Рик Риърдън
Чукът на Тор (10)

Десета глава
Най-странното викингско луау

И сякаш драконовият четвъртък не бе достатъчно лош, в залата за пиршества се провеждаше тематична вечер: хавайско луау^[1].

Богове!

Разбирам, че за мениджмънта на хотела бе важно да направят нещата интересни, особено за воини, които очакваха тук Края на света от Средните векове насам. Но хавайското луау ми се видя безвкусно. (Викингите, разбира се, бяха известни с това, че усвояват различни обичаи от чужди култури. А също и че разграбват и изпепеляват въпросните култури.) Освен това да видя хиляди айнхеряр в хавайски ризи и цветчета бе като да ме ударят с неонова граната между очите.

Залата за пиршества бе натъпкана като консерва. Стотици маси бяха подредени като седалки на стадион и гледаха към централния двор, където дърво с размера на орбитална станция бе разперило криле под огромен куполен покрив. Близо до корените му върху огъня се печеше обичайната ни вечеря — трупът на горския звяр Сехримнир, който тази вечер носеше прекрасен гердан от орхидеи. В устата му бе натъпкан ананас с големината на Уисконсин.

Валкириите летяха напред-назад в коридора, пълнеха стомни, сервираха храна и някак успяваха да избегнат подпалването на поличките си от листа на факлите, които блестяха по коридорите.

— Магнус! — извика ми Ти Джей и махна с ръка. Бе облегнал пушка до себе си. Счупената цев беше залепена със скоч.

Нямахме номера на масите, защото това би убило забавлението от пердаха за най-добрите места. Тази вечер съседите ми бяха спечелили страхотно място на трето ниво, на няколко реда от масата на тановете.

— Ето го и нашия сънчо — ухили се Полуродения. По зъбите му видях части от печения Сехримнир. — Аликарл, приятелю!

— Алоха^[2] се казва, дебил такъв — сръчка го Малъри и завъртя очи към мен. — Аликарл е дебелак на нордически, нещо, което Полуродения знае отлично.

— Но бях близо — Полуродения тропна по бокала си, за да привлече вниманието на валкириите. — Моля за месо и медовина за приятеля ми!

Заех мястото между Малъри и Ти Джей. Скоро ми сервираха студена чаша медовина и чиния с топъл Сехримнир заедно с бисквити и сок. Въпреки лудешкия ден, който бях преживял, ми се отвори голям апетит. Винаги бях така след възкресение, затова се нахвърлих върху храната.

На масата на тановете бяха известните умрели хора. Разпознах Джим Боуи^[3], Криспъс Атъкс^[4] и Ърни Пайл^[5]. Всички те бяха загинали храбро в битка, какъвто беше и случаят с Хелги, управителя на хотела, както и с други древни викинги. Както обикновено централният трон на Один беше празен. Предполагаше се, че от време на време Сам получава заповеди от Бащата на боговете, но Один не се бе появявал лично от края на нашето пътуване през януари. Вероятно работеше върху следващата си книга — „Пет дни до вашия най-страхотен Рагнарок!“ — и придружаващата я онлайн презентация.

Вляво от тановете бяха почетните гости. Тази вечер там имаше само двама души. Алекс Фиеро и нейната валкирия покровителка Самира ал-Абас. Това означаваше, че във всичките Девет свята за последните двайсет и четири часа само Алекс бе загинала така героично, че да свърши във Валхала.

Това не бе толкова необичайно. Номерата всяка нощ варираха между нула и дванайсет. Въпреки това не можех да се отърва от чувството, че никой не бе загинал достатъчно смело днес, за да сподели масата с Алекс. Две стражи валкирии стояха зад нея, готови да й попречат да избяга.

Тялото на Сам бе като вдървено. Бях твърде далеч, за да чуя какво си говорят с Алекс, но предполагах, че звучи така.

Сам: Неудобно ми е.

Алекс: И на мен ми е неудобно.

