Рик Риърдън
Чукът на Тор (37)

Тридесет и седма глава
Печем сладки на огъня

Нищо не може да се сравнява с лагеруването в мрачната йотунхеймска гора, докато приятелят ти шие руни върху гигантска торба за боулинг.

— Цял ден? — оплака се Алекс, когато Блиц изчисли колко време му остава до края. Наистина бе малко сърдита, след като я удариха с гигантска връзка за обувки, порязаха с нож и изцедиха кръвта й в термос. — Работим за време, джудже!

— Знам — отвърна спокойно Блиц, все едно говореше на малки деца в Нидавелир. — Знам също, че сме напълно открити насред територията на великаните, и също, че Сам и Харт ги няма, което ме убива. Но най-добрият начин да ги намерим и да получим необходимата информация е, като стигнем двореца на Утгард-Локи. Най-подходящият вариант да го сторим, без да умрем, е, като омагьосаме торбата. Така че, освен ако нямате наум по-бързо средство, да, ще ми отнеме цял ден. Може да се наложи да работя и през нощта.

Алекс се намръщи, но да спориш с логиката на Блицен бе също толкова безполезно, колкото да спориш с модния му вкус.

— Какво тогава се очаква да направим?

— Донеси ми храна и вода — каза Блиц. — Стой на пост, особено нощем, за да не ме изядат троловете. Стискайте палци Сам и Харт междувременно да се покажат. И, Магнус, дай ми меча си.

Призовах Джак, който с радост помогна.

— Шиене? — блесна острието му от вълнение. — Това ми напомня на исландската шивашка надпревара от 886 година след Христа! Фрей и аз унищожихме конкуренцията! Много врагове се прибраха, хлипайки, тъй като ги посрамихме като шивачи и тъкачи.

Реших да не питам. Колкото по-малко знаех за победите на баща си по шиене, толкова по-добре.

Докато Джак и Блиц обсъждаха стратегията, с Алекс стъкмихме бивака. Тя бе донесла и припаси, така че за нула време направихме хубав лагер с две палатки и опасано с камъни огнище.

— Сигурно често си бивакувала — отбелязах аз.

Тя сви рамене и нагласи подпалките за огъня.

— Харесва ми да съм на открито. Обичахме да ходим на планина с едни хлапета от грънчарското ателие на село Бруклайн. Така се измъквахме от останалите.

Тя вложи много емоция в думата измъквахме.

— Грънчарско ателие? — попитах аз.

Алекс се намръщи, все едно се мъчеше да долови сарказъм. Може би често й задаваха тъпи въпроси като: Правиш грънци?! Колко сладко! И аз обичах да играя с пластилин като малък!

— Ателието беше единственото сигурно място за мен — каза тя. — Пускаха ме там, когато вкъщи нещата се скапеха.

Извади кутия кибрит от торбата си. Пръстите й сякаш се замотаха, докато измъкваше клечките. Драскотината на челото й бе станала по-тъмнозелена, но тя още не ми даваше да я излекувам.

— Хубавото на глината — продължи тя — е, че мога да я направя в каквато форма искам. Решавам кое е най-добро за всяко парче. Просто… слушам какво казва глината. И знам, че това звучи глупаво.

— Разправяш го на човек с говорещ меч.

— Знам, но… — изсумтя тя.

Кибритът падна от ръката й. Тя внезапно седна. Лицето й бе пребледняло.

— Леле! — притичах до нея. — Трябва да ми позволиш да изцеря тази рана на главата ти. Само боговете знаят какви бактерии е имало върху връзката на Малчо. Това, че даде кръв за арт проекта на Блиц, също не помогна.

— Не искам — запъна се тя. — Имам аптечка в чантичката. Просто…

— Аптечката въобще няма да помогне. Какво искаше да кажеш?

— Нищо — Алекс докосна челото си и направи гримаса.

— Каза, че не искаш…

— Това! — сопна се тя. — Пъхаш си носа в моите работи! Самира сподели с мен, че когато лекуваш другите хора, като онзи елф, Хартстоун, влизаш в главата им и виждаш разни неща! Не желая това!

Извърнах поглед. Ръцете ми се вцепениха. Пирамидата от съчки на Алекс се разпадна в огнището. Кибритът бе пръснат като руни, но ако те казваха нещо, аз не можех да го разчета.

Помислих си за нещо, което Полуродения Гундерсон ми бе обяснил относно вълчите глутници. Всеки вълк изпитва собствените си граници сред останалите. Непрекъснато проверяват къде стоят в йерархията. Къде могат да спят, колко могат да изядат от прясно убитата плячка. Продължават, докато водачът на глутницата не щракне със зъби, за да им припомни мястото им. Не бях осъзнал, че я притискам, но току-що вълчицата ми бе щракнала със зъби.

