Рик Риърдън
Чукът на Тор (12)

Дванадесета глава
Самира и Магнус си Г-О-В-О-Р-Я-Т, кацнали на едно дърво

Когато тълпите започнаха да напускат залата, забелязах как Самира отлита.

— Хей! — извиках аз, но нямаше начин тя да ме чуе от всичките шумни айнхеряр.

Свалих медальона си и призовах Джак.

— Отлети подир Сам, става ли? Кажи й, че трябва да поговоря с нея.

— Мога да направя нещо повече — рече Джак. — Дръж се.

— Стига бе. Можеш да ме носиш?

— За малко — да.

— Защо не ми каза по-рано?

— Сигурен съм, че го споменах. Освен това го има в наръчника на потребителя.

— Джак, ти нямаш наръчник на потребителя.

— Ти само се дръж. Разбира се, щом веднъж ме върнеш във формата на медальон, ще усетиш…

— Все едно съм се носил сам във въздуха — предположих. — Ще припадна или нещо такова. Да вървим.

В летенето с Джак Еър нямаше нищо изящно. Не приличах нито на супергерой, нито на валкирия. По-скоро имах вид на човек, който виси от дръжката на меч, изстрелващ се нагоре. Задникът ми се стегна, а краката ми се разлюляха в паника. На двайсетия етаж изгубих маратонката си. Няколко пъти едва не пльоснах долу. Но иначе, мда, беше страхотно преживяване.

Щом приближих Сам, извиках:

— Вляво от теб!

Тя се обърна и увисна във въздуха.

— Магнус, какво… о, здрасти, Джак.

— Какво става, лъвице? Може ли да кацнем някъде. Този момък тежи.

Приземихме се на най-близкия клон. Разказах на Сам за убиеца на козли, който дебнеше на Лаерадр, и тя отлетя да предупреди валкириите. След пет минути се върна навреме, за да прекъсне изпълнението на Джак, който пееше Hands to Mysel^[1].

— Това е странно — каза Сам.

— Знам — отвърнах аз. — Джак не може да пее като Селена Гомес.

— Имам предвид убиеца — отговори Сам. — Изчезнал е. Вдигнах цялата управа на хотела на крак, но… — тя сви рамене. — Него го няма.

— Сега може ли да си довърша песента? — попита Джак.

— Не! — казахме в един глас със Сам.

Почти бях на път да наредя на Джак да се върне във формата си на медальон, но после си спомних, че ако го стореше, щях да припадна за дванайсет часа.

Сам се настани на клона до мен.

В далечината долу последните няколко души от тълпата, събрала се за вечеря, излизаха от залата. Приятелите ми от деветнайсетия етаж Ти Джей, Малъри и Полуродения обкръжиха Алекс Фиеро и я насочиха към стаята й. Оттук ми беше трудно да преценя дали това бе почетна обиколка с приятели, или принудителен ескорт, гарантиращ, че тя няма да убие някого по пътя си.

— Знам, че се съмняваш в нея — Сам проследи погледа ми, — но тя заслужава да бъде тук, Магнус. Начинът, по който умря… толкова съм сигурна в героизма й, колкото бях и в твоя.

Коментарът на Сам не успокои съмненията ми, тъй като никога не съм бил уверен в собствения си героизъм.

— Как е окото ти?

— Няма проблем — докосна тя синината. — Алекс просто се изплаши. Отне ми известно време да я разбера, но когато хванеш някого за ръката, за да го отведеш във Валхала, успяваш да надзърнеш в душата му.

— Това стана ли, когато взе мен?

— При теб нямаше много за гледане. Беше много тъмно.

— Точка за теб! — обади се Джак.

— Има ли руна, с която да ви накарам и двамата да замълчите? — попитах.

— Така или иначе — продължи Сам — Алекс бе гневна и уплашена. Когато я оставих, разбрах защо. Тя е с променлив пол. Уплаши се, че ако се превърне в айнхери, ще трябва да замръзне в единия от двата пола за цяла вечност. Идеята не й хареса.

— Ах — подех аз, което накратко означаваше: Разбирам, че нищо не разбирам.

Замръзнал бях в своя си пол, откакто се помнех. Никога не ме бе притеснявало. Запитах се обаче какво ли би означавало за Алекс. Единствената аналогия, която ми идваше наум, не беше много добра. Учителката ми във втори клас госпожица Менглер (или както я наричахме, госпожица Манглер^[2]) ме бе принудила да пиша с дясната ръка, макар да бях левичар. Всъщност бе залепила лявата ми ръка за чина. Мама избухна, когато разбра, но си спомних паниката от това, че съм вързан, принуден да пиша по неестествен начин, защото госпожица Менглер бе настояла: Това е нормалният начин, Магнус. Спри да се оплакваш. Ще свикнеш.

