Рик Риърдън
Чукът на Тор (14)

Четиринадесета глава
Плачи с кървави сълзи. Или не, по-добре недей

Стана точно като в добрите стари времена. Вървяхме напред към неизвестното, търсехме изчезнали магически оръжия и рискувахме да умрем мъчително. Липсваше ми приятното изкарване с приятелите!

Стигнали бяхме до половината от обиколката около основата на кулата, когато Блицен каза:

— Аха!

Коленичи и докосна с покритите си от ръкавицата пръсти една пукнатина в паважа. На мен ми изглеждаше еднаква с хилядите други пукнатини в камъка, но Блицен явно смяташе другояче.

— Виждаш ли за какво говоря, хлапе? — ухили ми се той. — Никога нямаше да намерите това без джудже. Щяхте да си обикаляте завинаги в търсене на входа към гробницата и…

— Пукнатината е входът?

— Един вид, дръжката на входа, но да. Ще ни трябва обаче магия, за да проникнем вътре. Харт, я ела да видиш за какво става дума.

Харт коленичи до него и кимна в знак на съгласие, след което изписа руна на пода с пръст. Незабавно една триметрова част от паважа изчезна и разкри шахта, която продължаваше право надолу. За съжаление, и четиримата бяхме върху плочата, когато тя се изпари.

Пропаднахме с писъци в мрака. Най-много врещях аз.

Добрата новина беше, че когато кацнах, не си счупих нито една кост, а лошата — че Хартстоун го направи. Долових едно пук, последвано от стона на Харт. Веднага разбрах какво е станало.

Сега, не искам да кажа, че елфите са крехки. В някои отношения Харт е най-коравият тип, когото познавам. Но понякога се случва да ми се доще да го завия и да поставя върху челото му лепенка „Чупливо“.

— Дръж се, човече — казах му.

Знаех, че това е безсмислено, тъй като той не можеше да ме види в тъмното. Намерих крака му и бързо установих къде е счупен. Харт изпъшка и се опита да издере кожата по ръцете ми.

— Какво става? — попита Блиц. — Чий лакът е това?

— Мой — отговори Сам. — Всички ли са добре?

— Харт си счупи глезена — казах аз. — Трябва да го излекувам. Вие двамата стойте на пост.

— Тъмно е като в рог! — оплака се Блиц.

— Ти си джудже — Сам свали брадвата от колана си, звук, който познавах твърде добре. — Мислех, че обичате подземията.

— Обичам ги! — отвърна Блиц. — Колкото по-добре осветени и украсени, толкова повече ги обичам.

Ако съдех по ехото от гласовете ни, бяхме в голяма каменна зала. Нямаше никаква светлина, затова допусках, че шахтата, през която се бяхме сгромолясали, вече се бе затворила над нас.

За радост, нищо не ни беше нападнало. Все още.

Намерих дланта на Харт и изписах няколко буквени знака по ръката му, за да не се паникьосва.

ЛЕКУВАМ. СПОКОЙНО.

После поставих и двете си ръце върху счупения му глезен и призовах силата на Фрей. В гърдите ми се надигна топлина и се спусна надолу по ръцете ми. Пръстите ми заблестяха с мека златиста светлина и прогониха мрака. Усетих как костите в глезена на Хартстоун зарастват. Подутината изчезна. Кръвообращението му отново стана нормално.

Той въздъхна тежко и направи знак: Благодаря.

— Няма проблем, човече — стиснах го аз за коляното.

— Магнус — обади се с предрезгавял глас Блиц, — може би ще искаш да поогледаш наоколо.

Един от страничните ефекти на силите ми бе, че временно светех. Нямам предвид от здраве. Реално си светех. Денем почти не се виждаше, но в тъмните подземия бях като човека светулка. Това, за жалост, ми позволи да огледам онова, което ме заобикаляше.