— Не мога да контролирам това, което става, докато лекувам — изненадах се, че гласът ми все още работи. — Трябваше да изхабя много сила за Харт. Той бе почти мъртъв. Не мисля, че мога да разчета много за теб, като лекувам драскотината. Ще опитам да не се бутам. Но ако не те излекувам…

Тя се загледа в превръзката, където Блицен бе взел кръв от ръката й.

— Хубаво, добре. Но само челото. Не пипай нищо в главата ми.

Докоснах челото й. Гореше от треска. Призовах силата на Фрей и Алекс изпъшка. Раната й веднага се затвори. Кожата й се охлади. Цветът й отново стана нормален.

Ръцете ми почти не блестяха. Ала нещо поради това, че сме в дивото, сред майката природа, караше раната й да се изцерява по-бързо.

— Нищо не научих — казах й. — Ти си оставаш загадка, увита във въпросителна, увита в кърпа.

Тя издиша. Беше нещо средно между смях и въздишка.

— Благодаря ти, Магнус. А сега може би е време да запалим този огън?

Не ме нарече Маги, нито пък Бобов. Реших да приема това като предложение за мир.

След като разпалихме огъня, опитахме да отгатнем кой е най-добрият начин да притоплим фалафелите на Фадлан. Научихме и полезен урок — не можеш да направиш целувки от агнешко месо и баници. Затова ядохме основно от шоколада на вуйчо Рандолф.

На Блиц му отне по-голямата част от сутринта, за да изпреде вълшебната нишка на сгъваемото си вретено за път. (И да, разбира се, че носеше такова в чантата си с най-необходимото. Защо пък не?) В същото време Джак летеше нагоре-надолу по торбата за боулинг и изпълняваше това, което Блицен искаше от него да ушие.

С Алекс останахме на пост, но почти нищо не се случи. Сам и Хартстоун не се появиха. Великаните не затъмниха слънцето и не унищожиха гората с връзките си. Най-опасното нещо, което забелязахме, бе една червена катерица върху клон над огъня. Вероятно не представляваше заплаха, но след срещата с Рататоск повече не ми се рискуваше. Държах я под око, докато не скочи на друго дърво.

Следобедът се оказа по-вълнуващ. След като Блиц се наобядва, с Джак се захванаха с реалното шиене. Някак — може би с магия? — Блиц извлече цяла купчина блещукаща червена прежда от косата ми, кръвта на Алекс Фиеро и нишки от собственото си сако. Той върза единия край за дръжката на Джак, който се шмугна през торбата, като се гмуркаше в кожата подобно на делфин. Подир него остана сияйна диря от бодове. Като го гледах, си спомних как вързахме вълка Фенрир… спомен, към който не исках да се връщам.

Блицен започна да дава указания.

— Наляво, Джак! Пусни конеца! Хайде, сега отново! Пробий заешка дупка от тази страна!

— Заешка дупка? — Алекс отхапа от шоколада си.

— Нямам идея — признах аз.

Може би вдъхновена от шивашката демонстрация, Алекс извади гаротата от пръстените на колана си. Прокара металната жица по подметките на ботушите си и изчегърта ледената кал.

— Защо това оръжие? — попитах аз. — Или ще ми кажеш отново да млъкна?

— Всичко е наред — усмихна се криво Алекс. — В началото ми служеше да режа глината.

— Рязала си глината? Режеш купчина глина с жица?

— Сам ли се сети?

— Ха-ха. Предполагам, че повечето приспособления за грънчарство нямат бойни приложения.

— Не. Ма… — тя се поколеба. — Локи ме посети веднъж в ателието. Опита се да ме впечатли, да ми покаже колко много може да направи за мен. Научи ме на заклинание, с което мога да си създам вълшебно оръжие. Не исках да го карам да мисли, че ми е помогнал. Затова опитах заклинанието върху най-безобидното нещо, за което се сетих. Дори не предполагах, че жица с шпилки може да стане на оръжие…

— И все пак…

Алекс посочи към най-близката скала — груб гранитен къс с размерите на пиано. Изплющя с гаротата, като държеше единия й край като камшик. Жицата се удължи, докато летеше. Далечният край се завъртя около скалата и се задържа там. Алекс го дръпна към себе си. Горната част на скалата се отчупи от долната със скърцане, което напомняше звука при отварянето на капака на порцеланов буркан за сладки.

Жицата се върна в ръката на Алекс.

— Много добре — казах аз, като се постарах очите ми да не напускат очните ябълки. — Но може ли да прави пържени картофки?

Алекс промърмори нещо от рода на това колко тъпи са момчетата. Бях сигурен, че няма предвид мен.

Следобедната светлина бързо избледня. Приведени над торбата за боулинг, Блиц и Джак не спираха да се трудят върху своя участник в Йотунхеймската надпревара по шиене. Сенките се удължиха. Температурите рязко спаднаха. Забелязах това, тъй като Блицен ме беше остригал и голият ми врат изстина. Бях щастлив, че наблизо няма огледала, които да ми покажат каква страхотия бе причинил Блиц на главата ми.

Алекс хвърли друг дървен клон в огъня.