— Признавам, че нямам голям опит с… — въздъхна Сам.

— Аргри? — подскочи щастливо Джак. — Те са страхотни! Веднъж двамата с Фрей…

— Джак — казах аз.

— Добре, ще си седя и ще се държа като неодушевен предмет — потъмняха до мътнолилаво руните му.

Това успя да разсмее Сам. Тя бе пуснала коси, както често правеше във Валхала. Каза ми, че смята хотела за свой втори дом, а айнхеряр и валкириите — за част от семейството си, затова не изпитваше нужда да носи забрадка тук. Тъмните й кичури падаха по раменете й, а зеленият й копринен шал висеше около врата й, проблясвайки сякаш в опит да задейства вълшебното си прикритие. Това бе малко смущаващо, тъй като от време на време вратът и раменете на Сам изчезваха.

— Алекс Фиеро притеснява ли те? — попитах аз. — Заради това, че е трансполова? Ти нали си религиозна?

— Като религиозна много неща тук ме притесняват — повдигна вежда тя и махна около нас. — Доста мислих по въпроса, когато осъзнах, че татко е Локи. Все още не мога да приема, че нордическите богове са богове. Според мен са просто могъщи създания. Някои от тях са като мои дразнещи роднини. Но не са нищо повече от творения на единствения бог Аллах, точно като мен и теб.

— Ти нали не си забравила, че съм атеист?

— Звучи като началото на виц, нали? — изсумтя тя. — Атеист и мюсюлманка говорят за задгробния живот на езичниците. Така или иначе, това, че Алекс е трансполова, ми е най-малкият проблем. Повече ме притеснява връзката й с баща ни.

Сам прокара пръст по линията на живота върху дланта си.

— Алекс постоянно сменя формата си. Тя не осъзнава колко опасно е да разчиташ на силите, дадени ти от Локи. Не бива да му осигуряваш още повече власт над теб, отколкото вече има.

Намръщих се. Самира ми бе разправяла нещо подобно и преди. Как не обичала да се превъплъщава, понеже не искала да стане като татко си. Но продължавах да не го разбирам. Ако аз можех да се превъплъщавам, щях да ставам на бяла мечка през две минути и да плаша Сехримнир, както и хората, които се хранеха от него.

— За каква власт говориш?

Тя отказа да срещне погледа ми.

— Забрави. Не си долетял дотук, за да си говорим за Алекс Фиеро, нали така?

— Вярно е.

Описах й станалото на бойното поле — линдуорма, начина, по който Локи бе нахлул в главата ми, облечен с противен костюм. И как ме бе поканил на сватба. После й разказах за сънищата си и за това как сватбата очевидно бе на Сам, която трябваше да се омъжи за подобен на морж барман на име Трим, който сервираше най-вонящите туршии в цял Йотунхейм.

Самият Джак все още не знаеше историята докрай. Въпреки обещанието му да остане неодушевен, той стенеше и охкаше:

— Шегуваш се! — често се чуваше от него в подходящите моменти, а някой път и в неподходящите.

Щом приключих, Сам остана притихнала. Облъхна ни леден повей, подобен на фреонов теч от хладилник.

Под нас чистачите приключваха работа. Гарваните вдигнаха чаши и чинии. Глутници вълци изядоха останалата храна и облизаха пода чист. Във Валхала много държаха на хигиената.

— Исках да ти кажа — поде накрая Сам, — но стана толкова бързо… буквално се стовари отгоре ми.

Тя избърса една сълза от бузата си. Никога не бях виждал Сам да плаче. Исках да я утеша, да я прегърна, да я хвана за ръката. Сам обаче не обичаше физическия контакт, дори да бях част от голямото й семейство във Валхала.

— Ето как Локи се меси в личния ти живот — предположих. — Дошъл е да се види с баба ти и дядо ти? Амир?

— Дава им покани.

Сам извади една от джоба си и ми я подаде — златен курсив върху зелена картичка, точно като тази, която Локи бе подпъхнал в джоба на вуйчо Рандолф.