Сам (кимайки): Наистина много неудобно.

— Хубава битка стана днес — избута празната си чиния Ти Джей. — Не съм виждал този номер… — той прокара пръст по шията си. — Много бързо и хладнокръвно.

Сподавих порива да докосна гърлото си.

— За пръв път ме обезглавяват.

— Не е готино, нали? — обади се Малъри. — Но какво стана с теб, че започна да димиш и да заплашваш, че ще избухнеш?

Вече познавах съседите си и им имах вяра като на семейство. Ще рече, като на Анабет, не като на вуйчо Рандолф. Казах им всичко: за Локи и противния му зелен костюм, за поканата за сватбата, за сънищата относно вуйчо ми, за Харт и Блиц, за великаните в бара.

— Трим? — Полуродения Гундерсон махна една бисквитка от брадата си. — Чувал съм това име от старите легенди. Той бил един от великите крале на земните великани. Няма как обаче да е същият. Онзи Трим е бил убит и погребан преди векове.

Сетих се за Отис, за когото се предполагаше, че може да се възстановява от мъглата на Гинунгагап.

— Великаните не възкръсват ли?

— Не съм чувал за такова нещо — изсумтя Полуродения. — Това може да е друг Трим. Името е често срещано. Но ако притежава чука на Тор…

— Вероятно не бива да разпространяваме информацията, че чукът липсва — казах аз.

— Не е лъжа — изръмжа Малъри. — Твърдиш, че онзи великан иска да се ожени за…

Пръстът й посочи Самира.

— Сам знае ли за тази работа?

— Трябва да я питам — казах й. — Така или иначе ни остават пет дни. Ако дотогава Трим не получи булката си…

— Ще обяви по телеграф на останалите великани, че е докопал чука на Тор — отвърна Ти Джей. — И ще нахлуят в Мидгард.

Реших да не споделям с Ти Джей, че вече никой не ползва телеграфи.

Полуродения вдигна ножа за пържоли и започна да чисти зъбите си.

— Не мога да разбера защо този Трим е чакал толкова. Чукът е у него вече месеци наред. Защо още не ни е нападнал?

Нямах отговор, но допусках, че е заради нещо, свързано с Локи. Както винаги той шепнеше в ушите на хората и манипулираше онова, което става зад кулисите. Не знаех защо Локи иска тази странна замяна за сватбата, но бях убеден в едно: не желаеше да докопа чука на Тор от добро сърце.

Загледах се в Алекс Фиеро. Спомних си какво бе казала, когато се изправи срещу Гримволф: Той го е пратил подире ми. Той знае, че съм тук.

— Мислим едно и също, нали? — сръчка ме Малъри. — Не може да е просто съвпадение, че Алекс Фиеро пристига по средата на всичко това. Смяташ ли, че Локи я е пратил?

Почувствах се така, сякаш златната рибка влиза обратно в гърлото ми.

— Как може Локи да уреди някой да стане айнхери?

— Ох, приятелю… — поклати глава Ти Джей. Комбинацията от хавайската риза на цветчета и сетрето на съюзническата армия го караше да изглежда като детектив от „Хавай 5“. — Как е могъл Локи да пусне древния линдуорм във Валхала? Как е могъл да помогне на Джони Реб да спечели първата битка при Бул Рън^[6]?

— Какво е сторил?

— Това, което се опитвам да кажа, е, че Локи може много неща — отвърна Ти Джей. — Никога не го подценявай.

Това бе мъдър съвет. Ала загледан в Алекс Фиеро, не можех да повярвам, че тя е шпионка. Опасна, ужасяваща, да. Досадна, със сигурност.

Но да работи за баща си?

— Локи не би ли избрал някой, който се слива малко повече с околните? — попитах аз. — Освен това, когато бе в главата ми, той заповяда да не замесвам Алекс в сватбата. Каза, че тя ще провали всичко.

— Психологически трик — предположи Полуродения, докато продължаваше да чисти зъбите си с ножа.

