Рик Риърдън
Чукът на Тор (5)

Пета глава
Мечът ми си прекарва свободното време по-добре от мен

Добре сторих, че не отидох на обяд.

Обикновено се борим до смърт за храната, а какъвто бях разсеян, щях да бъда нанизан на шиш, преди да си напълня чинията.

Повечето дейности във Валхала се вършат до смърт: скрабъл, гребане, ядене на палачинки, крокет. (Жокер — никога не пробвай викингския крокет.)

Стигнах до стаята си и поех няколко дълбоки глътки въздух. Почти очаквах да е разрушена като тази на А.Ф. Може би, след като апартаментите ни бяха сходни, моят щеше също да рухне в знак на солидарност. Вместо това го заварих така, както го бях напуснал, само че по-подреден.

Никога не бях виждал хората, които поддържаха чистотата в хотела. Някак си успяваха да подредят, докато ме няма. Оправяха леглото без значение дали съм спал в него, или не. Излъскваха банята дори аз да го бях направил преди това. Сгъваха и гладеха бельото ми дори да внимавах да не оставям дрехи наоколо. Сериозно, кой, в името на боговете, гладеше и сгъваше гащи?

Беше ми достатъчно гузно от това, че имам огромен апартамент само за себе си. Идеята за домакини, които чистят подире ми, само ме караше да се чувствам още по-зле. Мама ме бе възпитала сам да оправям след себе си. Но колкото и да опитвах да сторя това тук, персоналът на хотела идваше всеки ден и почистваше всичко без никаква милост.

Другото нещо, което вършеха, бе да ми оставят подаръци. Това ме смущаваше дори повече от сгънатото бельо.

Отидох до камината. Първия път, когато проверих на рамката, там имаше само една снимка — моя с майка ми, на която съм на осем и сме застанали на връх Вашингтон. Оттогава насам се бяха появили още снимки. Някои от тях помнех от детството си, други не бях зървал никога. Нямах представа откъде ги намират хората в хотела. Може би колкото по-близък ставаше апартаментът до мен, толкова повече снимки прииждаха от космоса. А може би Валхала разполагаше с резервни копия от живота на всеки айнхери, качени в iCloud.

На една от снимките братовчедка ми Анабет стоеше на някакъв хълм, а зад нея се виждаха мостът Голдън Гейт и Сан Франциско. Вятърът развяваше косата й настрани, а сивите й очи блестяха, все едно някой й бе разказал виц.

Да я видя ме правеше щастлив, понеже бяхме семейство. Но също така ме и тревожеше, защото винаги ми напомняше за последния ни разговор.

Според Анабет нашето семейство Чейс имаше специална връзка с древните богове. Може би заради уникалния ни чар, може би заради шампоана, който ползвахме. Майката на Анабет, гръцката богиня Атина, се бе влюбила в баща й Фредерик. А моят баща Фрей — в майка ми Натали. Ако някой дойдеше утре и ми кажеше, че — о, изненада! — боговете на ацтеките са живи в Хюстън и втората ми братовчедка е внучка на Кетцалкоатъл^[1], щях да му повярвам. И после щях да скоча от скала в Гинунгагап.

Според Анабет древните митове бяха истински. Те съществуваха заради човешката вяра и спомени — дузина вехти пантеони, които все още мереха сили както в древни времена. Докато легендите за тях се разказваха, боговете съществуваха. А бе почти невъзможно да убиеш легенда.

Анабет ми бе обещала да поговорим за това по-нататък. Досега обаче не бяхме имали възможността. Преди да се върне в Манхатън, ме бе предупредила, че рядко използва мобилен телефон, тъй като те били опасни за полубоговете (макар аз да не бях забелязал никакви проблеми). Опитах да не се безпокоя, задето не се бе обаждала от януари, но не можех да не се почудя какво става в земите на гърците и римляните.

Ръката ми се плъзна по рамката към следващата снимка.

Тази бе по-трудна за гледане. Мама и двамата й братя, всичките на около двайсет, стояха на стъпалата пред семейното имение. Мама изглеждаше такава, каквато я помнех винаги — с прическа като на фея, заразителна усмивка, лунички, изтъркани дънки и памучна блуза. Ако човек можеше да закачи генератор към радостта, която изпитваше от живота, щеше да захрани с ток цял Бостън.

