Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магнус Чейс и боговете на Асгард (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hammer of Thor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Чукът на Тор

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2016 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 15.10.2016 г.

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-954-27-1860-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17655

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Традиционно надбягване по покриви с говорещи мечове и нинджи

Трябва да ви запозная с меча си.

Джак, това са нашите читатели. Скъпи читатели, това е Джак.

Истинското му име е Сумарбрандер, Мечът на лятото. Джак обаче предпочита „Джак“ поради редица причини. Когато му се спи, което е през по-голямата част от времето, той виси на верижка около врата ми във формата на медальон, изписан с руната феху на бог Фрей.

Когато имам нужда от помощта му, той се превръща в меч и убива разни неща. Понякога го прави, докато аз го държа. Друг път — докато лети самичък и си тананика дразнеща поп музика. Наистина е вълшебен.

Докато тичах по улица „Нюбъри“, Джак се увеличи до истинския си размер в ръката ми. Острието му — 76 сантиметра от двуостра стомана с човешки кости[1] — бе покрито с руни, които пулсираха с различни цветове, докато Джак говореше.

— Какво става? — попита той. — Кого трябва да убием?

Джак твърди, че не следи особено внимателно разговорите ми, докато е във формата на медальон. Казва, че е заради слушалките. Аз обаче не му вярвам, тъй като Джак няма слушалки. Нито пък уши.

— Преследваме един убиец — отговорих аз, избягвайки някакво такси. — Той уби козела.

— Едно и също, едно и също — отвърна Джак. — Всеки ден едно и също.

Изкатерих се по сградата на „Пиърсън Пъблишинг“. Прекарал бях последните два месеца в изучаване на силите си на айнхери, така че с един скок стигнах нишата, намираща се на три етажа над главния вход. Това не беше проблем дори когато бях с меч в ръка. Сетне скочих от нишата към прозореца до корниза на бялата мраморна фасада и се изкатерих до върха като невероятния Хълк[2].

В далечния край на покрива една тъмна двукрака фигура тъкмо изчезваше зад ред комини. Убиецът на козли приличаше на човек, което означаваше, че не става дума за някоя вътрешноведомствена козя свада. Ала тъй като бях видял достатъчно от Деветте свята, знаех, че това, че наподобяваше човек, не означаваше, че е такъв. Можеше да е елф, джудже, мъничък великан или дори бог-убиец на брадвите. (Надявах се да не е бог-убиец на брадвите.)

Щом стигнах комините, моята плячка тъкмо бе скочила до покрива на съседната сграда. Това може би не ви звучи впечатляващо, но следващата сграда бе имение от кафяв камък на около петнайсет метра, а убиецът дори нямаше достойнството да си счупи глезените при приземяването. Само се превъртя на кълбо и продължи да тича. После скочи обратно през улица „Нюбъри“ и се приземи върху камбанарията на Църквата на завета.

— Мразя този тип — казах аз.

— Откъде си сигурен, че е мъж? — попита Джак.

Мечът имаше право. Свободните черни дрехи на убиеца на козли и металният боен шлем ми пречеха да отгатна пола му, но предпочетох засега да го мисля за мъж. Нямах представа защо. Предполагам, че идеята, че е някой като мен, който убива козли, бе по-дразнеща.

Изправих се, засилих се и скочих към църквата.

Ще ми се да ви кажа, че съм се приземил на камбанарията, сложил съм белезници на убиеца и съм обявил: Арестуван сте за убийството на дребен рогат добитък!

Вместо това… ами как да ви кажа, Църквата на завета има красиви цветни прозорци, изработени от „Тифани“ през 1890 година. От лявата страна на храма по единия от прозорците има голяма пукнатина, за която се извинявам.

Попаднах върху наклонения покрив на църквата и се плъзнах назад, като хванах улука с дясната си ръка. Изпитах силна болка в ноктите. Увиснах от перваза и размахах крака, изритвайки красиво изрисуван прозорец право в Младенеца.

От друга страна, това, че се люлеех от покрива, спаси живота ми. Точно когато се завъртях, една брадва профуча отгоре ми и скъса копчетата на дънковото ми яке. Още сантиметър — и щеше да разкъса гърдите ми.

— Хей! — извиках.

Имам навика да се оплаквам, когато хората се опитват да ме убият. Наистина — във Валхала айнхеряр се избиваме редовно помежду си и биваме възкресени навреме за вечеря. Но извън Валхала бяхме съвсем, съвсем убиваеми. Ако изгубех живота си в Бостън, нямаше да имам право на нов жетон от небето.

