Рик Риърдън
Чукът на Тор (15)

Петнадесета глава
Всички, които са за убийството на Магнус, моля, нека вдигнат ръка

Обикновено с повечето зомбита нямаш очакването за сериозен разговор. Предположих, че Кралят Мумия ще изреве или най-много ще кресне: „МОЗЪЦИ!“, а после ще се заеме с това да ни убие.

Не бях готов за:

— Благодаря, смъртни! Вечно ще съм ви задължен!

Той излезе от ковчега, като леко се олюля, вероятно защото бронята върху мършавото му тяло тежеше повече от самия него. После радостно затанцува.

— След хиляда години в тази тъпа кутия, най-после съм свободен! ХА-ХА-ХА-ХА!

Зад гърба му вътрешните стени на стария ковчег бяха покрити със стотици знаци, с които бе отброявал годините. От чука на Тор нямаше и следа. Това означаваше, че зомбито е било затворено без достъп до телевизионни сериали.

— Гледайте този меч! — потрепери развълнуван Джак. — Истинска красавица е!

Не знаех: 1) как съумя да различи женския пол на оръжието; 2) нито как успя да прецени, че е истинска красавица. Не бях сигурен, че щях да се радвам да разбера.

Сам, Блиц и Харт се отдалечиха от зомбито. Върхът на Джак полетя към другия меч, но аз го принудих да слезе на пода. Не исках да обиди господин Зомби или оръжието му със своята прямота.

— Здрасти — казах на зомбито, — аз съм Магнус.

— Много хубаво светиш!

— Благодаря. Защо говориш на английски?

— На английски ли приказвам? — килна мъртвата си глава кралят.

От брадичката му висяха бели влакна, които можеше да са паяжина, а можеше и да са остатъците от брадата му. Очите му бяха зелени, светли и напълно човешки.

— Вероятно е някаква магия и общуваме на духовно ниво. Така или иначе, сърдечно благодаря, че ме освободи. Аз съм датският принц Гелир!

— Гелир? — надникна зад мен Блиц. — И те наричат Кървавата река?

Смехът на Гелир прозвуча като маракаси, пълни с мокър пясък.

— Не, приятелю джудже! Кървавата река е кенингът, който придобих от моето острие! Мечът Скофнунг!

Дрън-дрън.

Харт бе отстъпил назад към капака на ковчега, след което бе паднал върху него. Стоеше си там, заел позата на рак, ококорил очи от ужас.

— Ха! — каза Гелир. — Виждам, че елфът ти е чувал за моя меч!

— И аз съм я чувал — подаде се иззад лакътя ми Джак. — Тя е… Тя е много известна, сеньор.

— Чакайте малко — каза Сам. — Принц Гелир, някъде около вас да има чук? Подочухме, че може би разполагате с чук?

Зомбито се намръщи, което накара съсухреното му лице да се напука.

— Чук ли? Не. За какво ми е чук, когато съм Господар на меча?

Погледът на Сам помръкна. А може би аз светех по-слабо.

— Сигурен ли сте? — попитах. — Имам предвид, страхотно е, че сте Господар на меча. Но може би сте също и Майстор на чука.

Гелир остана загледан в Сам, а сетне се смръщи още повече.

— Чакай малко. Ти жена ли си?

— Ами… да, принц Гелир. Казвам се Самира ал-Абас.

— Кралицата на брадвата — подсказах му аз.

— Ще те убия — изсъска Сам.

— Жена — подръпна паешките влакна по брадичката си Гелир. — Тюх, жалко. Не мога да вадя меч в присъствието на жена.

— Това е много разочароващо — каза Джак. — Исках да видя Скофи.

Хартстоун се изправи на крака и направи знак: Трябва да се махаме незабавно, преди зомбито да е извадило меча си.

— Какво прави твоят елф? — попита Гелир. — Защо ръкомаха така особено?

— Това е езикът на глухонемите — обясних аз. — Не би искал да вадите меча си. Казва, че трябва да си ходим.

