Рик Риърдън
Чукът на Тор (43)

Четиридесет и трета глава
Не спираш да използваш думата „помощ“. Но не мисля, че тя означава това, което си мислиш, че означава

Утгард-Локи ни изведе зад игрището за боулинг и ни поведе по ледена пътека към широка гора, докато аз го засипвах с въпроси от типа на:

Ще ни преследват? Убиват? Какво?

Той само ме тупаше по рамото и се подсмихваше, все едно се шегува.

— Добре се справихте! — каза той, докато крачеше. — Обикновено имам скучни гости като Тор. Казвам му: изпий медовината, Тор. И той не спира да опитва! Дори не му хрумва, че е свързана с морето и не може да я пресуши.

— Как свързваш кана за медовина с морето? — попита Сам. — Все тая, няма значение. Имаме по-важна работа.

— Пет минути? — попитах отново аз.

Великанът ме потупа по гърба, сякаш искаше да размести нещо — може би гърлото или сърцето ми.

— Ех, Магнус! Трябва да призная, че след първия ти опит се притесних! После вторият… грубата сила никога нямаше да свърши работа, но беше добър опит. Алекс, топката ти почти стигна „Тако Бел“ по 93-а магистрала южно от Манчестър.

— Благодаря — каза Алекс, — там се целех.

— Но после двамата развалихте илюзията! — грейна Утгард-Локи. — Това беше бърза мисъл. Впечатлих се и от уменията на елфа по пинбол, на джуджето — по мода, и от това, че Сам разби главата на Страха с брадва. Много добра работа от страна на всички. За мен ще е чест да ви изколя по време на Рагнарок.

— Чувствата са взаимни — изсумтя Блицен, — но сега смятам, че ни дължиш малко информация.

— Да, разбира се — промени формата си Утгард-Локи.

Внезапно убиецът на козли застана пред нас с черните си кожи, изцапана със сажди ризница и железен шлем със спуснато забрало на озъбен вълк.

— Може ли да свалиш тази маска? — попитах аз. — Моля.

Утгард-Локи вдигна забралото. Лицето му отдолу изглеждаше същото като преди, но тъмните му очи блестяха заплашително.

— Кажете ми, приятели, разбрахте ли каква е истинската цел на Локи?

Хартстоун кръстоса едната си длан върху другата, стисна ръце в юмруци и после ги раздели, като че късаше чаршаф. Унищожение.

— Дори аз схванах този знак — изсмя се Утгард-Локи. — Да, магьоснико на пинбола, Локи иска да унищожи враговете си. Но това не е основната му грижа в момента. — Той се обърна към Сам и Алекс: — Вие двете сте му деца. Трябва да знаете.

Самира и Алекс се спогледаха притеснено и проведоха тих сестрински разговор. Знаеше ли? Не, мислех, че ти знаех! Не знаех, мислех, че ти знаеш!

— Той ви отведе до могилната твар — продължи Утгард-Локи — и въпреки усилията ми вие отидохте там. И?

— Чук нямаше — каза Блицен, — а само меч. Меч, който много мразя.

— Точно така — великанът изчака да сглобим пъзела.

Винаги мразех, когато учителите правят така. Искаше ми се да изкрещя: Мразя пъзели! Но въпреки това долових какви ги вършеше. Идеята се формираше в главата ми от доста време, но предполагам, подсъзнанието ми се опитваше да я сподави. Спомних си видението за това как Локи лежи в пещерата си вързан за скални колони с втвърдените черва на собствените си убити деца. Спомних си змията, от чиято уста капеше отрова върху лицето му, и начина, по който Локи се бе заклел: Скоро, Магнус!

— Локи иска да се освободи — казах аз.

— Имаме победител! — отметна глава назад Утгард-Локи и се изсмя. — Естествено, Магнус Чейс. Локи иска да се освободи от хиляда години.

— Не, това е невъзможно — махна с ръка Самира, сякаш за да отпъди мисълта.

— И все пак — каза Утгард-Локи — на гърба ти е закачено едничкото оръжие, което е способно да го освободи. Мечът Скофнунг!