Несравнимият Локи

и още няколко души

ви канят да отпразнувате с тях

сватбата на

Самира ал-Абас бин Локи

и

Трим, син на Трим, син на Трим

кога:

След пет дни

къде:

Ще се свържем с вас

защо:

Защото е по-добър вариант от Края на света

Очакваме подаръци

Ще има танци и дивашки езически жертвоприношения

— Дивашки езически жертвоприношения? — вдигнах очи аз.

— Представи си как го приеха баба и дядо.

Взрях се отново в поканата. Онази част от нея, оповестяваща Къде, се замъгли, пет бавно избледня и се превърна в четири. Частта Ще се свържем с вас също бе холограмно изображение, така че да може евентуално да се промени в точен адрес.

— Не можеш ли да кажеш на баба си и дядо си, че това е майтап?

— Не и след като баща ми я е доставил лично.

— О!

Представих си как Локи седи в хола на семейство Ал-Абас и пие чай от хубавите им златни чашки. Представих си как лицето на Джид поруменява все повече и повече, а Биби се опитва да запази спокойствие, докато изпод забрадката й се вдига пара.

— Локи им разказа всичко — каза Сам. — Как е срещнал мама, как съм станала валкирия, всичко. Каза им, че нямат право да уреждат сватба, защото той ми е баща и вече е договорил такава.

— От друга страна — потръпна в ръката ми Джак, — поканата е много хубава.

— Джак… — казах аз.

— Да, знам. Неодушевен.

— Моля те, кажи ми, че баба ти и дядо ти не са съгласни — казах аз. — Не могат да очакват да се омъжиш за великан.

— Те не знаят какво да мислят — върна ми поканата Сам и се загледа в нея така, сякаш искаше да я изпепели. — Подозираха за брака на мама. Както вече съм ти разправяла, семейството ми общува с нордическите богове от цели поколения. Боговете… имат интерес към клана ми.

— Добре дошла в клуба — промърморих аз.

— Джид и Биби обаче нямаха идея за това, докато Локи не се появи и не им изкара акъла. Това, което ги нарани най-много, бе фактът, че съм крила живота си на валкирия от тях.

Още една сълза се спусна в основата на носа й.

— А Амир…

— Клипът, който видяхме от „Валкирия Видео Рекърдс“ — предположих. — Той и баща му са дошли тази сутрин и си се помъчила да им обясниш.

Тя кимна и сгъна края на поканата.

— Господин Фадлан не разбира какво точно става — единствено, че има някакво недоразумение. Но Амир… говорихме с него този следобед и… аз му казах истината. Цялата. Обещах му, че няма да се съглася на този абсурден брак с Трим. Не знам обаче дали Амир изобщо ме чува. Сигурно смята, че съм полудяла.

— Ще го измислим — обещах. — Няма начин да те оставим да се превърнеш в жена на великан.

— Ти не познаваш Локи като мен, Магнус. Той може да съсипе целия ми живот. Вече е започнал. Той има начини…

Тя замлъкна.

— Това, което искам да кажа, е, че си е наумил, че той е единственият, който може да води преговорите за чука на Тор. Не мога да проумея какво цели, но не е нещо хубаво. В състояние сме да го спрем само ако открием чука първи.

— Тогава ще направим точно това — казах аз. — Знаем, че е у онзи тип Трим. Нека отидем и го вземем. Или още по-добре, да кажем на Тор да си го вземе.

Джак зажужа и засия върху коленете ми.

— Няма да е така лесно, сеньор. Дори ако успееш да намериш крепостта на Трим, той няма да е толкова тъп, че да държи чука на Тор там. Той е земен великан. Може да го е заровил навсякъде под земята.

— При могилната твар — каза Сам.

— В Провинстаун — казах аз. — Още ли мислиш, че това е най-добрият ни шанс? Въпреки убиеца на козли, който ни дебне, и предупреждението му, че това е капан?

Сам погледна през мен. Сякаш се взираше някъде в хоризонта, представяйки си облака с формата на ядрена гъба, който се издига от бомбата, пусната от Локи върху бъдещето й.

— Трябва да опитам, Магнус. Могилната твар. Още следващата сутрин.

Мразех тази идея, ала за нещастие, нямах по-добра.

— Хубаво. Свърза ли се с Харт и Блиц?

— Ще се видим в Кейп Код — тя се изправи и смачка сватбената покана. Преди да възразя, че може да ни потрябва, Сам я хвърли на гарваните и вълците. — Ще се срещнем след закуска. И се облечи топло. Утрото ще е хладно за полети.