Рик Риърдън
Чукът на Тор (21)

Двадесет и първа глава
Безделниците ще бъдат застрелвани, арестувани и отново застрелвани

Веднъж Блицен ми каза, че джуджетата никога не напускат дома си без парашут.

Сега вече схващах колко мъдър е техният народ. Двамата с Хартстоун пропаднахме в мразовития въздух. Аз размахвах ръце и пищях, а Харт се гмурна като лебед с гранитния Блицен на гръб и погледна към мен успокояващо, все едно искаше да каже: Не се притеснявай, джуджето е опаковано.

Отговорих единствено с още нечленоразделни писъци, понеже не знаех как да напиша на езика на глухонемите: АААААААА, ЛЕЛЕ, ААААА!

Минахме през един облак и всичко се промени. Падането ни се забави. Въздухът стана топъл и някак сладък. Слънчевата светлина се усили и ме заслепи.

Ударихме се в земята. Или нещо такова. Краката ми докоснаха прясно окосена трева и отскочих. Чувствах се, като че тежах десет килограма. Превъртях се като космонавт над ливадата, докато не намерих баланса си.

Присвих очи срещу ослепителната слънчева светлина и се опитах да разбера къде съм. Около нас с километри се простираха високи зелени дървета. В далечината се виждаше голяма къща. Всичко сякаш бе обгърнато в ореол. Накъдето и да се обърнех, имах чувството, че ми светят с прожектор в лицето.

Хартстоун ме хвана за ръката и пъхна нещо в нея — чифт тъмни очила. Сложих си ги и пронизващата болка в очите ми намаля.

— Благодаря — промърморих. — Тук винаги ли е толкова светло?

Хартстоун се намръщи. Явно завалях думите и му беше трудно да разчете какво казвам. Повторих въпроса си на езика на знаците.

Винаги е светло — съгласи се Харт. — Ще свикнеш.

Той огледа околността за потенциална заплаха.

Бяхме кацнали в двора на голям имот. Ниски каменни стени опасваха цветни лехи и тънки върби, подредени в градина с размерите на игрище за голф. Растенията изглеждаха така, сякаш гравитацията ги дърпаше нагоре. Къщата бе имение в стила на Тюдорите, с витражни прозорци и конични кули.

Кой живее тук? — попитах аз със знаци Харт. — Президентът на Алфхейм?

Семейство Мейкпис — отвърна той, като „произнесе“ името им буква по буква.

Сигурно са важни клечки — направих знак аз.

Средна класа — сви рамене Харт. — Обикновени елфи.

Засмях се, а после осъзнах, че той не се шегува. След като това бе средната класа в Алфхейм, не исках да имам вземане-даване с горния един процент.

Трябва да вървим — направи знак Харт. — Семейство Мейкпис не ме харесват.

Той намести наново презрамките на Блицен, който вероятно тежеше колкото обикновена раница в Алфхейм.

Двамата тръгнахме по пътя.

Трябва да призная, че леката гравитация ме накара да се почувствам… лек. Подскачах наоколо и само с една стъпка изминавах метър и половина. Трябваше да се въздържам от по-силни скокове. Със силата си на айнхери можех да прескоча някой покрив на семейство от средната класа.

Доколкото ми правеше впечатление, Алфхейм представляваше редица подир редица от имоти като този на семейство Мейкпис. Всеки бе с размер от поне километър и имаше градина с цветни лехи и дървета. По калдъръмените пътища блестяха черни луксозни джипове. Въздухът ухаеше на прецъфтял хибискус и много, много пари.

Сам бе казала, че ще ни пусне на най-хубавото място по пътя към Норууд. Сега разбрах какво имаше предвид. Така както Нидавелир наподобяваше Сути, Алфхейм ми напомни за скъпите предградия на запад от Бостън — може би Уелсли, където имаше огромни къщи и симпатични дворове, криволичещи пътища и живописни долчинки, както и сънливото усещане за абсолютна сигурност… стига човек да живееше там.

Но от друга страна, слънчевата светлина бе така ярка, че подчертаваше всеки недостатък. Всяко паднало листо или повехнало цвете в градината се набиваше на очи. Дрехите ми изглеждаха по-мръсни. Виждах всяка пора по ръцете си и всички вени под кожата си.

Разбрах и какво е имал предвид Хартстоун, когато каза, че Алфхейм е изтъкан от въздух и светлина. Цялото място изглеждаше нереално, все едно е било създадено като захарен памук и може да се разпадне, ако го поръсиш с вода. Разходката по пружиниращата земя ме караше да се чувствам неловко и нервно. Супертъмните очила само донякъде облекчаваха главоболието ми.

След няколко сгради направих знак на Хартстоун: Накъде отиваме?

Към вкъщи — сви устни той.

Хванах го за ръката и го накарах да спре.

Към вкъщи — направих знак аз. — Където си израснал?

Харт се загледа в близката кокетна градинска стена. За разлика от мен, той не носеше слънчеви очила. На ярката дневна светлина очите му блестяха като кристални образувания.

Камъкът Скофнунг е вкъщи — направи знак той. — При… татко.

Знакът за баща беше отворена длан и палец, опрян в челото. Напомняше ми на знака L за загубеняк^[1]. Предвид това, което знаех за детството на Харт, ми се стори удачно.

Веднъж в Йотунхейм бях направил лековита магия на Харт. Съзрял бях болката, която носеше в себе си. Бяха се отнасяли зле с него от малък. Бяха го унижавали, най-вече задето е глух. После брат му бе загинал — не знаех детайлите — и родителите му бяха обвинили Харт. Не ми се вярваше да иска да се връща в подобен дом.

