Рик Риърдън
Чукът на Тор (4)

Четвърта глава
Прегазва ме гепард

Когато си избирате задгробен живот, е важно да прецените плюсовете и минусите на околната среда.

Предградията като Фолквангер и Нифлхейм предлагат по-ниски цени за задгробен живот, но входът на Валхала в Мидгард е точно в центъра на града, на улица „Бийкън“ срещу „Бостън Комън“. Наблизо са най-добрите магазини и ресторанти, а на по-малко от минута е спирката на „Парк Стрийт“.

Да, Валхала. Посреща всички ваши викингски райски нужди.

(Добре де, извинявайте. Обещах на управата в хотела да пусна реклама. Но наистина се прибрах лесно.)

След като си купих пакетче кафени зърна с шоколадова глазура, минах през градския парк, като се спрях и пред стария си дом под моста. Двама рошави клошари лежаха в гнездо от спални чували и споделяха остатъците от кофата за боклук с един малък териер.

— Хей, момчета! — подадох им палтото и шапката на Отис заедно с парите на смъртен, които носех у себе си, около двайсет и четири долара. — Хубав ден!

Те бяха твърде изненадани, за да ми отговарят. Продължих напред, но се чувствах така, като че ли имах брадва, забита в гърдите.

Живеех в лукс само защото преди два месеца ме беше убил огнен великан. Междувременно тези хора и тяхното кученце се хранеха с боклуци. Това не беше честно.

Искаше ми се да събера всички бездомници в Бостън и да кажа: Хей, имаме голямо имение с хиляди удобни стаи и безплатна храна. Завинаги. Последвайте ме!

Но това нямаше как да стане.

Не можеше да отведеш смъртен във Валхала. Дори не можеше да умреш нарочно, за да идеш там. Смъртта ти трябваше да е непланирана саможертва. И трябваше да се надяваш наоколо да има валкирия, която да я види.

Разбира се, това тук във Валхала пак беше по-добре от високите блокове, издигащи се в центъра на града. Повечето от тях бяха пълни с празни луксозни апартаменти, лъскави четвърти или пети по ред на купуването домове на милиардери. Там можеше да се уредиш и без героична саможертва, само с мангизи. Ако великаните наистина нахлуеха в Бостън, може би щях да успея да ги убедя да стъпчат сградите по по-стратегически начин.

Накрая стигнах фасадата на Мидгард, която прикриваше хотел „Валхала“. Отвън изглеждаше като осеметажно имение от сивкавобял камък. Поредният суперскъп недвижим имот сред редица къщи в колониален стил. Единствената разлика беше, че предният двор на хотела бе обгърнат от четириметрова варовикова стена, в която нямаше вход. Това беше само първата защита, която трябваше да спре натрапниците, които не са айнхеряр.

Прескочих и се озовах в Дъбравата на Гласир.

Две валкирии кръжаха над клоните на някаква бяла бреза, събирайки листата й, които бяха от двайсет и четири каратово злато. Махнаха ми, но аз не спрях да поговоря с тях. Продължих по стъпалата пред тежките двойни врати и ги отворих.

В огромното като катедрала фоайе се разиграваше позната сцена. Пред бумтяща камина тийнейджъри айнхеряр играеха на настолни игри или брадворелаксираха (което е нещо като да си почиваш, докато се биеш с брадви). Други айнхеряр в пухкави зелени хавлии се преследваха около дървени колони в игра на убиеница, което е като криеница, ама със смъртоносен изход. Смехът им отекна в тавана над нас, където подпорните греди блестяха с върховете на хиляди скупчени копия.

Погледнах към рецепцията и се запитах дали загадъчният брат бияч на Сам не се регистрира за стая. Видях обаче само управителя Хелги, който зяпаше монитора на компютъра си. Единият ръкав на зеления му костюм бе скъсан. Части от великолепната му червена брада бяха оскубани. Днес повече от обичайното косата му приличаше на умрял мишелов.

— Не започвай — обади се познат глас.

