Рик Риърдън
Чукът на Тор (23)

Двадесет и трета глава
И да, другата му кола определено е НЛО

Въведоха ни в хола, който беше като катедрала. Светлината влизаше през огромните прозорци. Деветметровият таван блещукаше със своята сребриста мозайка от реещи се облаци. Полираният мраморен под бе ослепително бял. По стените имаше осветени ниши, в които бяха изложени различни камъни, минерали и фосили. Из цялата стая имаше и други талисмани, подредени върху бели поставки в стъклени витрини.

Хубаво място за музей, но не и за хол. Единствените места за сядане бяха две дълги дървени пейки от двете страни на метална маса за кафе. Над рамката на студената камина имаше огромен маслен портрет на младо момче, което се усмихваше. Не приличаше на Хартстоун и предположих, че това е покойният му брат Андирон. Бялата му риза и приветливото му лице му придаваха вид на ангел. Запитах се дали самият Хартстоун някога бе изглеждал така. Съмнявах се. Усмихнатото елфическо момче бе единственото хубаво нещо в стаята и бе мъртво — замръзнало във времето като другите предмети.

Изкуших се да седна на пода вместо на пейките, но после реших да го играя любезен. Рядко има ефект, но понякога пробвам.

Хартстоун постави Блицен внимателно върху пода. После седна до мен.

Господин Алдерман се настани вдървено на пейката срещу нас.

— Инге — нареди той, — донеси нещо за пиене.

Хулдерката се материализира в близкия коридор.

— Веднага, сър.

След това се отдалечи. Кравешката й опашка се залюля в гънките на полата й.

Господин Алдерман изгледа изпепеляващо Хартстоун. Може би това беше погледът, с който казваше: Липсваше ми, синко!

— Стаята ти е в същото състояние, в което я остави. Предполагам, че ще останеш?

Нуждаем се от помощта ти — поклати глава Хартстоун. — После ще си тръгнем.

— Използвай дъсчицата, синко — господин Алдерман посочи към масата до Харт, където имаше малка бяла дъска с маркер, висящ на връв. — Дъската го окуражава да мисли, преди да каже нещо — погледна ме старият елф. — Ако можеш да наречеш ръкомахането му така.

Хартстоун кръстоса ръце и изгледа кръвнишки баща си.

Реших да вляза в ролята на преводач, преди да се избият взаимно.

— Господин Алдерман, двамата с Харт имаме нужда от помощта ви. Нашият приятел Блицен…

— Е вкаменен — допълни господин Алдерман. — Виждам това. Но прясна течаща вода може да съживи вкаменено джудже. Не разбирам какъв е проблемът.

Дори и само заради тази информация неприятното пътуване до Алфхейм си струваше. Усетих как тежестта на едно гранитно джудже пада от плещите ми. Но уви, имахме необходимост от нещо повече.

— Вижте — казах аз, — нарочно вкамених Блицен. Той беше ранен от меч. От острието на Скофнунг.

— Скофнунг! — потръпна устата на господин Алдерман.

— Да. Нещо смешно ли има?

— Дошли сте да търсите помощта ми — показа белите си, съвършени зъби той. — Искате камъка Скофнунг, за да изцерите джуджето.

— Аха. У вас ли е?

— О, да — господин Алдерман посочи един от близките подиуми.

В стъклена витрина се мъдреше каменен диск с размерите на чинийка за десерт. Сив, на сини точици, точно както го бе описал Локи.

— Събирам талисмани от всичките Девет свята — каза господин Алдерман. — Камъкът Скофнунг е една от новите ми придобивки. Специално подсилен така, че да удържи магическото острие на меча и ако трябва, да го наточи. Разбира се, и да донесе незабавно изцерение, в случай че някой глупец се пореже.

— Това е страхотно — казах аз. — Как може да излекувате някого с него?

— Съвсем просто — засмя се Алдерман. — Докосвате раната с камъка и тя се затваря.

— Чудесно! Може ли да го заемем?

— Не.

Защо ли не бях изненадан? Хартстоун ме погледна така, сякаш искаше да каже: Най-добрият баща в Деветте свята.