Спомних си колко силно бе възразил Блицен на идеята дори когато знаеше, че ще умре.

Не принуждавай Харт да ходи там. Не си струва, хлапе.

Но ето че бяхме тук.

Защо — направих знак аз. — Защо камъкът Скофнунг е у твоя баща (загубеняк)?

Вместо да ми отговори, Хартстоун само кимна към посоката, от която бяхме дошли. В света на елфите всичко беше толкова светло, че дори не бях забелязал проблясващите светлини, докато лъскавата черна кола не спря точно пред нас. На предната решетка на джипа мигаха светлини в червено и синьо. Двама елфи в бизнес костюми ни се намръщиха зад предното стъкло.

Полицейското управление на Алфхейм бе дошло да ни хвърли едно око.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита първият полицай.

Веднага разбрах, че съм в беда. По опита, който имах, съдех, че нито един полицай никога не иска да помогне, когато зададе този въпрос. Издайнически бе и начинът, по който ръката на другия полицай почиваше върху дръжката на пистолета му.

Полицай номер две излезе и обиколи джипа, крачейки към нас, за да ни помогне… смъртоносно.

И двамата полицаи бяха облечени като цивилни детективи — с тъмни костюми и копринени вратовръзки. Значките им висяха по коланите. Късо подстриганата им коса бе руса като тази на Хартстоун. Имаха еднакви воднисти очи и неестествено спокойни изражения на лицата.

Освен това не приличаха на приятеля ми. Бяха по-високи, по-слаби, по-различни от хората. Излъчваха студено презрение, все едно имаха лични климатици под яките.

Другото нещо, което ми се видя странно, бе, че говореха. Прекарал бях толкова много време с Хартстоун, който общуваше безмълвно, че да чуя как елф приказва — ами това бе шокиращо. Просто ми се струваше нередно.

И двамата полицаи загледаха Хартстоун. Не ми обърнаха внимание, сякаш за тях не съществувах.

— Попитах те нещо, приятелю — каза първото ченге. — Проблем ли има?

Хартстоун поклати глава и стори крачка назад, но аз го хванах за ръката. Да отстъпим, това щеше само да влоши нещата.

— Всичко е наред — казах аз.

Детективите ме загледаха така, като че ли бях кацнал от друг свят… което в интерес на истината бях направил.

Значката с името на първия полицай гласеше Сънспот^[2]. Ала в него нямаше нищо слънчево. Добре де, и аз не изглеждах като голям преследвач.

Името на втория полицай бе Уайлдфлауър^[3]. С такова цветно име трябваше да носи хавайска риза или поне вратовръзка на цветчета. Облеклото му обаче бе скучно като на партньора му.

Сънспот сбърчи нос, сякаш бе надушил могилна твар.

— Къде си учил елфически, тромчо? Акцентът ти е ужасен.

— Тромчо? — повторих.

Уайлдфлауър се ухили към партньора си.

— Искаш ли да се обзаложим, че елфическият не му е основен език? Според мен е нелегален хусветр.

Щеше ми се да му напомня, че в качеството си на човек говорех английски и това беше основният ми език. А също и единственият. Елфическият и английският просто си съвпадаха, както езикът на глухонемите, който владееше Харт, бе същият, който ползваха американците в такива ситуации.

Но се съмнявах, че полицаите ще ме послушат или че би им пукало. Те говореха по начин, който пък ми се струваше странен на мен. Старомодният, аристократичен американски акцент, който бях чувал по филмите от 30-те години.

— Само се разхождахме — казах аз.

— В много хубав квартал — рече Сънспот, — в който предполагам, че не живеете. Този път е собственост на семейство Мейкпис. Те подадоха оплакване, че някакви крадци са влезли в имота им. Ние приемаме тези оплаквания сериозно, тромчо.

Трябваше да сподавя гнева си. Като бездомник често бях сърбал попарата на полицията. За тъмнокожите ми приятели бе още по-зле. За двете години, които бях изкарал на улицата, се бях научил да бъда много внимателен с полицаите от „хубавите“ квартали.

И все пак не обичах да ме наричат „тромчо“. Каквото и да имаха предвид.

— Офицер — казах аз, — разхождаме се не повече от пет минути. Вървим към дома на моя приятел. Нищо не сме откраднали.

Внимателно — направи ми знак Хартстоун.

— Какво беше това? — намръщи се Сънспот. — Това е някакъв гангстерски символ! Говори на елфически!

— Той е глухоням — казах аз.

— Глухоням — лицето на Уайлдфлауър се изкриви от отвращение. — Що за елф…

— Полека, партньоре — преглътна Сънспот и размърда яката си, все едно личният му климатик бе спрял да работи. — Това да не е… трябва да е… сещаш се. Хлапето на господин Алдерман.

Изражението на Уайлдфлауър се промени от отвращение към ужас. Щеше да е забавно, като изключим това, че уплашените ченгета бяха далеч по-опасни от отвратените.

— Господин Хартстоун? — попита Уайлдфлауър. — Това вие ли сте?

Хартстоун кимна кисело.

— Добре — въздъхна Сънспот, — скачайте в колата.

— Ама как така? — попитах аз. — Ако ни арестувате, искам да знам обвиненията…

— Не те арестуваме, тромчо — изръмжа Сънспот. — Ще ви отведем при господин Алдерман.

— След това — добави Уайлдфлауър — не сте наш проблем.

Тонът му намекваше, че след това няма да създаваме проблеми на никого, тъй като щяхме да бъдем погребани под някоя прекрасна цветна леха. Последното нещо, което исках, бе да влизам в колата, но полицаите потупаха елфическите си пистолети и ни показаха колко много желаят да помогнат.

Качих се на задната седалка на джипа.