До нея бе вуйчо Фредерик, бащата на Анабет. Той носеше възголяма жилетка над официалната си риза и бежови панталони до глезените. В едната си ръка държеше модел на самолет от Първата световна война и се бе ухилил като идиот.

На високото стъпало зад тях, с ръце, поставени върху раменете на брат си и сестра си, седеше големият им брат Рандолф. Изглеждаше на около двайсет и пет, въпреки че беше от онези хора, родени, за да бъдат стари. Късо подстриганата му коса беше толкова руса, че можеше да мине за сива. Голямото му овално лице и яка фигура го караха да прилича по-скоро на охранител на клуб, а не на студент от Бръшляновата лига. Въпреки усмивката, погледът му бе пронизващ, а стойката — изопната нащрек. Имаше вид на някой, който всеки момент щеше да нападне фотографа, да му вземе апарата и да го смачка.

Мама ми бе повтаряла отново и отново: Не ходи при Рандолф, нямай му вяра. Отбягвала го беше години наред и отказваше да ме води до семейното имение в Бек Бей.

Когато станах на шестнайсет, Рандолф сам ме намери. Каза ми, че имам божествен баща. Изведе ме до Меча на лятото, където ненадейно ме убиха.

Това ме караше да не желая да виждам отново добрия стар вуйчо Рандолф, макар според Анабет да бе невинен до доказване на противното.

Той е част от семейството, Магнус — бе ми казала тя, преди да замине за Ню Йорк. — Не можем да зарежем семейството си.

Отчасти бях съгласен. Отчасти смятах, че Рандолф е опасен човек, и му нямах никаква вяра. Допусках, че може да ми навреди въпреки силите ми на айнхери.

Много си лош, Магнус — може би си мислите вие. — Той е твой вуйчо. Нямаш му доверие само защото майка ти го е мразила, а ти си го игнорирал през по-голямата част от живота си, а после са те убили заради него.

Знам, знам. Лош съм си.

Но всъщност това, което ме притесняваше около вуйчо Рандолф, бе не миналото, а начинът, по който снимката на тримата се беше променила спрямо последната седмица. По някое време, без да знам как, по бузата на Рандолф се бе появил нов символ, блед като воден знак. И вече бях наясно какво означава.

Вдигнах вазата, която бях взел от стаята на А.Ф. Инициалите бяха издълбани в глината заедно със знака на преплетените змии. Определено беше същият.

Някой бе белязал лицето на вуйчо ми със знака на Локи.

Останах задълго загледан в змийския знак в опит да разбера какво е посланието му.

Искаше ми се да мога да поговоря с Хартстоун, моя експерт по рунически символи. Или с Блицен, който знаеше много за вълшебните предмети. Съжалих, че Сам не е тук, защото, ако полудявах и ми се привиждаха разни неща, тя щеше да ми набие малко здрав разум в главата.

Но понеже нямаше с кого от тях да поприказвам, свалих медальона си и призовах Джак.

— Хей, сеньор! — завъртя се Джак във въздуха. Руните му заблестяха в синьо и червено. Нищо не помагаше повече на един сериозен разговор от светлини като в дискотека. — Радвам се, че ме събуди. Този следобед имам среща с готино копие, ако я изпусна… човек, ще се намушкам сам.

— Джак — казах аз, — не ми се слуша за твоите срещи с други вълшебни оръжия.

— Хайде де! Трябва да излизаш повече. Ако искаш, ела с мен, ще ти намеря гадже. Копието има една приятелка…

— Джак.

— Хубаво — въздъхна той и острието заблестя в тъжно индигово. Несъмнено момичетата копия намираха това за привлекателно. — Какво става? Нали няма други нинджи, с които трябва да се борим?

Показах му змийския знак върху парчето ваза.

— Знаеш ли нещо за този символ?

— Да, разбира се — приближи се Джак. — Това е един от знаците на Локи. Не съм доктор по немскоезична литература, но според мен въплъщава, хмм… змийското в него.

Запитах се дали призоваването на Джак бе добра идея.

— Новият ни съсед на етажа прави грънци и този знак е на дъното на всяко негово изделие.

— Хмм… Бих предположил, че е син на Локи.

— Знам. Но защо му е да се хвали с това? Сам дори не обича да споменава баща си. Този тип бележи всичко, което прави, със символа на Локи.