Бяхме в центъра на куполна зала, подобна на огромен кошер, издълбан в скалата. Таванът беше на около шест метра над нас. От шлюза, през който бяхме пропаднали, нямаше и следа. Навсякъде по стените имаше ниши с размерите на гардероби. В тях бяха поставени мумифицирани мъже в прогнили дрехи. Покритите им със съсухрена плът пръсти стискаха дръжките на ръждясали мечове. Не зървах никакъв изход от залата.

— Това е просто страхотно — казах аз. — Сега ще се разбудят, нали? Тези десетимата…

— Дванайсет са — поправи ме Сам.

— Дванайсет юнаци с големи мечове — додадох аз.

Свих ръка около медальона си. Или Джак трепереше, или аз. Реших, че е Джак.

— Може да са просто ужасяващи трупове, които обаче да не стават на зомбита — каза Блиц. — Мисли позитивно.

Хартстоун щракна с пръсти, за да привлече вниманието ни, и посочи към саркофага, който стоеше изправен в центъра на стаята.

Не че не го бях забелязал. Трудно бе да пропуснеш огромната желязна кутия. Но се опитвах да не й обръщам внимание с надеждата, че тя сама ще се махне. Предната й част бе покрита с богато украсени викингски изображения — вълци, змии, рунически надписи, всички те обрамчващи централната фигура на брадясал мъж с огромен меч.

Нямах идея какво търси ковчег като този в Кейп Код. Бях и почти сигурен, че пилигримите не са го донесли на борда на „Мейфлауър“.

Сам даде знак да останем неподвижни. Левитира над пода и приближи саркофага с вдигната брадва.

— Отзад също има надписи — съобщи тя. — Този саркофаг е доста стар. Не виждам знак да е отварян наскоро, но Трим може и да е скрил чука вътре.

— Имам идея — каза Блицен. — Хайде да не проверяваме.

— Това ли ти е експертното мнение? — погледнах го аз.

— Виж сега, хлапе, тази гробница вони на древни мистични сили. Построена е преди хиляда години, много преди изследователите на викингите да стигнат Северна Америка.

— Как разбра?

— От знаците по скалата — отвърна Блиц. — Мога да позная кога е прокопана една зала, толкова лесно, колкото и да отгатна възрастта на риза по това колко износен е платът.

На мен и това не ми прозвуча особено лесно, ала все пак аз не съм бакалавър по джуджешка мода.

— Значи това е викингска гробница, построена преди пристигането на викингите — подех аз. — И… как е възможно това?

Преместена е, направи знак Харт.

— И как може да преместиш гробница?

Блицен свали каската си. Мрежичката остави зализан кичур в иначе съвършената му прическа.

— Хлапе, нещата се местят постоянно из Деветте свята. Забрави ли, че сме свързани чрез Световното дърво? Клоните се люлеят, други израстват, корените потъват по-дълбоко. Мястото се е преместило оттам, където е било построено първоначално. Вероятно… сещаш се. С черна магия.

— Не харесвам черната магия — седна до нас Сам.

Харт посочи към пода пред саркофага. Не го бях забелязал преди, но в основата на ковчега имаше избледнял кръг от руни, издълбани в камъка.

К-Е-Н-И-Н-Г, изписаха пръстите на Харт.

— Какво е това? — попитах.

Самира приближи надписа.

— Кенинг е викингски прякор.

— В смисъл като… хей, Кенинг, как си, какво става?

— Не — отвърна Сам, която изглеждаше направо уморена от глупостите ми. — Това е начин да наречеш някого с описание, а не по име. Например, вместо да кажа Блицен, да го назова Сръчния шивач… или Господаря на руните за Хартстоун.

Харт кимна. Може да ме наричате Господаря на руните.

Сам присви очи към пода.

— Магнус, би ли посветил малко по-наблизо, моля?

— Да не съм ти фенерче? — отвърнах, но все пак се приближих до ковчега.

