Д. П. Лайл
Звездна лига (32)

32

Веднага щом приключи разговора с Рубен, Тони стана от леглото и позвъни на Джони Хъбърт. Нареди му незабавно да дойде и да го откара в „Монтелион“. После взе бърз душ и се облече.

— Какво ще правиш? — попита той Мелиса. — Искаш ли да останеш?

— Зависи. Кога ще се върнеш?

— Няма да е преди вечеря. Вероятно към единайсет.

— Устройва ме. Лаптопът ми е тук, освен това съм взела някои дела, върху които мога да работя.

Той я целуна по бузата.

— Ще поръчам на Джони да ти донесе нещо за вечеря.

— Хм. Опитваш се да ме подкупиш с храна? — засмя се тя.

— Има и вино.

— Добре, погрижи се за твоите племенници. Ще бъда тук, когато се върнеш.

Петнайсет минути по-късно Тони Гидри влезе в „Монтелион“ и се запъти направо към бара. Джони бе останал в колата. Близо до входа Тони едва не се сблъска с Рубен.

— Те са отсреща.

Рубен посочи с глава масите зад въртящия се бар.

Тони тръгна натам, но не видя това, което очакваше. Да, там бяха Робърт, Кевин и мацката. Добре. Но също и Рей, и Джейк Лонгли. Какво, по дяволите, ставаше тук? Какво можеше да направи? Определено не и да се нахвърли върху Робърт и Кевин. Не и на обществено място. Пред блондинката, както и да е, но не и пред Рей Лонгли като свидетел. Това можеше да го накара да застане нащрек. Да си помисли, че той крие нещо. По-добре да действа спокойно, хладнокръвно. Дори приятелски. Да включи в действие своя чар. Това го умееше. А след като измъкнеше вежливо Робърт и Кевин от компанията на останалите, щеше да им даде да се разберат.

— Изчакай ме тук — нареди Тони. — И гледай да не те видят.

Рубен кимна.

Беше време за представление.

— Как сте? — попита Тони, когато приближи масата.

Всички вдигнаха погледи. Израженията на Робърт и Кевин бяха достатъчно красноречиви. Смесица от изненада и страх. Но поне проявиха достатъчно здрав разум, за да си държат устите затворени.

— Господин Гидри — каза Джейк, — нещо против да се присъедините към нас?

— Не бих искал да се натрапвам.

— Напротив, ще ни бъде приятно.

Тони кимна и се настани на единствения празен стол.

— Да ви поръчам ли нещо?

— Би било много мило — засмя се Тони. — В края на краищата нали за това сме тук.

Сервитьорката се появи и той си поръча мартини.

— След малко имам уговорка за вечеря съвсем наблизо — заяви в отговор на неизречения въпрос в очите на Рей. — Винаги е добре да пийна нещо преди подобни ангажименти.

Рей кимна.

— Сигурно е делова вечеря.

— Точно така.

— Мисля, че не се познавате с Никол — каза Джейк. — Никол, това е господин Гидри.

Тони се приведе напред и стисна ръката й над ниската масичка.

— Моля, наричай ме Тони.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Никол.

— Повярвай ми, удоволствието е изцяло мое.

Тони я бе видял в съдебната зала. И в коридора отпред след края на заседанието относно мярката за неотклонение. Отдалече. Отблизо тази жена бе невероятно красива. Дланта й бе мека, но ръкостискането й — силно. Това му хареса. Не биваше да пропуска и обстоятелството, че тя го гледаше в очите, докато се ръкуваха.

— Тъкмо си приказвахме с вашите племенници — каза Джейк.

— За какво?

Тони пусна неохотно ръката на Никол и отмести поглед.

— Най-вече за футбол. И за най-добрите ресторанти в града.

Тони кимна, вперил поглед в Робърт и Кевин.

— Те ги знаят всичките.

— Предложиха ни да отидем в „Кей Пол“.

— Няма да сбъркате. Той е сред най-добрите в града.

Мартинито пристигна. Тони отпи глътка и продължи:

— Разбира се, Пол вече не е сред нас, но ресторантът продължава да поддържа отлично ниво.

— Непременно ще го посетим — каза Рей.

— Ако ми кажете за коя вечер го планирате, ще им звънна да ви дадат най-хубавата маса.

— Много мило — отвърна Рей.

Тони махна с ръка, за да покаже, че това не е нищо особено. Истината бе, че той можеше да осигури най-хубавата маса във всеки ресторант във Френския квартал. На секундата, без предизвестие. Често пъти го бе правил, за да впечатли един или друг свой партньор. Огледа се и попита:

— Къде е господин Форд?

— Мисля, че си почива — отвърна Никол. — Доколкото разбрах, днешните снимки са били доста изтощителни.

