Рик Риърдън
Чукът на Тор (19)

Деветнадесета глава
Да се изнервям ли от това, че пилотът се моли?

Летището на Провинстаун бе най-депресарското място, където бях ходил. Ако трябва да бъда честен, това може би се дължеше на факта, че се намирах в компанията на вкаменено джудже, елф с разбито сърце, бясна валкирия и меч, който не спираше да дудне.

Сам се бе обадила на „Юбер“ да ни закарат до паметника на пилигримите. Запитах се дали „Юбер“ имат опция да откарват душите до Валхала. По пътя към летището, смачкан на задната седалка на форд фокус комби, не можех да спра да си припявам „Полетът на Валкириите“^[1].

Джак бе вързан за колана и ме заливаше с въпроси.

— Може ли да извадиш Скофнунг за минутка? Искам да й кажа „здрасти“.

— Не, Джак. Не може да я вадя в присъствието на жени. А ако го направя, тя ще трябва да убие някого.

— Да, но като се изключи това, иначе ще е невероятно — въздъхна той и руните му осветиха острието. — Толкова е хубава.

— Моля те, върни се във формата на медальон.

— Смяташ ли, че ме харесва? Нали не съм казал нещо тъпо? Бъди честен.

Сподавих няколко сърдити отговора. Вината, че се бяхме озовали в такова положение, не беше на Джак. Въпреки това почувствах облекчение, когато го убедих да се превърне в медальон. Казах му, че се налага да си почине, иначе ще е грозен, когато извадим Скофнунг по-късно.

Щом стигнахме летището, помогнах на Хартстоун да извади гранитното джудже от комбито, а Сам отиде към терминала.

На летището нямаше какво толкова да му се гледа. Имаше едно помещение за пристигащи и заминаващи, няколко пейки отпред и две писти за малки самолети, намиращи се отвъд оградата за сигурност.

Сам не ми обясни защо се налага да идваме тук. Предполагам, че използваше пилотските си връзки, за да ни уреди чартърен полет до Бостън. Очевидно нямаше как да отнесе всички ни сама, а Хартстоун не бе във форма за повече руни.

Харт бе използвал последните си магически сили, за да призове едно опаковъчно фолио на балончета и скоч с помощта на руна, която приличаше на обикновен Х. Може би това бе древният викингски символ за амбалаж. А може и да бе руната на „Алфхейм Експрес“. Хартстоун беше толкова ядосан и нещастен, че не смеех да го попитам. Стоях си пред терминала в очакване Сам да се завърне, докато Харт внимателно опаковаше най-добрия си приятел.

В колата на „Юбер“ бяхме сключили примирие. Харт, Сам и аз се чувствахме като оголени жици, заредени с високо напрежение от ярост и вина. Бяхме готови да убием всеки, който ни докосне. Знаехме обаче, че с това няма да помогнем на Блицен. Не го бяхме обсъждали, но постигнахме негласно споразумение да не си викаме и да не се бием. Засега. Първо трябваше да изцерим джуджето.

Накрая Сам излезе от терминала. Явно бе минала през тоалетната, тъй като лицето и ръцете й бяха все още влажни.

— „Чесна“ е на път — каза тя.

— Самолетът на инструктора ти?

— Трябваше да се моля — кимна тя, — но Бари е свестен. Разбира, че става дума за спешен случай.

— Той знае ли за…? — махнах с ръка. Намеквах за Деветте свята, вкаменените джуджета, немъртвите воини, злите богове и другите безумни неща в живота ни.

— Не — каза Сам. — И бих предпочела да остане така. Не мога да летя със самолет, ако инструкторът ми смята, че съм луда.

Тя погледна към опакования Блицен.

— Нали Блицен не се е влошил? Не е почнал… да се разпада?

— Да се разпада? — в гърлото ми заседна буца. — Моля те, кажи ми, че това няма да се случи.

— Надявам се, че не. Но понякога…

Сам притвори очи. Отне й секунда, докато се успокои.

— Понякога… след няколко дни…

Сякаш имах нужда да се чувствам още по-виновен.

— Когато намерим камъка Скофнунг… нали има начин да разкаменим Блиц?

Това изглеждаше като въпрос, който трябваше да задам, преди да превърна приятеля си в парче гранит, но хей, тогава бях напрегнат.

— Аз… надявам се — отвърна Сам.

Това ме накара да се почувствам… толкова по-добре.

Хартстоун надзърна към нас и отправи сърдити, отсечени жестове към Сам. Самолет? Ще оставиш Магнус. Мен. Няма да идваш.

Сам имаше вид на попарена, но вдигна ръка към лицето си. Показалецът й сочеше нагоре. Разбрано.

Хартстоун започна отново да опакова джуджето ни.

