Рик Риърдън
Чукът на Тор (36)

Тридесет и шеста глава
Решаваме проблемите си по радикален начин

В този момент повечето хора биха се предали и изгубили всякаква надежда. И като казвам повечето хора, имам предвид себе си.

Седях в снега и гледах високите скали на планината Торба за боулинг. Надписът пуешки боулинг на малчо бе изписан върху кафявата кожа с черни букви, които бяха така избледнели, че приличаха на обикновени гънки от износване.

— Невъзможно — казах аз.

Челото на Алекс беше спряло да кърви, но кожата около него беше позеленяла като косата й. Това не бе добър знак.

— Не искам да се съгласявам с Маги, но да, така е. Невъзможно е.

— Моля те, не ме наричай Маги — казах аз. — Дори Бобов е по-добре от това.

Алекс ме изгледа, сякаш отбелязваше наум тази информация за по-късно ползване.

— Искаш ли да се обзаложим, че в тази торба има топка за боулинг? Вероятно тежи колкото самолетоносач.

— Има ли значение? — попитах аз. — Дори да беше празна, торбата е твърде голяма, за да я преместим.

Само Блицен не изглеждаше победен. Той започна да снове напред-назад около торбата, прокара пръсти по кожата й, мърморейки си нещо, докато пресмяташе наум.

— Това трябва да е илюзия — каза той. — Не може да има толкова голяма торба за боулинг, нито толкова голям великан.

— Ами затова му викат великан — отбелязах аз. — Може би ако Хартстоун беше тук, щеше да успее да направи руническа магия, но…

— Хлапе, помогни ми — каза Блиц. — Опитвам се да реша проблема. Това е моден аксесоар. Торба. Чанта. По моята специалност.

Исках да възразя, че торбите за боулинг са толкова отдалечени от модата, колкото Бостън от Китай. Не виждах как едно джудже, колкото и талантливо да беше, можеше да реши този грандиозен проблем с малка промяна в стила. Но не ми се щеше да изглеждам негативно настроен.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Не можем да разсеем оптическата илюзия — промърмори Блиц. — Трябва да работим с това, което имаме.

Долепи ухо до кожата, като че я слушаше. След това се ухили.

— Ъъ, Блиц? — казах аз. — Изнервяш ме, когато се усмихваш по такъв начин.

— Торбата не е завършена. Няма си име.

— Име — повтори Алекс. — Нещо като Здравей, торба, аз се казвам Алекс, а ти?

— Точно — кимна Блицен. — Джуджетата винаги дават имена на творенията си. Нищо не е готово, докато не е получило името си.

— Да, Блиц — отвърнах аз. — Но това е торбата на великан, а не на джудже.

— Но би могла да е. Не виждаш ли? Мога да я завърша.

Двамата с Алекс се втренчихме в него.

— Чуйте — въздъхна той. — Докато си почивах с Хартстоун в убежището, ми стана скучно. Започнах да си мисля за нови проекти. Един от тях… знаеш личната руна на Хартстоун, нали? Петро?

— Празната чаша — казах аз. — Да, помня.

— Кое? — попита Алекс.

Нарисувах руната в прахта.

— Означава чаша, която трябва да бъде напълнена — казах аз. — Или човек, който е станал кух отвътре и чака някой да изпълни живота му със смисъл.

— Това е депресарско — намръщи се Алекс.

— Идеята е… — каза Блиц — … мислех да направя чанта петро. Чанта, която никога не може да се напълни. Тя винаги ще се усеща празна и лека. Но по-важното е, че може да бъде в какъвто размер си пожелаеш.

Погледнах към планината Торба за боулинг. Склоновете й бяха толкова високи, че птиците я избягваха ужасени. А може би се наслаждаваха на това колко умело бе създадена.

— Блиц — казах аз, — харесвам оптимизма ти. Но бих искал да ти напомня, че тази торба е кажи-речи с размерите на Нантукет^[1].

— Да, ситуацията не е идеална и се надявах първо да направя прототип. Но ако смогна да довърша торбичката за боулинг, като й дам име и поставя стилна бродерия върху кожата, а също и заповедна дума, може и да успея да канализирам магията.

Той потупа джобовете си, търсейки комплекта за шиене.

— Хмм, трябват ми по-добри инструменти.

— Да — каза Алекс. — Тази кожа сигурно е дебела метър и половина.

— Ха — каза Блицен, — но ние имаме най-добрата игла за шиене в света!

— Джак — предположих аз.

Очите на Блиц светнаха. Не го бях виждал толкова развълнуван, откакто създаде сакото ризница.

— Ще ми трябват и някои вълшебни съставки — додаде той. — И вие трябва да ми помогнете. Нужно е да изработя тъкан от специални влакна, нещо здраво и вълшебно. Например коса от син на Фрей.

Почувствах се така, сякаш ме бе фраснал през лицето с връзка за обувка.

— Какво каза?

— Този план ми харесва — изсмя се Алекс. — И без това му е необходима подстрижка. Прическата му е като от 1993-а.

— Я чакай малко! — възразих аз.

— Освен това — Блиц огледа Алекс — торбата трябва да смени размера си. Това означава, че се налага да боядисам нишките с кръвта на превръщенец.

— Колко кръв ти трябва? — помръкна усмивката на Алекс.

— Съвсем малко.

Тя се поколеба, като че се чудеше дали не е моментът да извади гаротата си, за да може той да използва кръвта на джудже и айнхери.

Накрая въздъхна и нави ръкава на фланелката си.

— Хубаво, джудже. Нека направим вълшебна торба за боулинг.