— Въпрос на вкус — отвърна Джак. — Веднъж срещнах кинжал за мятане с отровнозелена дръжка. Представяш ли си?

Вдигнах снимката на семейство Чейс.

— Но миналата седмица по някое време същият символ на Локи се е появил върху лицето на вуйчо ми. Какво мислиш по въпроса?

Джак заби върха на острието си върху килима и се приведе напред, докато дръжката му не застана на сантиметър от снимката. Може би ставаше късоглед. (Или късодръж?)

— Хмм — каза той, — искаш мнението ми по въпроса?

— Аха.

— Смятам, че е доста странно.

Зачаках да чуя нещо повече, но Джак не продължи.

— Хубаво — казах. — Не допускаш, че има връзка между това, че… знам ли, че друго дете на Локи идва във Валхала… и странния знак върху лицето на Рандолф, както и това, че след два месеца спокойствие трябва да намерим чука на Тор веднага, за да избегнем вражеско нашествие?

— Сега, като казваш — отвърна Джак. — Да, много е странно. Но Локи непрекъснато се показва на странни места, а чукът на Тор…

Джак започна да се тресе на място, все едно трепереше или сподавяше смеха си.

— Мьолнир винаги бива губен. Кълна се, според мен Тор трябва да залепи този чук на лицето си.

Съмнявах се, че ще успея да изтрия подобен образ от съзнанието си в скоро време.

— Как може Тор да го губи така лесно? Как може някой да го открадне? Мислех, че Мьолнир е твърде тежък, за да бъде вдигнат от някой друг.

— Честа заблуда — отвърна Джак. — Забрави тези глупости от филмите, че само достойният може да вдигне чука^[2]. Той е тежък, но ако събереш достатъчно великани, ще смогнат да го вдигнат. Да го въртят, да се целят с него точно, да го хванат отново, да призоват мълния — за това ти трябва умение. Но вече и аз не помня колко пъти Тор е заспивал в някакви гори, хитрите великани са се събирали в багер и в следващия момент богът на гръмотевиците е оставал невъоръжен. През по-голямата част от времето си го намира, взима го обратно, убива шегаджиите и живее мирно и щастливо.

— Но не и този път.

Джак се завъртя напред-назад, което бе неговият начин да свие рамене.

— Предполагам, че е важно да си върнем Мьолнир. Чукът е могъщо оръжие. Вдъхва страх у великаните. Разбива цели армии. Държи силите на злото настрана, така че да не унищожат вселената, и прочее. Но на мен винаги ми е бил скучен. Само си седи. Нищо не казва, а поканиш ли го на караоке, е пълна трагедия. Катастрофа. Трябваше сам да си припявам Love Never Felt So Good^[3].

Запитах се защо Джак не може да пресява информацията, с която ме снабдява.

— Последен въпрос — казах аз. — Полуродения спомена, че новото дете на Локи е аргър. Имаш ли представа…

— Обичам аргрите! — завъртя се щастливо Джак и едва не ми отряза носа. — В името на Фрей! Имаме си аргър на етажа! Това е супер!

— Щом казваш…

— Веднъж отидохме в Мидгард с Фрей и двама елфи. Беше три сутринта, един аргър ни срещна… — Джак избухна в смях, а руните му запулсираха като бутони на ротативка. — Беше страхотна нощ!

Някой почука на вратата ми и Ти Джей надникна вътре.

— Магнус, извинявай, че те безпокоя… Хей, Джак, какво става?

— Ти Джей! — извика Джак. — Възстанови ли се от снощи?

— Горе-долу — засмя се Ти Джей, макар да изглеждаше смутен.

— Вие двамата сте ходили на купон снощи? — намръщих се аз.

— Сеньор, сеньор — скара ми се Джак. — Наистина трябва да дойдеш с нас. Не си живял, ако не потанцуваш с байонет от Гражданската война.

— Така или иначе — покашля се Ти Джей, — дойдох да те взема, Магнус. Битката скоро започва.

Погледнах към часовника си, ала се сетих, че нямам такъв.

— Не е ли рано? — попитах аз.

— Вторник е — напомни ми Ти Джей.

Изругах. Вторниците бяха специални. Сложни. Мразех ги.

— Нека си взема бронята.

— Освен това — добави Ти Джей — гарваните на хотела са проследили новия ни съсед. Мисля си, че трябва да отидем при него. Ще го вкарат в битката… все едно дали иска, или не.