Убиецът на козли ме погледна от върха на покрива. За щастие, изглеждаше така, сякаш не разполагаше с повече брадви. За съжаление обаче, все още носеше меч на кръста си. Панталонът и туниката му бяха ушити от черна козина. Изцапана със сажди ризница висеше свободно от гърдите му. Черният му железен шлем имаше спускаща се от основата мрежа — на викингски му викаме авантейл, — която напълно закриваше врата и гърлото му. Чертите му бяха покрити от забрало, направено така, че да прилича на ръмжащ вълк.

Разбира се, че на вълк. Всички в Деветте свята обичаха вълците. Имаха щитове, шлемове, тапети на монитора и пижами на вълци. Празнуваха рождените си дни с тематична вълча украса.

Но аз не обичах вълците.

— Послушай ме, Магнус Чейс — измени се гласът на асасина от сопрано до баритон, все едно ползваше машина за специални ефекти. — Стой настрана от Провинстаун.

Пръстите на лявата ми ръка стиснаха дръжката на меча.

— Джак, свърши си работата.

— Сигурен ли си? — попита Джак.

Асасинът изсъска. По някаква причина хората се изненадват, когато узнаят, че мечът ми може да говори.

— Искам да кажа… — продължи Джак — … знам, че този тип е убил Отис, но всички убиват Отис. Смъртта е част от работата му.

— Просто го обезглави! — извиках. — Може и не буквално, но да е нещо от този род.

Асасинът, който не беше идиот, се обърна и побягна.

— Хвани го! — викнах на Джак.

— Защо все аз трябва да върша черната работа! — оплака се Джак.

— Понеже аз вися като прани гащи, а ти не можеш да бъдеш убит!

— Това, че си прав, не ме кара да се чувствам по-добре.

Метнах го над главата си. Джак изчезна от погледа ми, втурвайки се подир убиеца на козли и припявайки си собствена версия на Shake It Off[3]. (Така и никога не съумях да го убедя, че в текста не се пее за настъргано сирене.)

Макар лявата ми ръка да бе свободна, изгубих няколко секунди, докато се издърпам до покрива. Някъде на север звънът на остриета отекна между тухлените сгради. Затичах се в тази посока, като прескочих кулите на църквата и се насочих към улица „Бъркли“. Скачах от покрив на покрив, докато не чух Джак да крещи в далечината.

— Ау! Ау!

Повечето хора не влизат в битка, за да проверят състоянието на мечовете си, но аз сторих точно това. На ъгъла на „Бойлстън“ се изкатерих по едната стена на гаража на паркинга, стигнах най-горното ниво и намерих Джак да се бори… може би не за живота си, но поне за достойнството си.

Джак често се хвалеше, че има най-пронизващото острие в Деветте свята. Можеше да среже всичко и да се бие с няколко противници едновременно. Аз му вярвах, тъй като лично го бях виждал да поваля великани с размерите на небостъргач. Убиецът на козли обаче нямаше проблем да го отблъсква назад по покрива. Асасинът може и да беше дребен, но също така беше силен и бърз. Черното му острие хвърляше искри, докато удряше Джак. Всеки път, когато остриетата се кръстосваха, Джак викаше:

— Ау! Ау!

Не знаех дали той се намира в реална опасност, но трябваше да помогна. Понеже нямах друго оръжие и не възнамерявах да се бия с голи ръце, отидох до най-близката лампа и я изтръгнах от цимента.

Знам, че това ви звучи като да се фукам. Но не е вярно. Честно. Уличната лампа просто ми се видя като най-доброто оръжие, което можех да намеря — освен един паркиран лексус, а не бях достатъчно силен, че да размахам лимузина.

Нападнах убиеца на козли с шестметровото осветително тяло. Това привлече вниманието му. Когато се обърна към мен, Джак атакува и удари асасина в бедрото. Убиецът на козли изсумтя и се олюля.

Това беше шансът ми. Можех да го поваля. Вместо това замръзнах на три метра от него, когато въздухът бе пронизан от далечен вой.

Стига де, Магнус — мислите си вие._ — Това е само един далечен вой. Какво толкова?_

Смятам, че вече споменах колко много не обичам вълците. Когато бях на четиринайсет, два от тях убиха майка ми. Никога няма да забравя блестящите им сини очи, а скорошната ми среща с Фенрир не бе подобрила с нищо представата ми за вида.

