Рик Риърдън
Чукът на Тор (39)

Тридесет и девета глава
Елвис си е забравил чантата за боулинг

— Искаме правата на гости! — извиках аз. — Утгард-Локи, пусни приятелите ни!

Помислих, че това е много смело от моя страна, предвид факта, че присъствахме на събрание на тежковъоръжени и зле облечени Статуи на свободата.

Великаните от събранието се изсмяха.

— Какво каза? — извика един от бара. — Говори по-високо!

— Казах…

Барманът наду песента 1999^[1] и ме заглуши. Великаните се изсмяха доволно.

— Каза ми, че песните на Тейлър Суифт са музика за джуджета — намръщих се аз на Блицен. — Това означава ли, че Принс е бил великан?

— Хм? — погледът на Блицен не изпускаше Хартстоун, който бе пленен и се мяташе в юмрука на Утгард-Локи. — Не, хлапе. Означава, че великаните разбират от хубава музика. Мислиш ли, че Джак може да освободи приятелите ни, като отреже пръстите на великана?

— Преди Утгард-Локи да ги е смачкал? Надали.

Алекс уви гаротата около ръката си, но не виждах какво може да постигне, освен да изчисти зъбите на великаните.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Работя по въпроса.

Накрая Утгард-Локи даде знак на великаните да престанат, като прокара пръст през гърлото си. Това не бе любимият ми жест, но музиката спря веднага и великаните се успокоиха.

— Очаквахме те, Магнус Чейс — ухили се Утгард-Локи. — Що се отнася до приятелите ти, те не са пленници. Просто ги вдигнах, за да видят, че си пристигнал. Сигурен съм, че са очаровани!

Сам не изглеждаше очарована и изви рамене в опит да се освободи. Изражението на лицето й подсказваше, че иска да убие всеки с риза за боулинг и може би още няколко души, които нямаха такива.

Що се отнася до Харт, знаех колко мрази да е с притиснати ръце. Не можеше да си общува, нито да прави магии. Студената ярост в очите му напомняше за баща му — господин Алдерман. Това не беше прилика, която ми бе приятно да забележа.

— Свали ги долу — казах аз. — Ако наистина не са пленници.

— Както пожелаеш! — Утгард-Локи приземи Сам и Харт върху масата, където те бяха толкова високи, колкото каната с медовина на великана. — Настанихме ги удобно, докато чакаха да дойдете. Малчо спомена, че ще му донесете торбата за боулинг не по-късно от тази сутрин. Започвах да се питам дали ще успеете!

Начинът, по който изрече думите, ме накара да се чувствам като при размяна на заложници. Усетих хлад в стомаха си и се почудих какво щеше да се случи със Сам и Харт, ако не се бяхме появили с торбичката. Бяхме ги оставили да чакат двайсет и четири часа и те вероятно се чудеха дали още сме живи.

— Торбичката е у нас, не бой се — рекох аз и сръчках Блицен.

— Точно така! — пристъпи напред Блиц и вдигна творението си. — Вижте Празнамиторбата, торба, която скоро ще стане най-прочута измежду всички чанти за боулинг! Довършена от Блицен, сина на Фрея! С помощта на Джак!

Старият ни приятел Малчо си проправи път през тълпата. Петна медовина бяха изпръскали сивата му риза, а прошарената му опашка, вързана на тила, се бе разплела. Наистина беше дребен в сравнение с другите великани в стаята, както ни беше и предупредил.

— Какво сте направили с торбичката ми? — извика той. — Да не сте я прали с обикновен прах за пране! Миниатюрна е!

— Като теб! — извика друг великан.

— Млъквай, Хюго! — извика Малчо.

— Не бой се — успокои го Блицен, а гласът му демонстрира как звучи боязънта. — Мога да върна чантата в нормалния й размер. Но първо искам кралят ви да гарантира, че имаме правата на гости. Ние тримата и двамата ни приятели на масата.

— Е, Малчо — изсмя се Утгард-Локи, — изглежда, че са направили това, което си поискал. Върнали са ти торбичката.

Малчо махна безпомощно към много малката си торбичка.

— Ама…

— Малчо — каза кралят и тонът му се втвърди.

Малчо ни изгледа кръвнишки. Вече не изглеждаше толкова дружелюбен.

— Да — процеди той през зъби, — спазиха своята част от договорката. Давам за тях много малка гаранция.

— Значи сме готови! — грейна Утгард-Локи. — Вече официално сте гости на моето игрище за боулинг!

Той вдигна Сам и Харт и ги остави на пода. За щастие, мечът и камъкът Скофнунг си стояха на гърба на Сам.

Кралят махна с ръка към събраните великани.

— Приятели, ако забавляваме гостите си в сегашния ни размер, ще ни заболят очите, докато гледаме да не ги стъпчем. Ще трябва да им сервираме храна с пинсети и да им наливаме напитки с капкомер. А това не е забавно. Нека намалим размера малко, става ли?

Великаните промърмориха сърдито, но явно никой не искаше да противоречи на краля. Утгард-Локи щракна с пръсти и стаята се завъртя. Стомахът ми се качи в гърлото от дезориентация.

Игрището за боулинг престана да бъде колосално и стана просто… огромно. Великаните вече бяха със среден ръст от около два метра. Можех да ги гледам, без да извивам врат и да виждам подобните им на пещери ноздри.

