Рик Риърдън
Чукът на Тор (47)

Четиридесет и седма глава
Готвя се за шантава битка

Бихте ли предположили, че през нощта преди голямото клане ще се въртя и няма да мигна. Вместо това спах дълбоко като скален великан.

Сиф даде на всеки от нас гостна из горните етажи на Ярък пукот. Аз се проснах върху моето легло от офиково дърво със златни завивки и не помръднах до следващата сутрин, когато чух будилника — малко Мьолнирче, което не спря да напява божествено Ах! Ах!, докато не го хванах и не го запратих към стената. Трябва да призная, че това бе приятен начин да се събудиш.

Мисля обаче, че Сам и Алекс не спаха така добре. Когато ги срещнах в атриума на Сиф, и двете ми се сториха недоспали. В скута на Алекс имаше остатъци от понички. Тя ги бе начупила на парченца, с които бе оформила сърдито лице. Пръстите й бяха потънали в пудра захар.

Сам вдигна чаша кафе към устните си така, сякаш й харесваше ароматът му, но не помнеше как да го пие. Мечът Скофнунг бе метнат на рамото й.

— Къде? — попита тя, като впери очи в мен.

Първо не схванах въпроса. После осъзнах, че ме пита дали знам къде ще ходим днес. Започнах да ровя по джобовете си за сватбената покана. На мястото Кога? пишеше: днес! в 10 часа сутринта! не се ли вълнуваш? На мястото Къде? пишеше: идете до „тако бел“ по път і-93 на юг от манчестър и изчакайте следващите указания. не взимайте аси — или чукът ще го отнесе!

Показах това на Алекс и Сам.

— „Тако Бел“? — изръмжа Алекс. — Те са чудовища.

— Нещо не е наред — отпи от кафето си Сам. Чашата потрепери в ръцете й. — Магнус, цяла нощ мислих за онова, което каза. Изпускаме нещо важно и нямам предвид чука.

— Може би — каза домакинята — пропускате, че трябва да се облечете подобаващо.

Сиф се бе появила от нищото пред нас, както имаха навик да правят богините. Носеше същата червеникавооранжева рокля, същата брошка в зелено и сребърно и същата измъчена усмивка, която казваше: Струва ми се, че сте моята прислуга, но не ви помня имената.

— Съпругът ми казва, че ще се обличаш като жена — огледа тя критично Алекс. — Предполагам, че ще е по-лесно, отколкото да натикам Тор в онази булчинска рокля, но пак ни остава много работа. Хайде!

Тя пое по един коридор към края на атриума и махна с пръст през рамо, за да даде знак на Алекс да я последва.

— Ако не се върна до час — рече Алекс, — значи съм удушила Сиф и крия тялото.

Изражението й с нищо не намекваше, че се шегува. Тя тръгна подир Сиф с такава добра имитация на походката й, че наистина заслужаваше трофей.

Сам се изправи и отиде до най-близкия прозорец с чашата кафе в ръка. Загледа се по покривите на Асгард. Очите й бяха втренчени в покрития с щитове златен купол на Валхала.

— Алекс не е готова — каза тя.

Присъединих се към нея до прозореца. Кичур черна коса се подаваше от края на забрадката й до лявото слепоочие. Потиснах подтика да го прибера обратно, тъй като държах на ръката си.

— Мислиш ли, че тя е права? — попитах аз. — Може ли… да устои на баща ви?

— Тя смята, че е права — отвърна Сам. — Следва някаква теория, че има контрол над силите си, който пречи на Локи да я обсеби. Бе готова да ме научи как да си ги поискам и аз. Но не допускам, че се е изправяла срещу баща ни в реална ситуация.

Замислих се за разговорите, които водех с Алекс в горите на Йотунхейм, колко уверено бе казала, че използва знака със змиите за себе си, че излиза от отровната сянка на родителя си. Беше хубава идея, ала аз бях виждал колко лесно Локи манипулира хората. Свидетел бях какво бе сторил на вуйчо Рандолф.

— Поне няма да сме сами — загледах се в далечината към Валхала.

За пръв път ми домъчня за това място. Надявах се Блиц и Харт да са се добрали дотам. Представих си ги с отбора от деветнайсетия етаж, как приготвят оръжията си и се обличат като сватбари за опасна мисия, в която ни спасяват задниците.

Що се отнася до Тор обаче, нямах му голямо доверие. Ако имахме късмет, той и останалите аси щяха да се навъртат около водопада Брайдъл Вейл с камуфлажни дрехи, ръчни катапулти, огнени копия или каквито там други оръжия използват боговете командоси в наши дни.

— Със или без помощ… — поклати глава Сам — Алекс не знае какво ми беше в гробницата на могилната твар. Няма реална представа на какво е способен Локи, колко лесно може да…

Тя щракна с пръсти.