Пиколото Хундинг се промъкна до мен. Покритото му с брадавици червендалесто лице бе осеяно с пресни драскотини. Брадата му, подобно на тази на Хелги, изглеждаше така, сякаш е бил приклещен в машина за скубане на кокошки.

— Шефът е в кофти настроение — каза той. — В смисъл че може да те пребие.

— И ти не ми приличаш на особено щастлив — отбелязах. — Какво стана?

— Новият ни гост, това стана — потрепери от гняв брадата на Хундинг.

— Братът на Самира?

— Може и така да го наречеш. Не знам какво си е мислила Самира, довеждайки това изчадие във Валхала.

— Изчадие?

Сетих се за Х, полутрола, когото Самира веднъж доведе във Валхала. Много й се бяха карали заради това, макар после да се оказа, че Х е самият Один под прикритие. (Дълга история.)

— Искаш да кажеш, че новодошлият е реално чудовище като Фенрир или…

— По-лошо, мен ако питаш — Хундинг изтръска туфа косми от табелката на униформата си, на която бе изписано името му. — Проклетият аргър едва не ми разкъса лицето, когато видя документите по настаняване. Да не споменавам, че не ми остави никакъв бакшиш.

— Пиколо! — кресна управителят от рецепцията. — Спри да говориш с госта и веднага ела тук! Имаш драконови зъби за миене!

— Кара те да миеш зъбите на дракон? — погледах аз към Хундинг.

— Работа бавна, но затова пък мъчна — въздъхна Хундинг. — Трябва да вървя.

— Хей, пич — подадох му пакетчето кафени зърна с шоколад, което бях купил в „Замислената чаша“. — Пази се.

Очите на стария викинг се навлажниха.

— Ти си добро момче, Магнус Чейс. Бих те прегърнал мечешката…

— Пиколо! — изрева отново Хелги.

— ИДВАМ, ДА ТЕ ВЗЕМАТ ОСМОКРАКИТЕ КОНЕ ДАНО! — Хундинг се забърза към бюрото на рецепцията.

Това ме спаси от мечешката прегръдка.

Колкото и кофти да ми беше, поне не бях на мястото на Хундинг. Горкият човечец бе стигнал Валхала само за да стане слуга на Хелги, на своя архивраг приживе. Реших, че заслужава малко шоколад. Освен това приятелството му неведнъж се бе оказвало безценно за мен. Хундинг знаеше пътя около хотела по-добре от всеки друг и ме информираше за най-пикантните клюки.

Тръгнах към асансьорите и се запитах какво ли е това аргър и защо Сам е довела подобно чудо във Валхала. Най-вече се чудех дали имам време да хапна нещо за обед и да подремна преди битката следобед. Важно беше да си нахранен и отпочинал, ако ще умираш на бойното поле.

Неколцина айнхеряр в коридорите ме погледнаха накриво. Повечето обаче не ми обърнаха внимание. Вярно беше, че намерих Меча на лятото и победих вълка Фенрир, но за повечето мои бойни другари тук аз бях хлапето, заради което бяха загинали три валкирии и Рагнарок едва не бе настъпил. Това, че бях син на Фрей, ванирския бог на лятото, не помагаше особено. Неговите деца рядко стигаха до Валхала. Не бях достатъчно готин, че да движа с ВИП хлапетата — децата на боговете на войната като Тор, Тир и Один.

Мда, във Валхала имаше групички — точно както в гимназията. Но докато гимназията просто ви се струва вечна, то Валхала наистина е такава. Единствените айнхеряр, които ме приемаха като свой, бяха дружките ми от деветнайсетия етаж. Нямах търпение да се върна при тях.

Викингската музика в асансьора не подобри настроението ми. Главата ми се изпълни с въпроси. Кой бе убил Отис? За какво искаше да ме предупреди козелът? Кой беше братът на Сам? Какво се опитваха да скрият от мен Блиц и Харт? И кой идиот бе записал Fly Me to the Moon^[1] на старонордически?