— Може да питаш.

— Моля? — размърдах се аз.

— Искаше да ме питаш за Локи — продължи Алекс. — Защо съм оставила символа му върху грънците си и защо имам татуировка. Искаш да разбереш дали работя за него.

Тези въпроси наистина стояха в подсъзнанието ми, но не схващах откъде Алекс можеше да знае това. Почудих се дали лечителската ми дарба не ме е предала. Може би аз бях позволил на Алекс да надникне в главата ми.

— Предполагам, че ме притеснява — признах аз. — Държиш се така, сякаш не харесваш Локи…

— Не го харесвам.

— Защо тогава използваш символа му?

— Този модел, двете преплетени змии… — Алекс опря длани около врата си — … обикновено ги наричат урнски змии. Кръстени са на някакво място в Норвегия. Невинаги са символ на Локи — тя размърда пръстите си. — Змиите символизират промяната и адаптивността. Способността да оцеляваш. Хората започнали да използват змиите като символ на Локи и самият Локи няма нищо против това. Но аз реших, че няма нужда Локи да си присвоява този хубав символ. На мен той ми харесва. Сега го правя мой. Локи не може да използва символа за промяна и не ме притежава. А какво мислят хората… да вървят в Хелхейм.

Видях как пламъците напукват още едно парче дърво. От огнището се издигнаха оранжеви искри. Спомних си съня си за стаята на Алекс и за това как Локи се бе превърнал в червенокоса жена. Спомних си колебанието в гласа на Алекс, когато заговори за Локи като за свой родител.

— Ти си като осмокракия кон — осъзнах аз.

— Стенли? — намръщи се Алекс.

— Не, първия осмокрак кон. Как се казваше? Слейпнир. Малъри Кийн ми разказа история как Локи се превърнал в красива кобила, за да съблазни жребеца на великан. И после забременял. Той… тя… родила Слейпнир.

Надзърнах към Алекс, като не пропуснах да забележа гаротата върху бедрото й.

— Локи не е твой баща, нали? Той е твоята майка.

Алекс остана загледана в мен.

Сега ще ме шибне с жицата — помислих си аз. — Сбогом, крайници! Сбогом, глава!

— Новата прическа те е направила по-схватлив — усмихна се кисело тя.

— Значи съм прав — сподавих аз порива да погаля скъсените си кичури.

— Да — подръпна тя розовите си връзки. — Ще ми се да бях видяла изражението на баща ми, когато е разбрал. От това, което знам, Локи се е превърнал в такъв тип жена, каквато татко харесвал. Баща ми вече бил женен, но това не го спряло. Свикнал бил да получава каквото иска. Имал връзка с червенокосата мадама. След девет месеца Локи се показал на вратата му с малко бебе като подарък.

Опитах се да си представя как Локи в обичайния си вид на красавец, може би със зелен костюм, звъни на вратата на някаква скъпарска къща в предградията: Здравей, аз съм онази мацка, с която флиртува. Ето го детенцето ни.

— Как реагира смъртната ти майка? — попитах аз. — Имам предвид, жената на татко ти… мащехата ти.

— Шантаво е, нали? — Алекс подхвърли още една клонка в огъня. — Мащехата ми не беше доволна. Пораснах с двама родители, които ме мразеха и ме чувстваха като повод за срам. Да не забравяме и Локи, който се правеше на родител, като се появяваше от време на време.

— Човек — казах аз.

— Днес може и жено — поправи ме Алекс.

— Имах предвид — спрях, когато осъзнах, че се шегува. — Какво стана? Кога най-после напусна дома си?

— Преди около две години. А какво е станало? Много неща.

Този път разпознах предупреждението в гласа й. Не ми бе позволено да питам за подробности.

И все пак… Алекс беше станала бездомна горе-долу по времето, когато мама бе починала, тоест от същия момент, в който и аз се озовах на улицата.

Това съвпадение не ми допадна.

— Локи ли те накара да дойдеш с нас? — попитах аз, преди да се паникьосам.

— Какво искаш да кажеш? — срещна погледа ми тя.

Разказах й за съня си — как мята грънци по своя баща-майка и как Локи казва: Това е съвсем проста молба.

Вече бе напълно притъмняло. На светлината на огъня лицето на Алекс изглеждаше изменчиво. Опитах да си кажа, че това не е природата на Локи, която се разкрива. Това беше само промяна, адаптивност. Увитите змии на врата й бяха съвсем безобидни.

— Бъркаш се — каза Алекс. — Каза ми да не идвам.

Странен пулсиращ звук изпълни ушите ми. Досетих, че това са ударите на собственото ми сърце.

— Но защо Локи би ти казал това? И за какво говорихте със Сам снощи? За някакъв план?

Тя уви гаротата в ръцете си.

— Може и да разбереш, Магнус. Но уловя ли те още веднъж, че ме шпионираш в съня ми…

— Хора! — извика Блицен от планината Торба за боулинг. — Елате да видите!