— Да, такъв е филмовият бизнес — каза Тони. — Не че разбирам кой знае колко, но ми се струва, че процесът е доста сложен. Прилича на машина, съставена от безброй движещи се части…

— А също и говорещи — обади се Никол.

Усмихваше се мило. Да не би да флиртуваше с него? Разбира се. Жените винаги го правеха. Приличаха на пеперуди, които все пърхат около пламъка. Дори след двата рунда с Мелиса Тони почувства, че по тялото му се разлива топлина.

— Чудя се как запомнят толкова много реплики — продължи той. — Когато бях ученик, трудно запаметявах уроците.

Тя се засмя. Не откъсваше поглед от него. Пръстите й се плъзнаха по деколтето на блузата. Определено флиртуваше. Събитията приемаха интересен обрат.

— Повечето актьори се сблъскват с този проблем — обясни Никол. — Затова на снимачната площадка има суфльорки. Момичета, които им подсказват текста, ако случайно го забравят.

— Май и аз имам нужда от такова момиче — каза Тони. — Но то трябва да прави точно обратното, тъй като понякога съм склонен да говоря повече от необходимото. — Вдигна чашата си и добави: — Особено след няколко мартинита.

Всички се засмяха. Добре. Чарът никога не го подвеждаше. Той се обърна към Рей:

— Успя ли да обсъдиш с Форд кога мога да се срещна с него?

— Програмата му е доста натоварена. Но ще намери време.

— Може би на една вечеря в „Кей Пол“?

— Защо не?

Тони впери изпитателен поглед в Рей. Проучването му бе показало, че Лонгли-старши не е от хората, които се поддават на натиск. Възможно ли бе да го купи? Може би. Всеки можеше да бъде купен. Той пресуши чашата си.

— Благодаря за питието. Длъжник съм ви.

Рей сви рамене.

Тони стана и каза:

— Трябва да тръгваме. — Погледна към племенниците си. — Идвате ли?

— На вечерята ли? — попита Робърт.

— Разбира се. Вие двамата ще участвате в сделката. — Тони се обърна към Рей и поясни: — Имам среща с двама инвеститори. Искат да отворим нов клуб. Вероятно ще поверим управлението му на Робърт и Кевин.

— Тук, във Френския квартал? — поинтересува се Рей.

— Да. Близо до един от моите клубове. „Рай“. Такъв поне е планът им, но ще видим… — Тони погледна Робърт и Кевин. — Да тръгваме — подкани ги. После улови отново погледа на Никол и се усмихна. — Беше ми приятно да се запознаем.

Той поведе племенниците си през бара, махна на Рубен да го последва и излезе на улицата. Качиха се в лимузината и Джони потегли.

— А сега ми кажете какво, по дяволите, беше това? — попита Тони.

— Нищо. Срещнахме я случайно на улицата и тя ни покани да пийнем по едно.

— Колко удобно. И какво ви пита?

— Нищо.

— А Лонгли и синът му? И те ли не ви питаха нищо?

Робърт погледна чичо си.

— Нали ти казахме. Говорихме за футбол, ресторанти… нищо особено.

— Стана ли въпрос за мен? — Когато Робърт се поколеба, Тони мигом се досети за отговора. — Как? Кога?

— Никол беше много мила — каза Кевин. — Каза, че знае за родителите ни, за това как си се погрижил за нас и Кристи. Каза, че сигурно ни имаш голямо доверие, щом ни позволяваш да работим за теб. — Кевин поклати глава. — Макар в момента да ми се струва, че това не е така.

— Да ви имам доверие? На какво отгоре? Вие двамата оплесквате всичко, до което се докоснете!

— Правим каквото зависи от нас, чичо Тони — каза Робърт. — Винаги сме го правили.

Тони махна с ръка пренебрежително.

— Наистина ли? И не стана дума за моя бизнес? Никой не попита с какво се занимавам?

— Не — отвърна Робърт. — Дори да ни бяха питали, нямаше да кажем нищо. Не сме толкова тъпи.

Лъжеха. Тони го видя на лицата им, почувства го в костите си. Не беше сигурен за какво точно го лъжат, но не се съмняваше, че разговорът им не се е въртял само около футбола и ресторантите. Погледна ролекса си. В момента нямаше време да слуша глупостите им.

— Връщайте се в „Рай“. И си вършете работата, по дяволите!

— Ще ни закараш ли дотам?

— Господи! Не е толкова далече. Разходката ще ви се отрази добре. Така ще имате време да помислите как да не правите повече глупости.

Тони се обърна и нареди на Джони:

— Спри тук.

Робърт и Кевин слязоха.

— А сега, къде е проклетата среща? — попита Тони.