Вратите на асансьора се отвориха на деветнайсетия етаж. Излязох и веднага ме блъсна някакво огромно животно. Движеше се толкова бързо, че зърнах само петно от жълто и черно, което зави зад ъгъла и изчезна. Сетне забелязах дупките в маратонките си, където бе стъпило създанието. Малки гейзерчета от болка избухнаха от ходилата ми.

— Ау! — простенах.

— Спри онзи гепард!

Томас Джеферсън-младши се появи в коридора с вдигнат байонет, следван от другите ми комшии на етажа — Малъри Кийн и Полуродения Гундерсон. Потни и задъхани, те спряха пред мен.

— Видя ли го? — попита веднага Ти Джей. — Къде отиде?

— Ъъъ — посочих надясно. — Защо имаме гепард?

— Идеята не беше наша, повярвай ми — Ти Джей постави пушката си на рамо. Както винаги носеше синята униформа на Севера. Жакетът му бе разкопчан и разкриваше зелената тениска на хотел „Валхала“.

— Новият ни съсед никак не се радва, че е тук.

— Нов съсед — казах. — Гепард. Имаш предвид… душата, която Сам доведе тук. Дете на Локи. И превръщенец?

— И не само — отвърна Полуродения Гундерсон.

Поради това, че беше берзеркер, той имаше физиката на Голямата стъпка и носеше само кожени бричове. Рунически татуировки бяха обсипали здравите му гърди.

— Този meinfretr едва не ми размаза физиономията! — заби той брадва в пода.

Откакто се бях преместил във Валхала, бях научил впечатляващ брой ругатни на старонордически. Meinfretr се превеждаше като миризлива пръдня. Това, разбира се, беше най-лошият вид пръдня.

Малъри прибра двата си ножа.

— Полуродени, физиономията ти заслужава да бъде размазвана от време на време.

Акцентът й ставаше по-силен всеки път, когато се ядосаше. С червената си коса и пламнали бузи можеше да мине за малка огнена великанка, ала огнените великани не бяха чак толкова страшни.

— Повече ме плаши това, че този демон ще унищожи хотела! Видя ли какво направи в стаята на Х?

— Нанесъл се е в стаята на Х? — попитах аз.

— И я направи на нищо.

Малъри изписа във въздуха V с пръсти и ги прокара под брадичката си в посоката, в която бе избягал гепардът. Госпожица Кийн бе ирландка, което означаваше, че нейното V не означава нито мир, нито победа, а нещо доста по-грубо.

— Отидохме да го поздравим и намерихме всичко в руини. Онзи тип няма никакво уважение!

Спомних си моя първи ден във Валхала. Бях захвърлил дивана насред хола и бях забил юмрук в стената на банята.

— Понякога е трудно да свикнеш.

— Но не толкова — поклати глава Ти Джей. — Хлапето се опита да ни убие веднага щом ни видя. Някои от нещата, които продума…

— Класни псувни — призна Полуродения. — Не отричам. Но не съм виждал човек да причинява толкова поразии. Ела да се убедиш сам, Магнус.

Отведоха ме в старата стая на Х. Никога не бях влизал вътре, но сега вратата бе широко отворена. Вътрешността й изглеждаше като префасонирана от ураган пета степен.

— Света Фриг! — прескочих купчина разбити мебели във фоайето.

Подредбата приличаше много на собствения ми апартамент — четири квадратни отделения, които изникваха от централния атриум като огромен знак плюс. Във фоайето някога бе имало място да поседнеш, лавици с книги, телевизор и камина. Но сега наподобяваше военна зона. Само камината все още бе цяла, а рамката й беше издълбана така, сякаш новият ни съсед бе размахал огромен двуръчен меч.

От онова, което виждах, спалнята, кухнята и банята бяха унищожени по сходен начин. Замаян тръгнах към атриума.

Точно както и в моята стая, в центъра му имаше огромно дърво. Най-ниските клони се бяха разперили под тавана на апартамента и се преплитаха с подпорните греди. Горните клони достигаха безоблачното синьо небе. Краката ми потънаха в зелената трева. Въздухът около нас ухаеше на планински лавър и малко напомняше на безалкохолна напитка. Бях влизал в някои от стаите на приятелите си, но никоя от тях нямаше открит атриум.

