряза още преди години — не че не й дадох достатъчно поводи, трябва да призная — и се омъжи за добрия стар Уолтър Хортън, адвоката по бракоразводното ни дело, който отмъкна половината ми имущество, тя продължава да ме смята за свой съветник, изповедник, довереник и какво ли още не. Така и не мога да разбера каква точно роля ми е отредила в нескончаемите си драми. А драми има. Непрекъснато. Тами живее заради тях. Седмично получавам от две до двайсет и седем обаждания от нея. Не я бях чувал от няколко дни, така че беше време да звънне.

Мина ми през ума да я прехвърля на гласова поща, но знаех, че няма да има никаква полза. Това щеше да предизвика серия от нови позвънявания и порой от цветисти обиди. При Тами всичко се свеждаше до война на нерви и изтощение. Говоря от личен опит. Затова вдигнах.

— Къде си? — попита тя.

— В Ню Орлиънс.

— Какво правиш там?

— С Никол съм.

Обичах да я дразня. Приемах го като малка отплата за онова, което ми причиняваше.

— Мръсник! Какво правиш наистина?

— Преговарям за покупката на Луизиана.

— Не се дръж като кретен!

— Опитвам се, наистина се опитвам.

— Не, не се опитваш. — Изчаках я да продължи, без да й отговарям. И тя не ме разочарова: — Не ми каза, че заминаваш.

— Ти не си ми секретарка.

— Знаеш, че двамата с Уолтър преживяваме труден период…

— Всеки период с теб е труден.

— Ах, колко ме дразниш! — Отново замълчах, тъй като знаех, че Тами не очаква отговор, нито пък се нуждае от такъв. — Джейк, трябва да ми помогнеш.

— За какво става въпрос този път?

— За Уолтър. Изпаднал е в депресия. Толкова е потиснат, че се плаша.

— Не смяташ ли, че това е нормална реакция предвид случилото се неотдавна?

— Но?

— Какво но? Приятелката му беше убита, той се превърна в основен заподозрян, животът му беше в опасност заради украински мафиот и на всичко отгоре продължава да живее с теб. Струва ми се нормално да изпадне в депресия.

— Барбара не му беше приятелка. — Само това ли чу от всичко, което й казах? Очевидно. Тами продължи: — Тя беше грешка. Забежка.

— Въпрос на семантика.

— Барбара беше и моя приятелка. А аз не съм в депресия.

Разбирате ли? Всичко в света на Тами се върти около нея.

— Уолтър е чувствителна натура — казах й.

— А аз не съм, така ли?

Едва не се разсмях, но проявих достатъчно здрав разум и се овладях.

— Тами, аз не съм психотерапевт на Уолтър. В интерес на истината, той дори не ме харесва. Най-добре да потърси професионална помощ.

— Притежаваш рядкото умение да накараш всичко да изглежда толкова незначително. Дребнаво. Безсмислено… Уолтър би могъл да се поучи от теб.

— Очарователен начин да ме помолиш за помощ.

Вече бях стигнал „Монтелион“, но предпочетох да остана отвън, на тротоара, вместо да продължа разговора във фоайето. Двете групи поддръжници и противници на Кърк още не се бяха появили, затова на улицата бе тихо.

— Виж, нямам какво да предложа на Уолтър. Освен това съм зает в момента.

— Че какво по-важно може да има от психическото здраве на Уолтър?

— Пълен списък ли да ти изпратя или само резюме?

— Кретен! — заяви Тами и затвори.

Добре дошли в моя свят.