Собственият ми гердан започна да ме души. Медальонът се заби в ключицата ми, все едно се мъчеше да достигне Сам. Джак явно се бе събудил, чувайки името Скофнунг. Дръпнах го обратно — вероятно изглеждах така, сякаш имах муха в ризата.

— Целта не е чукът на Тор — осъзнах аз. — Локи иска меча.

— Кражбата на чука е добър катализатор на събитията — сви рамене Утгард-Локи. — Предполагам, че Локи е нашепнал идеята в ухото на Трим. Все пак дядото на Трим веднъж открадна чука на Тор, но нещата не свършиха добре за него. Трим и сестра му цял живот чакат сгодна възможност, за да си отмъстят на бога на гръмотевиците.

— Дядото на Трим? — спомних си думите върху поканата за сватбата. — Трим, син на Трим, син на Трим.

— Може да питате Тор за това, когато го видите — махна с ръка Утгард-Локи. — Убеден съм, че ще е скоро. Въпросът е, че Локи посъветва Трим да открадне оръжието и създаде възможност герои като вас да са принудени да го върнат… и в същото време да отнесете на Локи това, което му трябва.

— Чакай малко — сви ръце Алекс, като че ли се канеше да прави нещо на грънчарското колело. — Ще занесем меча на Трим. Как така?

— Зестрата! — на Сам внезапно й прилоша. — Колко съм глупава.

— Разбира се, като джудже не разбирам патриархалните ви традиции — намръщи се Блиц, — но зестрата не е ли нещо, което давате на младоженеца?

— Бях толкова заета да отричам, че тази сватба ще стане — поклати глава Сам, — че дори не помислих… за старонордическите сватбени обичаи.

— Които са и обичаи на йотуните — съгласи се Утгард-Локи.

Хартстоун подсмръкна, като че гонеше нещо неприятно от носа си, след което произнесе буква по буква: м-у-н-д-ъ-р?

— Да, мундър — каза Сам. — Старонордическият термин за зестра. Не отива при младоженеца. А при бащата на булката.

Спряхме по средата на гората. Зад нас Утгард Лейнс едва се виждаше. Неоновият му знак къпеше стволовете на дърветата в червено и златисто.

— Искате да кажете — подех аз, — че мечът и камъкът на Скофнунг… Обикаляли сме да събираме дарове за Локи?

— Доста е смешно — подсмихна се кралят на великаните, — освен това, че Локи иска да се освободи, за да избие всички.

Сам се опря на най-близкото дърво.

— А чукът… това е подаръкът за заранта?

— Точно така — съгласи се великанът. — Морген гифу.

— Какво тофу? — килна глава Алекс.

Подарък от булката за младоженеца — направи знак Хартстоун. — Дава се след сватбата… — Пръстите му изневериха._ — На сутринта след първата брачна нощ._

— Ще повърна — обяви Сам.

Преведох на Алекс думите на Харт.

— Значи, чукът отива при теб — Алекс посочи към Сам. — Чисто хипотетично, ако ти си булката, което няма да го бъде. Но само след първата брачна нощ и… знаеш ли, аз също ще повърна.

— Става и по-лошо! — каза великанът с нездраво удоволствие. — Сутрешният подарък принадлежи на булката, но го държи семейството на младоженеца. Така че дори да се омъжиш за Трим и да получиш чука на Тор обратно…

— Той остава в ръцете на Трим — допълних аз. — Великаните получават брачен съюз и чука на Тор.

— А Локи получава меча Скофнунг — преглътна тежко Сам. — Не, в това няма никакъв смисъл. Локи не може да присъства телом на сватбата. Най-много да изпрати привидение. Физическото му тяло си остава в пещерата, в която е затворен.

— Която е невъзможно да бъде намерена — каза Блицен. — И не може да бъде достигната.

— Като остров Лингви? — ухили се зловещо Утгард-Локи.

За нещастие, той беше прав. Така станах третият, на когото му се повръща. Затворът на вълка Фенрир уж бе строго пазена тайна сред боговете, но това не ни попречи да го посетим през януари.

— И мечът… — продължи Блицен — … защо Скофнунг? Защо не Сумарбрандер или някое друго вълшебно оръжие?

