Д. П. Лайл
Звездна лига (37)

37

Веднага щом влязохме през централния вход на „Монтелион“, ни пресрещна някакъв непознат. Нисък широкоплещест латиноамериканец с черни зли очи и смръщено лице.

— Вие ли сте тормозили Дрипата тази сутрин? — попита той.

— Ти кой си? — попита Рей.

— Чапо. Работя за Джу Джу.

— Поздравления.

Чапо присви очи.

— Знам, че сте вие. — Кимна към Пенкейк. — Не мога да го сбъркам с никой друг.

— Така си е, той е уникален — каза Рей.

Пенкейк пристъпи крачка напред.

Чапо отстъпи половин крачка назад. Напрегна се. Сви юмруци.

— Защо си дошъл? — попита Пенкейк.

Чапо го изгледа.

— Да ви придружа.

— Докъде? — попитах аз.

— Шефът иска да говори с вас.

Хубаво е да си популярен. Обикновено. Но невинаги. Изведнъж всички пожелаха да говорят с нас.

— Защо Джу Джу иска да се срещнем? — попитах аз.

— Не обича, когато външни хора внасят смут в неговия свят.

— И къде по-точно се намира неговият свят? — поинтересува се Рей.

— В момента сте попаднали в него.

— С удоволствие ще се срещна с шефа ти — усмихна се Рей.

— Не е далече. В „Треме“. Близо до парка „Армстронг“. Десет минути пеша.

— Ще отидем с кола.

Рей не дочака отговор, а излезе от хотела. Ние с Пенкейк го последвахме. Завихме към паркинга. Момчето, на което бяхме дали ключовете от пикапа, слизаше по рампата.

Пенкейк вдигна ръка.

— Извинявай. Колата ми трябва.

Онзи спря. Ключовете подрънкваха в дланта му.

— Няма проблем. Веднага идвам.

Качихме се в пикапа на Пенкейк. Чапо се настани отзад до мен и погали кожената седалка.

— Хубава кола.

— Върши работа — отвърна Пенкейк. Излезе от паркинга и попита: — Накъде?

— Няколко преки по-нагоре — каза Чапо и посочи надясно. — После наляво по „Сейнт Ан“.

Пет минути по-късно спряхме пред дома на Джу Джу. Изглеждаше доста спретнат. Жълти стени, бели прозорци, цветя. Не беше това, което очаквах.

Вътре три момичета се бяха излегнали на канапето и гледаха телевизия. Едното бяло, другото чернокожо, третото — от Латинска Америка. Изглеждаха привлекателни, но по някакъв евтин и долнопробен начин. Не ни обърнаха никакво внимание.

— Джу Джу обича красивите неща — обясни Чапо присъствието на трите момичета.

Зачудих се дали някое от тях е навършило пълнолетие.

В кухнята към нас се присъедини кльощав чернокож младеж — Булдога според Чапо. Излязохме отзад и се озовахме в добре поддържан двор с дървета и много цветя. От онези, които очакваш да завариш пълни с играещи деца. Тук обаче нямаше деца. Само едър чернокож мъж, седнал пред лаптоп върху градинска маса. Несъмнено това беше Джу Джу.

Той затвори лаптопа и вдигна поглед.

— Благодаря, че се отбихте — каза и посочи пейката срещу себе си.

Двамата с Рей седнахме. Пенкейк остана прав до масата със скръстени ръце. Чапо и Булдога застанаха зад Джу Джу, опитвайки се да си придадат сериозен и заплашителен вид.

— Какво можем да направим за вас? — попита Рей.

— По-уместен ми се струва въпросът какво мога да направя аз за вас, господин Лонгли.

— И какво е то, господин Мейкин?

Стори ми се, че долавям изненада в изражението на Джу Джу. Сякаш не бе очаквал Рей да знае истинското му име. Бързо се съвзе и се усмихна.

— И аз знам едно-друго за вас — продължи Джу Джу. — Детективски услуги „Лонгли“. От Гълф Шорс. Това е синът ви Джейк, а това е човекът булдозер Пенкейк. Или Томи Джеферс.

— Подготвили сте си домашното — отбеляза Рей.

— Винаги го правя.

— Ние също. Джуниър Мейкин-джуниър. Джу Джу. Достатъчно умен, за да стои настрана от търговията с наркотици, но затова пък си е намерил друга ниша.

— Май сте говорили с Дусет от полицейското управление.