— Не може, първо трябва да ви благодаря! Освен това трябва и да ви убия!

Определено светех по-слабо. Щом Джак заговори, руните му огряха гробницата в заплашително червено.

— Хей, зомби?! Благодарността се изразява с картичка, а не с убийство.

— Ами аз съм благодарен — възрази Гелир, — но съм и драугр, главната твар на тази могила, а вие сте нахлули в нея. Та след като ви благодаря, ще трябва да разкъсам плътта ви и да погълна душите ви. Уви, мечът Скофнунг си има ограничения. Не мога да го вадя денем или в присъствието на жена.

— Това са глупави правила — каза Сам. — Исках да кажа, разумни правила. Значи, не можеш да ни убиеш?

— Не — призна Гелир, — но не се безпокойте. Те могат!

Той потропа с ножницата на меча си три пъти по пода. Никой не се изненада, когато останалите дванайсет мумии излязоха от нишите си по стената.

Драугр не уважаваха правилата на зомби жанра. Те не се олюляваха, не пъшкаха и не вървяха замаяни, както правят порядъчните зомбита. Вместо това изтеглиха мечовете си в съвършен синхрон и зачакаха заповедта на Гелир да ни избият.

— Лоша работа — каза Джак, както винаги майстор да забелязва очевидното. — Не съм убеден, че мога да убия толкова много, преди да ви докопат, приятели. А и не желая да изглеждам некадърен пред такава красавица, каквато е мечът на краля.

— Подреди си приоритетите, Джак — заповядах.

— За това става дума! Надявах се, че имаш план, който ще ме накара да изглеждам по-добре!

Сам ни осигури нов източник на светлина, след като в ръката й се появи сияйно копие, стандартното оръжие за една валкирия. Свирепата му бяла светлина накара лицата на зомбитата да запушат.

Хартстоун вдигна торбичката с рунически камъни. Блицен свали модната си папийонка, обшита с ризница като всички дрехи от пролетната му модна колекция. Уви я около юмрука си и се приготви да смачка мъртвешки фасони.

Но на мен съотношението на силите не ми допадаше никак. Четирима срещу тринайсет. И пет, ако Джак можеше да се брои за отделна личност, което аз не правех, тъй като така щях да остана зависим изцяло от собствените си умения.

Запитах се дали не мога да призова Мира на Фрей. Благодарение на моя баща, бога пацифист, който не позволяваше битки в свещените си места, понякога можех да обезоръжа всички около себе си с магия. Това обаче беше по-скоро завършващ удар. Щях да изглеждам извънредно тъп, ако го сторех в подобно затворено пространство и зомбитата насочеха оръжията си и ни избиеха.

Преди да смогна да реша с какво да впечатля някакъв женски меч, минаващ за красавица, едно от зомбитата вдигна ръка.

— Имаме ли кворум?

Принц Гелир се спихна, като че някой от прешлените му се бе разпаднал.

— Арвид — каза той, — заключени сме в тази зала от векове! Разбира се, че имаме кворум! Всички сме в наличност, защото не можем да напуснем!

— В такъв случай преминаваме към начало на заседанието — каза друг от мъртъвците.

— В името на Тор! — оплака се Гелир. — Тук сме, за да посечем тези смъртни, да изядем плътта им и да заробим душите им! Това би трябвало да е очевидно! Тогава ще имаме достатъчно сила, за да се измъкнем от тази гробница и да опустошим Кейп Код. Трябва ли ни наистина…

— Подкрепям предложението — обади се трето зомби.

— Хубаво! — Гелир се плесна по лишеното от плът чело. — Всички ли са единодушни?

Другите дванайсет мъртъвци вдигнаха ръка.

— В такъв случай може да преминем към началото на клането. Ъъъ… на заседанието!

Гелир се обърна към мен. Очите му блестяха от раздразнение.