А този вой определено беше вълчи. Долетя някъде от „Бостън Комън“ и отекна по високите сгради, като смрази кръвта ми до фреон. Точно този звук бях чул в нощта, когато мама загина. Изгладнял и триумфиращ. Ревът на чудовище, намерило плячката си.

Изтървах уличната лампа, която изтрака на асфалта.

Сеньор — долетя до мен Джак, — ние ще се бием ли с този тип, или какво?

Асасинът се олюля назад. Черната козина на панталоните му бе подгизнала от кръв.

— Започна се — гласът му звучеше още по-изкривено. — Пази се, Магнус. Ако отидеш в Провинстаун, ще направиш точно това, което искат враговете ти.

Загледах се в озъбената вълча маска. Отново се почувствах на четиринайсет, сам на уличката зад апартамента ни, след като мама умря. Помня как надзъртах към противопожарния изход, от който се бях спуснал, заслушан във воя на вълците от хола. После пламъците избухнаха от прозорците.

— Кой… кой си ти? — успях да попитам.

Асасинът се изсмя.

— Грешен въпрос. Правилният въпрос е готов ли си да загубиш приятелите си? Ако не, трябва да оставиш чука на Тор загубен.

Той отстъпи до края на покрива и падна.

Изтичах до ръба точно когато ято гълъби се издигна нагоре към синьо-сивкавия облак и се завъртя над гората от комини в Бек Бей. Долу нямаше тяло, нито движение или каквато и да било следа от асасина.

— Можех да го победя — увисна до мен Джак. — Просто ме хвана неподготвен. Нямах време да се разкърша.

— Мечовете не се разкършват — отбелязах.

— О, извини ме, майсторе на загревките за хладни оръжия!

Сноп от гълъбова перушина падна до ръба и залепна за петно от кръвта на асасина. Вдигнах малкото перце и зърнах как червената течност се просмуква в него.

— Какво следва сега? — попита Джак. — И какъв беше този вълчи вой?

Полазиха ме ледени тръпки, усетих как в устата ми започва да нагарча.

— Не знам — отговорих. — Каквото и да е било, вече спря.

— Да го проверя ли?

— Не! Искам да кажа… докато разберем откъде е дошъл воят, ще е твърде късно да направим нещо по въпроса. Освен това…

Разгледах окървавеното перо от гълъба. Запитах се как убиецът на козли е изчезнал така ловко и какво знае за липсващия чук на Тор. Изкривеният му глас отекна в съзнанието ми. Готов ли си да загубиш приятелите си?

Нещо около този асасин ми се струваше сбъркано… и ужасно познато.

— Трябва да се върнем при Сам — хванах дръжката на Джак и изтощението ме заля.

Недостатъкът да имаш меч, който се бие самичък, е, че каквото и да направеше Джак, аз плащах цената, щом той се върнеше в ръката ми. Усетих синини по ръцете си — по една за всеки път, в който Джак бе удрял другия меч. Краката ми се разтрепериха, все едно бях скачал цяла сутрин. В гърлото ми се оформи буца от емоции — срамът на Джак от това, че убиецът на козли му е бил равностоен.

— Спокойно, пич — казах му. — Поне го наряза. Направи повече от мен.

— Е, ами да — Джак прозвуча засрамено. Знаех, че не обича да споделя лошите неща с мен. — Може би трябва да си починеш малко, сеньор. Не си в кондиция…

— Наред съм — отвърнах. — Благодаря ти, Джак. Добре се справи.

Пожелах да се върне във формата си на медальон и закачих руническите камъни обратно на врата си.

Джак бе прав за едно нещо. Имах нужда от почивка. Идеше ми да се промъкна в хубавия лексус и да заспя там, но ако убиецът на козли решеше да се върне до „Замислената чаша“ и хванеше Сам неподготвена…

Слязох от покрива на паркинга с надеждата да не съм закъснял.

Бележки

[1] Стомана, в която е смесено желязо с човешки кости. Процесът е обяснен в първата книга „Мечът на лятото“. — Б.пр.

[2] Супергерой от отбора на „Отмъстителите“. Това е ученият Брус Банър, който се превръща в грамаден и свиреп зеленикав великан с огромна сила. — Б.пр.

[3] Песен на Тейлър Суифт. — Б.пр.