Рик Риърдън
Чукът на Тор (57)

Петдесет и седма глава
Моля за услуга

Не стана по телефона или с SMS, затова изпратих гарван.

Когато казах на Ти Джей, че не мога да се свържа с братовчедка си, той ме изгледа, сякаш бях пълен тъпак.

— Просто й прати съобщението по птица, Магнус.

Глупавият аз! Бях прекарал месеци наред във Валхала, без да осъзная, че мога да наема гарван, да вържа съобщение за крака му и да го пратя на някого в Деветте свята. Звучеше ми като нещо от „Игра на тронове“^[1], но както и да е. Подейства.

Гарванът се върна с отговора на Анабет.

Координирахме маршрутите на влаковете и се срещнахме на половината път между Бостън и Манхатън — в Ню Лондон, Кънектикът. Анабет беше пристигнала преди мен и стоеше на гарата с дънки, сандали и лилава риза с дълги ръкави, върху която бяха изрисувани лаврови венци и буквите SPQR:UNR.

Тя ме прегърна толкова силно, че очите ми едва не изскочиха като тези на Тринга.

— Почувствах такова облекчение — каза тя, — не вярвах, че ще се зарадвам да видя гарван на прозореца си, но… добре ли си?

— Аха, ами да — трябваше да сподавя смеха си, понеже добре ми се стори глупава дума, с която да опиша състоянието си.

Но бе видимо, че самата Анабет не е добре. Сивите й очи изглеждаха натежали и уморени, не толкова като буреносни облаци, а повече като валма тежка мъгла, която отказва да се вдигне.

— Много имам да ти разправям — казах. — Нека си вземем нещо за обяд.

Намерихме маса на терасата на кафене „Мъди Уотърс“. Предполагах, че е кръстено на известния блус музикант, но изглеждаше много гробовно, предвид водите^[2], през които трябваше да преплаваме. С Анабет стояхме на слънце, поръчахме си кола и чийзбургери и гледахме как яхтите се отдалечават към Лонг Айлънд.

— В Ню Йорк е пълна лудница — каза тя. — Мислех, че комуникациите са повредени само между полубоговете на Гърция и Рим. После обаче осъзнах, че и теб не съм чувала. Съжалявам, че не ми хрумна по-рано.

— Защо комуникациите са повредени?

Анабет започна да боде с вилицата си по масата. Русата й коса падаше свободно по раменете. Изглежда я пускаше по-дълга. Отразяваше светлината по начин, който ми напомни на Сиф… но се опитах да се отърся от идеята. Анабет щеше да унищожи всеки, който дръзнеше да я нарече трофей.

— В криза сме — каза Анабет. — Един бог падна на земята като смъртен. А най-злите римски императори са се върнали и създават проблеми^[3].

— Е, значи, както обикновено.

— Да — разсмя се тя, — тези зли римляни някак си са успели да объркат комуникациите между героите. Не само обичайните магически връзки между нас, но също мобилни телефони, интернет, каквото се сетиш. Изненадана съм, че гарванът ти стигна до мен. Щях да дойда по-скоро в Бостън, за да проверя как си, но… — тя безпомощно сви рамене. — Бях заета.

— Разбирам те напълно — отвърнах аз. — И вероятно не бива да те занимавам. Имаш си достатъчно грижи…

Тя се протегна през масата и стисна ръката ми.

— Шегуваш ли се? Искам да помогна. Какво става?

Почувствах се толкова добре, като й разказах всичко. Помня колко странно беше, когато за пръв път си сравнявахме бележките — тя с нейните гръцки богове, аз с моите нордически. И двамата си тръгнахме с усещането, че сме изгорили батериите си, а мозъците ни се разтапят.

Сега поне имахме някаква рамка, спрямо която да градим. Наистина пак всичко ни се струваше като пълно безумие. Ако започнех да мисля върху него, щях да се разкикотя като пълен безумец. Но можех да разкажа на Анабет проблемите си без страха, че тя няма да ми повярва. Това ме накара да осъзная колко ли много Сам ценеше факта, че може да бъде откровена с Амир.

Разказах на Анабет за бягството на Локи и идеята на Сам да го проследим до ледения пристан на най-далечните брегове на Йотунхейм и Нифлхейм (или Скандинавия, каквото дойдеше първо).

— Пътуване с кораб — каза тя. — Не и отново. Това ми връща такива спомени…

— Аха. Помня какво ми разказа за пътуването в Гърция и… ами сещаш се^[4].

Не исках да й припомням най-ужасните моменти. Бе плакала, докато ми разказваше за нещата, случили й се по време на пътуването им, особено когато с гаджето й Пърси бяха паднали в подземията, наречени Тартар.

— Виж — подех аз. — Не ми се ще да те притискам. Просто помислих… не знам… че имаш някакви идеи, насоки…

Над гарата заваля дъжд. Гледката ми към залива потръпна между вагоните, подобно на стара филмова лента, излязла от употреба.

— Казваш, че имаш проблем с морски богове — каза Анабет.

— Да, Ран. Голяма жена с мрежа. Предполагам, че вече и съпругът й ме мрази. Казва се Егир.

— Трябва ми допълнителна памет, за да им запомня имената — почука по челото си Анабет. — Добре, не знам как биха се получили нещата с множеството морски богове. Дали нордическите са на север, а Посейдон на юг, или работят на смени?

Спомних си стара анимация за овчарски кучета, които излизаха по часовник да пазят стадото от вълци. Замислих се дали и боговете имаха такива смени, или работеха от вкъщи? Дали морските богове можеха да си общуват?

— Не знам — признах аз, — но бих искал приятелите ми да не се удавят в цунами веднага щом напуснем Бостън.

— Имаш ли някакво време?

— До лятото — казах аз. — Не можем да тръгнем, докато моретата са замръзнали или нещо такова.

— Хубаво. Дотогава ще сме завършили училище.

— Аз не ходя на училище. Или под ние имаш предвид ти и гаджето ти?

— Точно така. В случай че той изкара срока и мине матурите, а злите римски императори не унищожат света още преди Рагнарок. Би трябвало да имаме достатъчно време да ти помогнем или поне да сравним записките си, да поискаме някоя и друга услуга…

— Каква услуга?

— Аз не познавам океана толкова добре — усмихна се Анабет, — но гаджето ми го знае като петте си пръста. Мисля, че е време да се запознаеш с Пърси Джаксън.