— Моля да ни извините, но тук гласуваме за всяко нещо, такава е традицията на Тинга.

— На какво?

— На Тинга — каза Гелир. — Съкратената форма на думата тингвелир, означаваща народно събрание. Нордически съвет.

— Ах… — Сам размърда първо ръката си с брадвата, а после тази с копието, все едно не бе сигурна коя трябва да използва… и дали решението няма да изисква ново движение. — Чувала съм за Тинга. Това е мястото, където древните викинги се събирали, за да разискват съдебните спорове и да взимат политически решения. Това е вдъхновило създаването на парламента.

— Да, така е — каза Гелир, — ала отказвам да поема отговорност за английския парламент. Когато пилигримите обаче дойдоха… — той посочи с брадичка към тавана. — По-това време гробницата ни бе изкарала няколко века на това място. Пилигримите се нанесоха и останаха над нас няколко седмици. Вероятно на подсъзнателно ниво са доловили присъствието ни. Опасявам се, че неволно сме вдъхновили Спогодбата Мейфлауър^[1], глупостите за човешки права, американска демокрация и прочее.

— Бих искал да отговарям за протокола — примоли се едно зомби.

— Дагфин, честно… — въздъхна Гелир. — … хубаво. Ти си секретар.

— Обожавам да съм секретар — Дагфин прибра меча обратно в ножницата си, след което извади тетрадка и химикалка от колана си.

Защо у един труп на викинг имаше ученически принадлежности, нямах никаква представа.

— Почакайте малко — каза Сам, — ако си бил затворен в кутията, как си разбрал какво става навън?

— Телепатия — завъртя красивите си зелени очи Гелир. — Елементарно е. Но след като вдъхновихме пилигримите, моите дванайсет телохранители станаха свръхсамодоволни. Вършим всичко по парламентарните правила… или по тингаментарни. Но не се притеснявайте. Скоро ще ви убием. Сега правя предложение…

— Първо — прекъсна го едно зомби, — има ли да се довършва работа от едно време?

Гелир стисна юмрука си толкова силно, че се уплаших да не се разпадне в ръката му.

— Кнут, ние сме драугр от шести век. Всичката ни работа е от едно време!

— Нека прочетем последните точки от дневния ред на последната среща — каза Арвид. — Имаме ли дуплика?

Хартстоун вдигна два пръста и не го обвиних. Колкото повече време губеха в спомените за предишни кланета, толкова по-малко време имаше да започнат ново такова.

Дагфин прелисти тетрадката си, чиито страници станаха на прах под пръстите му.

— Загубил съм записите от последното заседание.

— Добре тогава! — рече Гелир. — Продължаваме!

— Чакай! — извика Блицен. — Има нужда от изслушване! Държа да чуя за вашето минало! Кои сте вие, защо сте погребани заедно? Аз съм джудже, за мен е важно да знам наследството на всичко и най-вече на убийците си. Настоявам да ни кажете всичко.

— Подкрепям предложението — заяви Самира. — Всички ли са „за“?

Зомбитата вдигнаха ръка, включително Гелир — предполагам, по навик, — след което обаче той изглеждаше доста подразнен от самия себе си. Джак се стрелна във въздуха, за да се включи в единодушното гласуване. Гелир сви рамене, което накара броните и костите му да изпукат.

— Вие наистина правите клането много трудно, но добре, ще разкажем историята си. Господа, спокойно.

Останалите зомбита прибраха мечовете си, а други седнаха на пода. Трети се облегнаха на стената и кръстосаха ръце. Арвид и Кнут взеха кълбо прежда и игли за плетене от нишите си и се заеха да плетат ръкавици.

— Аз съм Гелир — започна принцът, — син на Торкел, принц сред датчаните. А това… — той потупа меча си — е Скофнунг, най-известният меч, държан някога от викинг!

— С изключение на мен — промърмори Джак, — но Скофнунг е толкова съблазнително име!