Самира и Хартстоун изтичаха, за да се присъединят към нас.

Добре ли си? — Блиц направи знак към Харт.

Къде бяхте? — попита Харт.

Самира ми се усмихна по начина, който казваше: Ще те убия по-късно.

— Мислех, че сте загинали. Какво се е случило с косата ти?

— Дълга история — казах аз.

— Извинявайте, че закъсняхме — рече Алекс. Извинението й ме изненада повече от всичко друго днес. — Какво пропуснахме?

Сам я погледна така, все едно искаше да каже: И да споделя, няма да повярваш…

Не можех да си представя, че нейната история е по-невероятна от нашата, но преди да си сравним записките, Малчо се олюля към Блицен. Великанът сграбчи торбичката за боулинг, която в момента бе в точния за него размер.

Отвори я и въздъхна облекчено:

— Слава на боговете! Елвис!

Извади топката за боулинг и я разгледа за повреди. На повърхността й бе нарисуван Елвис Пресли от 70-те с белия си костюм на кристали.

— Нараниха ли те, бебчето ми? — Малчо целуна топката и я притисна до гърдите си, след което се намръщи на Блицен. — Добре че не си наранил Елвис, малко джудже такова.

— Нямам никакъв интерес да нараня Елвис — Блицен издърпа вече празната торба от ръцете на Малчо, — но ще задържа Празнамиторбата като застраховка! Можеш да си я вземеш, когато си тръгнем оттук живи и здрави! А ако опиташ нещо, те предупреждавам, че торбата променя размерите си само със заповедна дума! Никога сам няма да се сетиш коя е!

— Какво? — изпищя Малчо. — Не е ли Пресли?

— Не.

— Грейсланд^[2]?

— Не.

— Приятели, приятели! — приближи се Утгард-Локи, разперил ръце. — Днес е денят на турнира! Имаме специални гости! Да не се караме! Нека пируваме и се състезаваме! Пуснете музиката! Питиета за всички!

Little Red Corvette^[3] отекна от тонколоните. Повечето великани се разпръснаха, като се върнаха към пръскането с медовина, боулинга или „Вече не толкова големият Пак Мен“. Някои от йотуните — особено тези със сиви ризи като Малчо — изглеждаха, все едно се опитват да ни убият, при все правата ни на гости, но аз бях спокоен, че имаме апокалиптичен вариант. Ако се стигнеше до най-лошото, можехме винаги да изкрещим Парола! и да унищожим сградата с лавина от джуджешки изработена кожа.

— Точно така — Утгард-Локи потупа Малчо по гърба. — Върви и пийни малко сок „Йотун“!

Малчо гушна Елвис и се отправи към бара, като ни гледаше кръвнишки през рамо.

— Утгард-Локи — казах аз, — трябва ни информация…

— Не сега, идиот такъв — запази усмивката си той, но в тона му усетих отчаяно ръмжене. — Изглеждай щастлив. Все едно си разказваме вицове.

— Какво?

— Този е много добър! — извика кралят на великаните. — Ха-ха-ха!

Приятелите ми се опитаха да се включат в театъра.

— Да, ха-ха — каза Сам. Блицен се изсмя по джуджешки, някак от сърце.

— Невероятно — обади се Алекс.

Х-А, Х-А, изписа със знаци Харт.

Утгард-Локи продължи да ми се усмихва, но погледът му ме пронизваше.

— Никой великан тук, освен мен не иска да ви помогне — процеди той под носа си. — Ако не се докажете като достойни, никога няма да напуснете това игрище за боулинг живи.

— Какво? — изсъска Блицен. — Обеща ни правата на гости! Ти си кралят!

— И използвах цялото си влияние и репутация, за да опитам да ви помогна! Иначе досега да сте мъртви!

— Да ни помогнеш? — попитах аз. — Като уби козела ни?

— И проникна във Валхала? — добави Сам. — И обсеби невинен инструктор по летене?

— Само за да попреча на вас, нескопосни смъртни, да паднете в капана на Локи. Което така или иначе смогнахте да направите. — Той извърна глава и извика към останалите: — Много се хвалиш, смъртни, но никога няма да успееш да победиш великаните. — Сетне отново снижи гласа си: — Не всички тук мислят, че трябва да спираме Локи. Ще ви кажа това, което ви е нужно, за да му попречите, но трябва да играете по правилата. Ако не се докажете като достойни и не спечелите уважението на последователите ми, ще ме свалят от власт и някой от тези тъпаци ще стане крал. После всички ще умрем.

Алекс огледа тълпата, като че се чудеше кой глупак да удуши с гаротата си най-напред.

— Вижте, Ваше пернато величество, можехте просто да ни пратите SMS с необходимата информация. Защо бе потребно да се криете зад надуваем Годзила?

Утгард-Локи сбърчи нос към нея.

— Не можех да ти пратя SMS по няколко причини, дете на Локи. Първата от които е, че татко ти има начини да разбира такива неща. Нима отричаш?

Лицето на Алекс пламна, но тя не отвърна нищо.

— Сега — продължи кралят — ще се присъедините към пира. Ще ви отведа до масата ви.

— И после? — попитах аз. — Как ще докажем, че сме достойни?

Очите на Утгард-Локи заблестяха по начин, който определено не ми хареса.

— Ще ни впечатлите с небивали подвизи, ще ни надвиете в състезание… или ще умрете, опитвайки се да го направите.