Не бях сигурен какво трябва да отвърна. Всичко е наред, не си била в състояние да промениш нещата не звучеше особено окуражително.

Сам отпи от кафето си.

— Аз трябва да съм в булчинската рокля. Аз съм валкирия. Имам сили, с които Алекс не разполага, по-опитна съм в битките. Трябва…

— Даде дума на Амир. Имаш си лични граници, които не би преминала. Това е сила, а не слабост.

Тя огледа лицето ми. Може би се чудеше дали говоря сериозно.

— Невинаги го чувствам като сила.

— Що се отнася до случилото се в Провинстаун — додадох аз, — да знаеш какво може да направи Локи, да не си сигурна дали можеш да устоиш на силата му и въпреки това пак да отидеш да се бориш с него… Това е смелост, каквато нямат и във Валхала.

Тя остави чашката на прозореца.

— Благодаря ти, Магнус. Но ако днес трябва да избираш… ако Локи опита да използва Алекс и мен за заложници…

— Не, Сам.

— Каквото и да е намислил, Магнус, трябва да го спреш. Ако обезвреди нас, ти може да си единственият, който може да го стори. — Тя свали меча Скофнунг и ми го подаде. — Задръж го. Не го изпускай от поглед.

Дори на утринната светлина в Асгард, в топлия атриум на Сиф кожената ножница на меча беше студена като вратата на фризер. Камъкът Скофнунг бе вързан за дръжката. Когато поставих меча на рамо, той се заби в лопатката ми.

— Сам, няма да се стига до такъв избор. Няма да позволя на Локи да избие приятелите ми. Определено не възнамерявам да му давам меча, освен ако не иска да го изяде. Нямам нищо против да го направи.

Ъгълчетата на устните на Сам се изкривиха.

— Радвам се, че си на моя страна, Магнус. Надявам се някой ден да си гост на истинската ми сватба.

Това бе най-хубавото нещо, което някой ми бе казвал в последно време. Макар и да не бе голяма изненада, предвид начина, по който бях прекарал изминалите няколко дни.

— Ще бъда — обещах. — И не само заради кетъринга от „Фалафелите на Фадлан“.

Тя ме перна по рамото, което приех като комплимент. Обикновено избягваше физическия контакт. Ала предполагам, че да поступва глупавите си приятели понякога все пак беше допустимо.

За известно време останахме загледани в изгрева над Асгард. Намирахме се много нависоко, но както и онзи път, когато бях видял Асгард от Валхала, и сега не забелязах никого по улиците. Запитах се за всички тъмни прозорци и притихнали дворове, за градините, оставени да обраснат в шубраци. Кои богове бяха живеели в тези имения? Къде ли бяха отишли всички те? Може би бяха уморени от немарливата охрана и се бяха преместили в затворена общност, където въпросната охрана не прекарваше цялото си време, като си прави небесни селфита.

Не бях сигурен колко дълго чакахме Алекс. Достатъчно, че да пия едно кафе и да изям сърдитото лице от понички. И да се почудя защо на Алекс й отнема толкова време да скрие тялото на Сиф.

Най-накрая богинята и бъдещата булка се появиха по коридора. Устата ми пресъхна напълно. По скалпа си усетих да лази електричество, което проникна във всяка моя пора.

Бялата булчинска рокля на Алекс блестеше със златните си бродерии, от пискюлите на ръкавите й до змиевидните извивки по подгъва й, който ефирно докосваше краката й. Огърлица от златни арки се виеше в основата на шията й като обърната дъга. В зелено-черните й къдрици бе забодено бяло було, отметнато назад, за да разкрива лицето й. Пъстрите й очи бяха подчертани с изящна спирала, а устните й бяха покрити с мек нюанс на червено червило.

— Сестричке — каза Сам, — изглеждаш уникално.

Зарадвах се, че тя го изрече. Езикът ми се бе навил като титаниев спален чувал.

— Магнус — начумери се Алекс, — спри да ме зяпаш, все едно мисля да те убивам.

— Но аз не…

— Защото, ако не го направиш, ще те убия наистина.

— Добре.

Трудно ми бе да отклоня поглед, но опитах. Самодоволен блясък светна в очите на Сиф.

— Съдейки по реакцията на мъжкия тестови обект, мисля, че съм си свършила работата. Освен едно нещо…

Тя свали дълга златна нишка от кръста си, която беше толкова тънка и деликатна, че почти не я виждах. В двата й края имаше златна дръжка, оформена като буквата S. Гарота, осъзнах аз, като тази на Алекс, но златна. Сиф я уви около кръста на Алекс, като закопча двата S-а така, че да оформят змийската руна на Урните.

— Ето — каза Сиф, — това оръжие, изработено от косата ми, има качествата на другата ти гарота, но отива на тоалета ти и не е подарък от Локи. Дано ти служи добре, Алекс Фиеро.