Не бях съгласен с него. Не ми хареса и изражението на ужас, изписано по лицето на Хартстоун.

— Харт, познаваш ли този меч?

Елфът въздъхна предпазливо, все едно въздухът можеше да изгори пръстите му.

Принадлежал е най-напред на крал Х-Р-О-Л-Ф. Изкован е от душите на дванайсет негови последователи, всичките берзеркери.

— Какво казва? — настоя Гелир. — Тези жестове са много дразнещи!

Започнах да превеждам, но Блицен ме прекъсна и се развика толкова силно, че Арвид и Кнут изтърваха плетките си.

— Този меч? — Блиц се взираше в Хартстоун. — Мечът… с камък… у вас?

На мен това ми прозвуча безсмислено, но Харт кимна.

Видя ли сега — направи знак той. — Не трябваше да идваме тук.

Сам се обърна, а светлината на копието й накара праха по пода да запращи.

— Какво имаш предвид? Какъв камък? Какво общо има това с чука на Тор?

— Извинете — каза Гелир. — Смятам, че аз говорех. Ако сте дошли тук, за да търсите чука на Тор, се опасявам, че имам да ви казвам много лоши новини.

— Ще го преживеем — рекох на приятелите си. — Има козел, който искам да убия.

— Хм — продължи Гелир, — както казах, мечът Скофнунг бил създаден от крал на име Хролф. Неговите дванайсет берзеркери пожертвали живота си, така че да дадат сила на острието.

Гелир се намръщи на хората си, двама от които играеха карти в ъгъла.

— В онези времена един принц можеше да си позволи добри телохранители. Така или иначе, човек на име Ейд открадна меча от гроба на Хролф. Ейд го даде на баща ми Торкел, който… така да се каже, забрави да го върне. Татко загина в корабокрушение, но мечът се озова по бреговете на Исландия. Аз го намерих и го ползвах за много от славните си кланета. И ето ни сега! Когато загинах, мечът бе погребан с мен и дванайсетте берзеркери, за да ни защитава.

Дагфин прелисти една страница от тетрадката си и записа нещо.

— За… защита. Мога ли да добавя, че очаквахме да се озовем във Валхала? Че сме прокълнати да останем в тази гробница, понеже мечът ти е краден? И че мразим задгробния си живот?

— НЕ! — сопна се Гелир. — Колко пъти искаш да ти се извиня?

Арвид вдигна поглед от недоизплетените си ръкавици.

— Предлагам Гелир да ни се извини още един милион пъти. Подкрепяте ли предложението?

— Стига! — каза Гелир. — Вижте, имаме гости. Нека не си развяваме мръсното бельо пред тях, става ли? Освен това, щом веднъж убием тези смъртни и погълнем душите им, ще имаме силата да се измъкнем от тази гробница! Нямам търпение да проверя как изглежда Провинстаун.

Представих си как тринайсет викингски зомбита маршируват по улица „Комършъл“, нахлуват в кафенето „Навито кученце“ и с мечове принуждават да им сервират кафе.

— Но стига за това какво е било едно време! — каза Гелир. — Може ли да предложа да избием натрапниците!

— Подкрепям — разклати химикалката си Дагфин. — И без това ми свърши мастилото.

— Не! — каза Блицен. — Трябват ни повече разяснения! Не знам имената на останалите оръжия, нито на иглите за плетене! Разкажете ми за тях!

— Нямате думата — отвърна Гелир.

— Предлагам да ни покажете най-близкия изход — казах.

— И вие нямате думата! — тропна с крак Гелир. — Предлагам избиването за гласуване!

— Това е тингова история — погледна ме извинително Дагфин, — няма да разберете.

Щях да ги нападна веднага, докато все още бяха разсеяни, но това ми се стори недемократично.

— Всички ли подкрепят? — попита Гелир.

— Да! — извикаха мъртвите викинги в синхрон.

Изправиха се, хвърлиха картите и плетивата настрана, след което отново изтеглиха мечове.