Рей сви рамене и разпери ръце с дланите към него.

Джу Джу се подпря на масата и каза:

— И така, след като подредихме всички пешки, коне, офицери и прочее, нека поговорим по работа.

— Добре — кимна Рей.

— Интересувам се от срещата ви с Дрипата. Мисля, че разбирате защо не мога да позволя на никого да бие хората ми. Не се отразява добре на бизнеса.

— Побутнах го леко — уточни Пенкейк. — Не съм го бил.

Джу Джу се усмихна едва забележимо. В никакъв случай искрено. По-скоро, заплашително.

— Той спомена, че сте се заканвали да повикате шайка главорези.

— Никакви главорези — каза Рей. — А бивши военни. От спецчастите.

— Аз също имам войници — отвърна Джу Джу. — При това в изобилие.

— Не се съмнявам.

Джу Джу се усмихна. Кимна леко, сякаш да каже: „Можете да разчитате на това“.

— Истината е — продължи Рей, — че лесно мога да ги доведа, но предпочетох само да стресна Дрипата. Имаше нужда от един малък урок по добри обноски.

— Добрите обноски не вредят никому. — Последва нова усмивка. — Но не мисля, че някой от нас би искал да тръгне по този кървав път.

Рей кимна.

— Прав сте.

— Добре, добре, радвам се, че уточнихме този въпрос. — Джу Джу се приведе напред. Появи се дръжка на пистолет. Затъкнат под ризата му, в колана на джинсите. — Знам, че сте наети от Кърк Форд или от филмовата компания — всъщност няма голямо значение от кого — за да измъкнете онзи хубавец от кашата, която е забъркал.

— Наистина е голяма каша — казах аз.

— Предполагам, че се опитвате да откриете на кого да прехвърлите вината.

— Но само ако вината наистина е на някой друг — уточни Рей.

— Да разбирам ли, че се съмнявате в това?

— Всички се съмняват. Положението на Форд не е никак розово. Но за да си свършим работата както трябва, сме длъжни да проверим всички варианти.

— И тук нашите светове се сблъскват, така да се каже — отбеляза Джу Джу.

— Защо? — попитах аз.

— Смятате, че ако проследите пътя на онзи джойнт с кетамин до Кърк Форд и Кристи Гидри, можете да попаднете на човек, който да всее достатъчно съмнение у съдебните заседатели и да отървете задника на Форд. Нещо подобно.

— Но само ако разследването ни отведе в тази посока — каза Рей.

— За да направите това, ще започнете да тормозите пласьорите от улиците. Моите улици. А това изнервя хората около мен. Създава ми проблеми, които трябва да решавам.

— Да не говорим, че това не се харесва и на Тони Гидри.

— Не се отразява добре на никого — каза Джу Джу.

— Да разбирам ли, че с Тони имате общи интереси? — попита Рей.

Джу Джу се поколеба.

— С него се познаваме отдавна. Приятели сме от доста време. А кой какви интереси има… това нека си остане между нас.

— Ясно. Не ме засяга кой какви интереси или уговорки има.

— Така е по-добре за всички.

Рей кимна.

— Май имате предложение за нас.

— Да.

— Слушам.

— Оставете събирането на информация на мен. Моите контакти са по-добри, затова ще създам по-малко проблеми.

— Предполагам.

— Ще го направя. В знак на любезност — каза Джу Джу. — Жест за добре дошли в моя град.

— Искаме само да разберем откъде се е взела онази цигара — казах аз. — Разбирате ли, тази следа може да ни отведе до някого, който е имал причина да упои двама души. И да убие единия от тях.

— И да натопи другия? — попита Джу Джу.

— Нещо подобно — потвърди Рей.

— Смятайте го за уредено. Ще се свържа с вас.

С това Джу Джу искаше да ни каже, че срещата е приключила, и ние си тръгнахме.

След като потеглихме, попитах Рей:

— Какво мислиш?

— Току-що получихме предупреждение да спрем да душим наоколо.

— Но няма да го направим — обади се Пенкейк.

— Смяташ ли, че Джу Джу ще ни помогне? — попитах аз.

Рей поклати глава.

— В никакъв случай. Просто пусна димна завеса. Убеден съм, че кетаминът е дошъл именно от неговите хора. Няма откъде другаде да се е взел. А Джу Джу не иска бизнесът му да се озове под светлините на прожекторите.