Инге се върна с три сребърни бокала върху поднос. След като сервира на господин Алдерман, тя постави бокал пред мен, а сетне се усмихна на Хартстоун и му подаде неговия. Щом пръстите им се докоснаха, ушите на Инге станаха яркочервени. Тя се забърза обратно към… мястото, където трябваше да стои, скрита от погледа на Алдерман, но достатъчно близо, за да го обслужи, ако я повика.

Течността в чашата ми изглеждаше като разтопено злато. Не бях ял или пил нищо от закуска, затова се надявах на елфически сандвичи и газирана вода. Почудих се дали се предполага, че трябва да попитам как е създаден бокалът и какви славни дела е извършил, преди да отпия, както сторих в Нидавелир, света на джуджетата. Нещо ми подсказа да не го правя. Джуджетата се отнасяха с всеки предмет, който сътворяваха, като с уникат, заслужаващ собствено име. От това, което бях видял досега, елфите се обграждаха с безценни талисмани и не им пукаше за тях повече, отколкото за слугите им. Съмнявах се да дават имена на бокалите си.

Отпих. Без съмнение, това бе най-вкусното нещо, което бях опитвал. Сладко като мед, вкусно като шоколад, хладно като лед от глетчер… но вкусът му бе различен от всяко едно от тези неща. Изпълни стомаха ми далеч по-добре от хранене със супа, основно и десерт. Напълно утоли жаждата ми. Силата, която ме обзе, накара медовината във Валхала да изглежда като евтино менте на популярна енергийна напитка.

Внезапно холът се озари от калейдоскопична светлина. Загледах се навън, към добре поддържаната ливада, подрязания жив плет, причудливо оформените дървета и храсти в градината. Исках да сваля тъмните си очила, да се втурна през прозореца и да тичам из Алфхейм, докато слънцето не изгори ретината на очите ми.

Осъзнах, че господин Алдерман ме наблюдава, очевидно в очакване да види как ми понася шантавата елфическа напитка. Премигнах няколко пъти, за да подредя мислите си.

— Сър — казах аз, понеже досега любезността ми бе помагала. — Защо не искате да ни помогнете? Камъкът е тук.

— Няма да ви помогна — рече Алдерман, — тъй като нямам полза от това.

Той отпи от напитката си и изпъна кутре, за да покаже бляскавия аметист на пръстена си.

— Моят… син… Хартстоун. Не заслужава никаква помощ от мен. Напусна ни преди години, без да продума и дума — спря за миг, после се изсмя. — Всъщност, разбира се, че без да продума. Но предполагам, че следиш мисълта ми.

Исках да натикам бокала си между съвършените му зъби, но се въздържах.

— Значи, Хартстоун ви е напуснал. Това престъпление ли е?

— Би трябвало да е — намръщи се Алдерман. — С това той уби собствената си майка.

Хартстоун се задави и изтърва бокала. За миг единственият звук, който се чуваше, бе чашата, търкаляща се по мраморния под.

— Нима не знаеше? — попита господин Алдерман. — Естествено, че не си знаел. Защо би те интересувало? След като ни напусна, тя бе много разстроена. Нямаш представа какво унижение ни причини с отсъствието си. Носеха се слухове, че се учиш на руническа магия, че си се сдушил с Мимир и неговите отрепки, че си се сприятелил с джудже. Един следобед майка ти пресичала улицата в селото на връщане от клуба, където ходеше. Много й се били подигравали на обед. Безпокояла се, че репутацията й е срината. Не гледала къде ходи. Когато един камион минал на червено…

Алдерман се загледа към мозайката на тавана. За миг почти си представих, че изпитва и други емоции, освен гняв. Стори ми се, че долавям тъга в очите му.

Ала после погледът му отново придоби неодобрителен оттенък.

— Все едно не стигаше, че причини смъртта и на брат си.

Хартстоун се пресегна към бокала си. Пръстите му бяха като направени от глина. Трябваха му три опита, за да изправи чашата върху масата. Капки златна течност останаха по ръката му.

— Харт — докоснах го аз по ръката и направих знак: Тук съм.