— Дай му време — казах на Сам. — Вината не е твоя.

— Ще ми се да вярвах в това — загледа се тя в паважа.

Исках да я попитам за контрола, който Локи имаше над нея. Да й кажа колко ми е мъчно за това. Да й обещая, че ще открия начин да преборя баща й. Но предположих, че беше прекалено рано да говоря за това. Срамът й все още беше твърде силен.

— Какво имаше предвид Хартстоун, когато каза да ни пуснеш? — попитах аз.

— Ще ти обясня, като отлетим — Сам вдигна телефона си и провери колко е часът. — Време е за зур. Остават ни двайсет минути, докато самолетът кацне. Магнус, може ли да те заема?

Не знаех какво означава зур, но я последвах до малка тревиста площ в центъра на кръгово движение.

Самира започна да рови в раницата си. Извади сгъната синя дреха, наподобяваща огромен шал, и я просна на тревата. В първия момент си помислих, че ще правим пикник.

После осъзнах, че насочва килимчето на изток.

— Това молитвено килимче ли е?

— Ами да — каза тя. — Време е за обедната молитва. Може ли да ме пазиш?

— Аз… чакай малко. Какво?

Все едно ми връчи бебе със заръката да се грижа за него. През всичките седмици, които бях изкарал със Сам, никога не я бях виждал да се моли. Предположих, че не го прави много често. Така бих сторил и аз на нейно място. Колкото по-малко религия, толкова по-добре.

— Как можеш да се молиш в момент като този?

— Истинският въпрос е как може да не се моля — изсмя се с горчивина Сам. — Просто стой на пост, в случай че… ме нападнат тролове например.

— Защо не съм те виждал да го вършиш преди?

— Моля се всеки ден — сви рамене Сам. — Пет пъти, както се полага. Обикновено отивам на някое тихо място, макар че, ако пътувам или съм в опасност, понякога отлагам молитвата за по-нататък. Разрешено е.

— Както когато сме в Йотунхейм?

— Например — кимна тя, — но понеже в момента не сме в опасност, а ти си с мен и е време… имаш ли нещо против?

— Ъ… не. Няма проблем, разбира се. Давай.

Изпадал бях в доста сюрреалистични ситуации. Бях се напивал в джуджешки бар. Бях бягал от гигантска катерица през вселенското дърво. Бях се спускал по завеса в столовата на великан. Но да пазя Самира ал-Абас, докато тя се моли на летището… това беше нещо ново.

Сам свали обувките си. Застана неподвижна в центъра на килимчето си, опряла ръце до стомаха и притворила очи. Прошепна нещо под носа си, след което постави длани върху ушите си. Това бе същият жест, който използваха глухонемите, когато искаха някой да ги слуша внимателно. Сетне се зае да се моли тихо на арабски. Звучеше като поема или любовна песен. Сам се поклони, изправи се и коленичи с крака, прибрани под нея, след което опря чело в килима.

Не казвам, че я зяпах. Щеше да е нередно. Но не спирах да я гледам от… надявах се, прилично разстояние.

Трябва да призная, че до известна степен бях впечатлен и може би изпитвах някаква завист. След всичко, което й се бе случило, след като бе контролирана и повалена в несвяст от злия си баща, Сам изглеждаше омиротворена поне за миг. Създаваше си свое малко островче на спокойствието.

Аз никога не се молех, тъй като не вярвах във Всевишния. Но ми се искаше да имам вярата на Сам в нещо.

Молитвата не трая дълго. Сам нави килима си и се изправи.

— Благодаря ти, Магнус.

Аз свих рамене. Все още се усещах като натрапник.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Това не е магия… — засмя се тя.

— Да, но… ние виждаме магия непрекъснато. Не е ли трудно да вярваш, че има нещо още по-могъщо от всичките нордически богове, с които си имаме работа? Особено ако… без да се засягаш… Големият шеф никога не се намесва?

Сам нави килимчето си в чантата.

— Не се намесва, не принуждава… на мен това ми звучи по-милостиво и божествено, не смяташ ли?

— Права си — кимнах аз.

Не бях виждал Сам да плаче, но ъгълчетата на очите й бяха порозовели. Чудех се дали плаче така, както се и моли — скрита, на някое тихо място, където няма да я забележим…

Тя погледна към небето.

— Освен това кой е казал, че Аллах не помага?

Тя посочи към блестящата бяла фигура на самолет, който приближаваше.

— Нека идем и се запознаем с Бари.

Изненада! Дойдоха не само самолетът и пилотът, но и гаджето на Сам.