— Не съм съвсем сигурен — призна Утгард-Локи. — Не съм и убеден как Локи възнамерява да отнесе меча до местонахождението или да го използва. Чувал съм обаче, че оковите на Локи трудно се трошат, тъй като представляват закалени със стомана черва — здрави, лепкави и киселинни. Ще притъпят всеки меч, дори най-острия. Може би ще успеете да отрежете една от оковите със Сумарбрандер, но след това острието ще стане безполезно.

Медальонът Джак изжужа нещастно.

Спокойно, приятелче — помислих си аз. — Никой няма да те кара да сечеш закалени със стомана черва.

— Същото е и със Скофнунг… — изруга Блицен. — Но разбира се! Мечът има вълшебно точило! Може да бъде острен колкото пъти се налага! Затова Локи има нужда както от меча, така и от камъка.

Кралят на великаните бавно изръкопляска.

— Ето че с малко помощ се сетихте. Браво!

Блиц и Харт се спогледаха, сякаш искаха да попитат: А сега, като се сетихме, може ли да го забравим?

— Трябва да намерим друг начин да си върнем чука — казах аз.

— На добър час — изсмя се великанът. — Погребан е на повече от десет километра под земята, където дори Тор не може да го стигне. Единственият начин да си го върнете, е да убедите Трим да го стори.

— Чух много лоши новини от теб, великане — кръстоса ръце Алекс. — Ала все още не съм чула нищо, което може да ми бъде полезно.

— Знанието винаги е полезно — каза Утгард-Локи, — но така като гледам, имате два варианта да победите Локи. Първият е да ви избия и да взема меча Скофнунг, като така той няма да попадне в ръцете на Локи.

— Първият вариант не ми харесва — протегна ръце към брадвата си Сам.

— Той е прост, ефективен и с малък шанс да се провали — сви рамене великанът. — Не ви връща чука, но както казах, на мен не ми пука за това. Голямата ми грижа е Локи да остане в плен. Ако се освободи и започне Рагнарок сега, първо, не съм готов, второ, имам среща с дами на игрището в петък. Денят на Страшния съд ще ми провали плановете.

— Ако искаше да ни убиеш — казах аз, — вече да си го направил.

— Да — ухили се Утгард-Локи. — Имах възможността да го свърша. Но, мънички приятелчета, има по-рискован вариант за по-голяма печалба. Чаках да видя дали ще сте способни да го осъществите. След представянето ви в изпитанията допускам, че сте.

— Всички тези изпитания — каза Сам. — Проверявал си дали си струва да ни запазиш живи?

Хартстоун направи няколко жеста, които предпочетох да не превеждам, макар Утгард-Локи да долови значението им.

— Хайде, пинбол — каза великанът, — не се ядосвай. Ако ви пусна и биете Локи в неговата игра, ще получа някои наградки, както и удовлетворението от това, че нахалният бог на измамата е бил унизен с моя помощ. Както казах, ние, планинските великани, обичаме да унижаваме враговете си.

— И с това унижение ще спечелиш подкрепата на поданиците си — каза Сам.

Утгард-Локи се поклони смирено.

— А пък вие може да си върнете чука на Тор. Може и да не успеете. Все ми е тая. По мое мнение чукът е асгардска безсмислица, но не казвайте на Тор, че съм го споменал.

— Няма — рекох аз. — Въобще няма да му говоря за теб.

— Накарайте ме да се гордея с вас! — каза Утгард-Локи. — Намерете начин да промените правилата на играта, както направихте днес на пира. Все ще измислите нещо.

— Това ли е вторият вариант? — попита Алекс. — Да се оправим сами? Толкова ли можеш да помогнеш?

— Обиждаш ме — притисна ръце до гърдите си Утгард-Локи. — Много ви помогнах! А и петте ви минути изтекоха!

От гората се разнесе оглушителен тътен — звукът от вратите на бар, които се отварят с размах, — последван от рева на гневни великани.

— Хайде, побързайте, мъничета! — подкани ни Утгард-Локи. — Намерете Тор и му кажете какво сте научили! Ако хората ми ви открият… опасявам се, че те са по-големи почитатели на първия вариант!