Не знаех какво друго да кажа. Исках да е наясно, че не е сам, че някой в стаята го е грижа за него. Замислих се за руническия камък, който ми бе показал преди месеци — петро, знака на празната чаша, любимия символ на Харт. Хартстоун бе пресушен през детството си. Избрал беше да изпълни живота си с руническа магия и ново семейство, което включваше и мен самия.

Исках да кресна на господин Алдерман, че Хартстоун е по-добър елф, отколкото родителите му някога са били. Но като син на Фрей бях научил едно нещо — невинаги можех да водя битките на приятелите си. Най-доброто, което можех да направя, е да бъда до тях, за да изцеря раните им.

А и ако виках на господин Алдерман, нямаше да помогна за онова, което търсехме. Можех, разбира се, да призова Джак, да разбия витрината и просто да взема камъка. Обзалагах се обаче, че господин Алдерман има добра охрана. Нямаше да помогна на Блицен, ако го изцерях навреме, за да го разстрелят елфическите спецчасти. А и не бях убеден, че камъкът ще сработи, ако не ни е даден доброволно от притежателя си. Вълшебните предмети имат странни правила, особено тези, казващи се Скофнунг.

— Господин Алдерман — опитах се да запазя гласа си равен, — какво искате?

— Моля? — повдигна платинена вежда той.

— Освен да причинявате страдания на сина си — добавих. — В това наистина ви бива. Но споменахте, че нямате полза да ни помогнете. Какво бихме могли да сторим, от което да имате полза?

— Ах — усмихна се злобно той. — Ето един млад човек, който разбира от бизнес. От теб, Магнус Чейс, не искам много. Нали знаеш, че ваните са нашите богове предци? Фрей е наш покровител и господар. Цял Алфхейм му бе дарен като подарък за поникването на млечните му зъби.

— Значи ви е сдъвкал и изплюл?

— Мисълта ми е — угасна усмивката на господин Алдерман, — че един син на Фрей би бил ценен приятел за нашето семейство. Бих помолил само да поостанеш с нас, да посетиш едно малко тържество… с няколкостотин бизнес партньори. Покажи се, направи си няколко снимки с мен за пред вестниците. Такива работи.

Усетих как златната напитка ми нагарча. Да се снимам с Алдерман, това звучеше почти толкова болезнено, колкото да ме обезглавят с жица.

— Безпокоите се за вашата репутация — казах аз. — Срам ви е от собствения ви син, затова искате да ви излъскам имиджа.

Алдерман присви огромните си извънземни очи и така те придобиха почти нормални размери.

— Не бих употребил такъв груб термин като излъскам. Но вярвам, че се разбираме прекрасно.

— Разбирам ви, не ще и дума — погледнах към Хартстоун за напътствия, но той все още изглеждаше замаян и нещастен. — И така, господин Алдерман, правим една малка фотосесия и ни давате камъка?

— Е, не — отпи от бокала си Алдерман. — Ще искам нещо и от блудния си син. Той не си е свършил работата тук. Трябва да изкупи греховете си. Да плати своя виргилд.

— Какво е виргилд? — попитах аз, молейки се наум да не е нещо като върколак.

— Хартстоун знае за какво говоря — погледна към сина си Алдерман. — И косъм не бива да остане. Знаеш какво да направиш. Знаеш какво трябваше да сториш още преди години. Докато работиш върху това, приятелят ти ще бъде гост в нашия дом.

— Чакайте — казах аз. — За какво време става дума? Трябва да сме на важно събитие след около четири дни.

— Ами тогава… — отново оголи белите си зъби Алдерман — … Хартстоун ще трябва да побърза. — Той се изправи и извика: — Инге!

Хулдерката притича до нас с парцал в ръка.

— Осигури на сина ми и на госта ни всичко, от което имат нужда — каза господин Алдерман. — Нека останат в старата стая на Хартстоун. И, Магнус Чейс? Не мисли, че може да се изправиш срещу мен. Моят дом е моята крепост. Ако се опиташ да откраднеш камъка, нещата няма да свършат добре за теб, нищо че си син на Фрей.

Той хвърли бокала на пода, сякаш не можеше да позволи на Хартстоун да се отличи с по-голямо разлято количество.

— Измий това — излая той на Инге, а после излезе от стаята.