— Ти пък какво знаеш за психологията, тъпак такъв?! — изсумтя Малъри.

— Но може и да е бил искрен… — подръпна рунтавите си вежди Полуродения. — Ала все пак Локи е коварен, не може да си сигурен.

Малъри го замери с един печен картоф.

— Казвам само, че трябва да държим Алекс Фиеро под око. След като уби линдуорм…

— С малко помощ от мен — добави Ти Джей.

— … хвана гората. Остави ни с Ти Джей да се оправяме сами. Останалите дракони се спуснаха върху нас като от нищото…

— И ни убиха — каза Ти Джей. — Наистина беше малко странно…

— Фиеро е дете на Локи и аргър — изръмжа Полуродения. — Не можеш да имаш вяра на аргър в битка.

— Отношението ти е по-обидно дори от миризмата — плесна го по ръката Малъри.

— Обидна ми е обидата ти — възрази Полуродения. — Аргрите не са воини. Казвах само това!

— Добре де, какво е аргър? — попитах аз. — Когато го изрече за пръв път, реших, че е някакво чудовище. После — че може би е друга дума за пират, онзи, който просто казва „аргрррр“. Да не означава трансполов човек или нещо подобно?

— Буквално означава някой, който не е мъжествен — заяви Малъри. — Смъртна обида за един викинг обирджия като този.

Тя смушка Полуродения в гърдите.

— Ба! — изсумтя той. — Обида е само ако наречеш аргър някой, който не е аргър. Винаги е имало хора, които са полово променливи, Магнус. Сред викингите имаше и аргри. Те също имат своята роля. Някои от най-добрите жреци и магьосници са били… — той описа кръг с ножа. — Сещаш се.

— Гаджето ми е неандерталец — намръщи се Малъри.

— Нищо подобно — отвърна Полуродения. — Аз съм просветен съвременен човек от 865-а година след Христа. Виж, ако говориш с айнхеряр от 700-ата година… те вече не са толкова толерантни.

Ти Джей отпи от медовината си, с поглед, взрян в далечината.

— По време на войната имахме скаут от племето ленапе. Наричаше се Майка Уилям.

— Ужасно име за боец — оплака се Полуродения. — Кой би се разтреперил от някого на име Майка Уилям?

— Признавам, че повечето от нас не знаехме какво да го правим — сви рамене Ти Джей. — Същността му се променяше ежедневно. Казваше, че в тялото му има две души: едната — на мъж, другата — на жена. Но като скаут си го биваше. Спаси ни от засада по време на похода в Джорджия.

Гледах как Алекс се храни, внимателно избирайки парчетата картофи и моркови от чинията си. Трудно ми беше да повярвам, че тези деликатни пръсти преди няколко часа са убили дракон и са ми взели главата. С гарота.

— Не е срамно, ако я харесваш, Магнус — приведе се към мен Полуродения.

Задавих се с парче от звяра.

— Какво? Не! Аз не…

— Не си я зяпал? — ухили се Полуродения. — Знаеш ли, жреците на Фрей също бяха променливи. По време на празника на жътвата носеха рокли и танцуваха страхотно.

— Занасяш ме — казах.

— Не — изсмя се Полуродения. — Веднъж в Упсала срещнах една мила…

Разказът му бе прекъснат от звука на боен рог в коридора.

Хелги се изправи от масата на тановете. От сутринта насам бе сменил сакото на костюма си и бе подрязал брадата си, но сега носеше огромен боен шлем, вероятно за да скрие щетите, нанесени от Алекс Фиеро върху прическата му в стил умрял мишелов.

— Айнхеряр! — гръмна гласът му. — Тази нощ един паднал воин се присъедини към нас. Казват, че разказът за смъртта му е впечатляващ.

Той се намръщи на Самира ал-Абас, сякаш искаше да каже: По-добре наистина да е така.

— Изправи се, Алекс Фиеро! Очаровай ни със славните си подвизи!