Алекс изглеждаше така, сякаш бе получила трофей, който предоставяше на носителя си почти всичко.

— Аз… не знам как да ти благодаря, Сиф.

— Какво ще кажеш? — наклони глава богинята. — И двете може да опитаме да не съдим толкова строго по първите впечатления?

— За това ли? Става.

— И ако имаш шанс — добави Сиф, — гледай да удушиш баща си с гаротата от вълшебната ми коса.

Алекс направи реверанс.

Богинята се обърна към Сам.

— А сега, мила, нека видим какво можем да направим за булката.

След като Сиф изпрати Самира по Коридора на вълшебния грим, се обърнах към Алекс, като давах всичко от себе си, за да не я зяпам.

— Аз, ъъ… — езикът ми отново стана на възел. — Какво каза на Сиф? Тя сякаш те харесва сега.

— Мога да бъда много чаровна — каза Алекс — и не се безпокой, скоро ще дойде и твоят ред.

— Да бъда чаровен?

— Това е невъзможно — сбърчи нос Алекс досущ като Сиф, — но поне можем да те поизчистим. Искам придружителят ми да изглежда много по-издокаран.

Не знаех дали мога да бъда издокаран. По-скоро щях да изглеждам нелепо.

Докато Самира се преобличаше, Сиф се върна и ме изведе до съблекалнята за мъже. Защо богинята имаше такава, нямах и представа, но допусках, че Тор не прекарва голяма част от времето си там. Нямаше нито шорти, нито ризки на „Металика“.

Сиф ме облече с костюм в бяло и златно. Вътрешната подплата бе направена от ризница като на Блицен. Джак кръжеше наблизо и жужеше от вълнение. Хареса най-много златната вратовръзка и ризата с накъдрени рамене.

— О, да! — възкликна той — сега ти трябва само правилният рунически камък, за да изглеждаш като неустоим мачо!

Никога не го бях виждал толкова нетърпелив да стане на безмълвен медальон. Руната на Фрей се появи точно под вратовръзката ми, сгушена в украсата на ризата като великденско яйце^[1]. С меча Скофнунг на гръб изглеждах, все едно съм готов да танцувам блус, докато коля близки роднини. За жалост, вероятно точно това щеше да ми се наложи да направя.

Веднага щом се върнах в атриума, Алекс започна да се превива от смях. Бе много унизително да ти се подиграва момиче в бална рокля, особено ако тя изглежда добре в нея.

— Богове — изсумтя тя — изглеждаш, все едно се готвиш за вегаска сватба през 1987-а.

— Ще те цитирам — рекох аз, — млъкни.

Тя приближи до мен и оправи вратовръзката ми. Очите й блещукаха весело. Ухаеше на дим от изгоряло дърво. Но защо?

— Мда, така е по-добре — отстъпи тя назад и отново изсумтя — сега трябва да видим и Сам… леле.

Последвах погледа й.

Самира се бе появила от коридора. Носеше официална зелена рокля с черна бродерия, която бе същата като тази на Алекс — змиевидни извивки от ръкава надолу към подгъва. На мястото на обичайната забрадка носеше качулка от зелено кадифе, с шал от носа надолу, все едно е разбойничка. Само очите й се виждаха, ала и те бяха потънали в сенките.

— Изглеждаш страхотно — поздравих я аз, — много ми хареса, че можех да играя с теб в Assassin’s Creed^[2].

— Много смешно — каза Сам — виждам, че и ти си готов за събитието. Алекс, пробва ли вече булото?

С помощта на Сам Алекс спусна булото от бял тюл над лицето си. Изглеждаше някак призрачно в този воал, все едно всеки момент може да започне да левитира във въздуха. Виждаше се, че има лице, но чертите й бяха напълно скрити. Ако не знаех, че е тя, спокойно можех да я сбъркам със Сам. Само ръцете я издаваха. Кожата на Алекс бе малко по-светла от тази на Сам, но тя поправи това, като си сложи дантелени ръкавици.

— Моите герои — застана Сиф до една от офиките си, — време е.

Стволът на дървото се отвори и разкри разлом от пурпурна светлина в цветове като знака на „Тако Бел“.

— Къде е колесницата? — попита Алекс.

— Чака ви от другата страна — каза Сиф. — Вървете, приятели. Избийте много великани.

Приятели — бе рекла тя. Не помощници.

Може би наистина бяхме успели да впечатлим богинята. А може би тя смяташе, че малко доброта няма да ни навреди, така и така щяхме да умираме.

— Давай пръв, Магнус — обърна се Алекс към мен. — Ако има врагове, костюмът ще ги заслепи.

Сам се разсмя.

За да се отърва от унижението, минах през офиката и излязох в друг свят.