— Така ли беше при Х? — попитах.

— Глупости — изсумтя Малъри. — Атриумът на Х беше огромен минерален извор. Вътре винаги бе топло, влажно и вонеше на сяра, точно като подмишницата на трол.

— Х ми липсва — въздъхна Полуродения. — Но да, всичко това е ново. Всеки апартамент се изменя според стила на собственика си.

Запитах се какво ли означаваше фактът, че моят атриум е идентичен с този на новодошлия. Не исках да имам сходен стил с непоносимия и див като котка син на Локи, който имаше навика да настъпва хората с нокти.

В центъра на атриума намерих още купчина останки. Имаше съборени лавици, керамични паници и чаши по тревата: някои — оцветени и с глазура, други — от неизпечена глина.

Коленичих и вдигнах основата на счупена саксия.

— Момчето Гепард ли стори всичко това?

— Да — посочи с байонета си Ти Джей. — Има пещ и грънчарско колело в кухнята.

— Добра работа — каза Полуродения. — Вазата, която хвърли в лицето ми, бе красива и смъртоносна. Като нашата госпожица Кийн.

Лицето на Малъри от червено стана розово.

— Ти си пълен идиот.

По този начин споделяше привързаността към гаджето си.

Обърнах отломъка. В основата видях инициалите А.Ф., издълбани в глината. Не исках да предполагам какво може да означават. Под тях имаше декоративна щампа: две змии, преплетени в сложна S-образна форма, опашката на всяка от тях се увиваше около главата на другата.

Пръстите ми се вцепениха. Пуснах съда на земята и вдигнах друга счупена ваза: същите инициали на дъното, същият змиевиден отпечатък.

— Символът на Локи — предположи Полуродения. — Гъвкавост, промяна, хлъзгавост.

Ушите ми пламнаха. Бях виждал този знак наскоро… в моята стая.

— Как? Откъде знаеш?

— Както вече съм казвал — изпъчи и без това яките си гърди Полуродения, — прекарвам смислено времето си във Валхала. Имам докторска степен по немскоезична литература.

— Споменаваш го само няколко пъти на ден — добави Малъри.

— Хей, приятели — обади се Ти Джей от спалнята.

Остави байонета си над купчина дрехи и вдигна тъмнозелена рокля без ръкави.

— От колекцията на Стела Маккартни — обади се Малъри.

— Откъде знаеш? — намръщи се Полуродения.

— Прекарвам смислено времето си във Валхала — изимитира Малъри грубия глас на Полуродения. — И имам докторска степен по мода.

Получи й се.

— Мълчи, жено — промърмори Полуродения.

— Виж и това — Ти Джей вдигна тъмнозелен смокинг с розови ревери.

Признавам, че мозъкът ми беше замаян. Единственото нещо, за което можех да мисля, бе символът на Локи върху грънчарските изделия и къде бях виждал змийските символи преди. Дрехите в стаята ми се струваха безсмислени — дънки и поли, жилетки, вратовръзки и бални рокли, повечето в розово или зелено.

— Колко души живеят тук? — попитах аз. — Да няма сестра?

— Ти Джей — изсумтя Полуродения. — Ти ли ще обясниш, или аз?

БУУУУУУМ.

Звукът от овнешки рог прокънтя в коридора.

— Време е за обяд — обяви Ти Джей. — Може да поговорим тогава.

Приятелите ми се отправиха към вратата. Аз останах приведен над купчина отломки от грънци, загледан в инициалите А.Ф. и преплетените змии.

— Магнус? — извика Ти Джей. — Идваш ли?

Но апетитът ми бе изчезнал, както и желанието да подремна. Адреналинът изпълни нервната ми система като пронизителния тон на електрическа китара.

— Вие вървете — пръстите ми се свиха около счупените грънци със символа на Локи. — Аз първо трябва да проверя нещо.