— Пише „Кървава река“ — обяви Сам. — Отново и отново, и отново.

— Четеш старонордически? — попитах аз.

— Старонордическият е лесен език. Ако искаш нещо трудно, опитай се да научиш арабски.

— Кървавата река — бейгълът, който бях изял на закуска, натежа в стомаха ми. — Това не ви ли напомня за клането, което не може да бъде спряно? Тази работа не ми харесва.

Дори без мрежичката си Блиц изглеждаше леко посивял.

— Това… вероятно е някакво съвпадение. Но все пак бих искал да напомня, че от тази зала няма изход. Джуджешките ми сетива подсказват, че сме заобиколени от здрави стени. Попаднахме в капан и резето щракна. Единственият начин да излезем, е, ако го възпламеним.

— Започвам да не харесвам джуджешките ти сетива — рекох.

— И аз не си ги харесвам, хлапе.

Ти сам поиска да дойдеш тук — Хартстоун погледна към Блицен. — Сега какво правим? Разбиваме кръга на Кенинг? Отваряме ковчега?

Сам намести забрадката си.

— Ако в гробницата има могилна твар, тя ще е скрита в този саркофаг. Той е и най-сигурното място, където можеш да укриеш вълшебно оръжие, като божествен чук например.

— Имам нужда от второ мнение — свалих аз медальона си.

— Здравейте, приятели! — появи се Джак в цял ръст и скочи в ръката ми. — Охо, гробница, обвита с черна магия? Страхотно!

— Братле, долавяш ли някъде чука на Тор?

— Не мога да съм сигурен — завибрира Джак. — Но в кутията има нещо могъщо. Оръжие? Вълшебно оръжие? Не може ли да я отворим! Моля ви! Това е толкова вълнуващо!

Сподавих порива да го зашлевя през дръжката, което само щеше да ме нарани.

— Чувал ли си някога за земен великан, който работи с могилна твар? Например да използва гробницата й за сейф?

— Това би било твърде странно — призна Джак. — Обикновено земните великани просто заравят нещата си… ами в земята! Дълбоко в земята!

— Защо тогава Отис ни е изпратил тук? — обърнах се аз към Сам. — Защо е решил, че това е добра идея?

Сам огледа залата, сякаш се опитваше да реши зад коя от дванайсетте мумии да се скрие.

— Виж сега, Отис може и да е грешал. Може би са ни пратили за зелен хайвер, но…

— Но вече сме тук! — весело каза Джак. — Хайде, момчета и момиче, ще ви защитя! Освен това не мога да търпя неотворени подаръци! Поне ми позволете да разтърся ковчега, за да предположа какво има вътре?!

Хартстоун плесна длан. Достатъчно. Сетне извади малка кожена торбичка от вътрешния джоб на якето си. Това бе неговата колекция от рунически камъни. Издърпа един, който вече бях виждал.

— Дагаз — рекох аз. — Използваме руната, за да отваряме врати във Валхала. Сигурен ли си, че…

Изражението на Харт ме спря. Нямаше нужда да чета езика на знаците, за да разбера как се чувства. Той горчиво съжаляваше за създалата се ситуация. Не му харесваше да рискува живота на Блицен. Но така или иначе вече се бяхме озовали тук. Бяхме го довели, тъй като владееше магията. Той имаше желание да приключи с това.

— Магнус — каза Сам, — може би ще искаш да отстъпиш крачка назад.

Сторих го, като застанах пред Блицен, в случай че Кървавата река се излееше от ковчега право към най-близкото джудже.

Харт коленичи и докосна надписа с дагаз. Внезапно кенингът Кървава река се възпламени като кръг от барут. Харт отстъпи назад, а железният капак на саркофага се откъсна, профуча покрай мен и се заби в стената. Пред нас застана мумифициран крал със сребърна корона и броня, стиснал меч в ръцете си.

— Сега ще се събуди — промърморих.

И разбира се, трупът отвори очи.