Сам вече тичаше по асфалта, когато вратата на самолета се отвори. Първият човек, който слезе надолу по стълбите, бе Амир Фадлан. Кафявото му кожено яке бе наметнато над бялата му риза с надпис „Фалафелите на Фадлан“. Косата му бе пригладена назад, а с тъмните си очила със златни рамки приличаше на готин авиатор от някоя реклама.

Сам забави ход, когато го видя, но бе твърде късно, за да се крие. Тя погледна паникьосана към мен, след което отиде да срещне годеника си.

Пропуснах първата част от разговора им. Бях твърде зает да помагам на Хартстоун да натовари каменното джудже на самолета. Сам и Амир стояха на най-долното стъпало и си разменяха възмутени жестове, придружени от болезнени изражения.

Щом най-накрая ги приближих, Амир сновеше напред-назад, все едно се упражняваше да държи реч.

— Дори не бива да съм тук. Мислех, че си в опасност. Че става въпрос за нещо на живот и смърт. Аз… — той замръзна на място. — Магнус?

Загледа ме така, сякаш бях паднал от небето. Това не беше честно, тъй като вече няколко часа не бях падал от небето.

— Здрасти — казах аз. — За всичко това си има причина. Сериозна причина. Виж, Самира не е направила нищо… нищо, което би сметнал за нередно. Съвсем нищичко.

Не ми помагаш, изгледа ме Самира.

Погледът на Амир се премести върху Хартстоун.

— И теб те помня. Преди няколко месеца дойде да ядеш. Уж от групата по математика на Сам… — той поклати невярващо глава. — Значи, ти си елфът, за когото говори Сам? А Магнус, ти… ти си мъртъв. Сам каза, че е отнесла душата си във Валхала. Що се отнася до джуджето… — той загледа увития във фолиото Блицен. — То е статуя?!

— Временно — казах. — И това не е по вина на Сам.

Амир се засмя по онзи шантав начин, който никога не би искал да чуеш; смехът, който подсказва, че разумът се напуква безвъзвратно и няма как да се възстанови.

— Дори не знам откъде да започна. Поне добре ли си, Сам? В… беда ли си?

Бузите на Самира почервеняха като сок от боровинки.

— Сложно е. Съжалявам, Амир. Не очаквах…

— Че ще е тук? — обади се нов глас. — Скъпа, той не можеше да приеме „не“ за отговор.

На прага на самолета бе застанал слаб тъмнокож мъж, облечен толкова добре, че Блицен щеше да заплаче от радост — кафеникавочервени тесни дънки, пастелнозелена риза, сако с жилетка отдолу и островърхи кожени ботуши. Бадж с името „Бари ал-Джабар“ висеше от врата му.

— Скъпи мои — каза Бари, — ако ще продължаваме с плана за летене, трябва да се качвате на борда. Трябва просто да презаредим и излитаме. Що се отнася до теб, Самира…

Той повдигна вежда. Имаше най-топлите златисти очи, които бях виждал.

— Прости ми, задето казах на Амир, но когато звънна, се изприщих от ужас. Амир е много скъп мой приятел. Каквато и драма да се разиграва между вас, очаквам да я оправите. Веднага щом чу, че сте в беда, той настоя да дойде с мен. Затова… — Бари опря ръка до устата си и прошепна: — Нека кажем, че съм вашият придружител! Хайде на борда!

Той се завъртя и изчезна в самолета. Хартстоун го последва, като издърпа Блицен по стъпалата зад него.

— Сам — вдигна ръце Амир, — наистина се опитвам да те разбера. Наистина.

Тя погледна надолу към колана си. Може би сега осъзнаваше, че още носи бойната си брадва.

— Знам.

— Ще направя всичко за теб — каза Амир. — Просто… не ме отрязвай, става ли? Колкото и безумно да ти звучат нещата, кажи ми истината.

— Качвай се на борда тогава — рече тя. — Трябва да направя инспекция на самолета.

Амир ме погледна отново, като че се опитваше да разбере къде се намират раните, които ме бяха убили, а после се изкатери по стълбите.

— Той е долетял чак дотук заради теб — обърнах се аз към Сам. — Грижа го е само за твоята безопасност.

— Знам.

— Това е хубаво, Сам.

— Не го заслужавам. Не бях честна с него. Просто не искам да опороча едничкото нормално нещо в живота си.

— Ненормалното нещо в живота ти стои пред теб.

— Съжалявам — увиснаха раменете й. — Наясно съм, че се опитваш да помогнеш. Радвам се, че си част от живота ми, Магнус.

— Това е чудесно — казах аз, — понеже тепърва ни предстоят още безумия.

— Като говорим за това, по-добре си намери седалка и си сложи колана.

— Защо? Бари лош пилот ли е?

— О, Бари е чудесен пилот, но ще пилотирам аз. Право към Алфхейм.