Рик Риърдън
Чукът на Тор (3)

Трета глава
Благодаря, приятели, задето не ми казахте нищо

Когато се върнах, Сам ме чакаше в кафенето, застанала над тялото на Отис.

Клиентите влизаха и излизаха от „Замислената чаша“ и заобикаляха умрелия козел. Не изглеждаха притеснени. Може би виждаха Отис като изпаднал в безсъзнание бездомник. Някои от най-добрите ми приятели бяха бездомници, изпадали в безсъзнание. Знаех как това отблъсква околните.

Сам ми се намръщи. Под лявото й око имаше голяма оранжевееща синина.

— Защо информаторът ни е мъртъв?

— Дълга история — отговорих. — Кой те удари?

— Дълга история.

— Сам…

— Добре съм — махна с ръка тя. — Само ми кажи, че не си убил Отис, понеже ми е изял кифлата.

— Не. Виж, ако беше изял моята…

— Ха-ха-ха. Какво стана?

Още бях притеснен за синината на Сам, но й разказах за убиеца на козли, доколкото можах. В същото време тялото на Отис започна да се разпада на кълбета бяла пара… като сух лед. След миг не бе останало нищо, освен палтото, очилата, бомбето и брадвата, която го бе улучила.

Сам вдигна брадвата на убиеца. Острието не бе по-голямо от смартфон, но ръбът му изглеждаше остър. Тъмният метал бе изписан с черни като сажди руни.

— Направено е от великан — каза Сам. — Омагьосано е. Добре балансирано. Ценно оръжие, за да го оставиш просто така.

— Това е прекрасно. Щеше да ми бъде мъчно, ако бяха убили Отис със скапано оръжие.

Сам не ми обърна внимание. Беше се усъвършенствала в това.

— Казваш, че убиецът е носил вълчи шлем.

— Което стеснява кръга на заподозрените до половината злодеи в Деветте свята — посочих празното палто на Отис. — Къде отиде тялото му?

— На Отис? Добре е. Вълшебните създания са сътворени от мъглата на Гинунгагап. Когато умрат, телата им се разпадат на същата тази мъгла. Отис ще се прероди някъде наблизо до господаря си. Надяваме се, навреме, за да може Тор да го убие за вечеря.

Това ми се стори странна надежда, но не по-странна от сутринта, която бях преживял. Седнах, преди коленете ми да се подгънат, и отпих от изстиналото си кафе.

— Убиецът на козли знаеше, че чука го няма — казах аз. — Каза ми, че ако отида в Провинстаун, ще направя точно това, което иска врагът. Не мислиш, че е имал предвид…

— Локи? — Сам се настани срещу мен и остави брадвата на масата. — Убедена съм, че той е замесен някак. Както винаги.

Не можех да я обвиня за горчивината в гласа й. Сам не обичаше да разговаря за бога на измамата и лъжите. Освен че беше зъл, той бе и неин баща.

— Чувала ли си го скоро? — попитах.

— В някои сънища — Сам завъртя чашата си за кафе, сякаш набираше стар телефон. — Шепне, заплашва. Интересува се най-вече от… все тая. Няма значение.

— Не звучи като да няма значение.

Погледът на Сам бе гневен и пронизващ. Напомняше на лумнала камина.

— Татко се опитва да съсипе личния ми живот — каза тя. — Нищо ново. Иска да съм заета. Баба, дядо, Амир… — Гласът й потрепери. — Ще се оправя. Няма нищо общо с чука.

— Сигурна ли си?

Изражението й ми подсказа, че е нужно да отстъпя. Ако я притиснех твърде много, тя щеше да ме забие в стената и да опре лакът в гърлото ми. Фактът, че още съм в съзнание, бе знак за нашето задълбочаващо се приятелство.

— Така или иначе — каза Сам — няма как Локи да е убиецът на козлите. Не може да върти брадвата подобаващо.

— Защо не? Знам, че технически погледнато, той е окован в асгардовата версия на Алкатрас^[1] заради убийство или нещо подобно, но изглежда, че няма проблеми да изниква пред мен, когато му хрумне.

— Баща ми може да проектира образа си или да се явява в сънищата — каза Сам. — Ако се съсредоточи много, е възможно за известно време да образува физическо тяло.

— Както когато е забил майка ти.

Сам отново демонстрира приятелството си, като не ми пръсна мозъка. Чак в „Замислената чаша“ разбрах колко сме близки.

— Да — отвърна тя, — може да се измъква от затвора си по такъв начин. Но не и да се превъплъщава така, че да върти вълшебни оръжия. Боговете хвърлиха такова заклинание върху оковите му. Ако можеше да вдигне омагьосано острие, щеше да се освободи.

Предполагах, че в това има някаква нелепа нордическа логика. Представих си Локи проснат като агне в някаква пещера, вързан с — тук ще повърна — червата на собствените си синове, убити от боговете. Същите бяха поставили и змия над главата му, която да го плюе с отрова цяла вечност. В Асгард не бяха привърженици на милосърдието.

— Но убиецът на козли може да работи за Локи — рекох. — Може да е великан. Може да е…

— Всеки — отвърна Сам. — Но така, както ми го описваш като движения и боен стил, звучи като айнхери. Може би дори валкирия.

Стомахът ми падна в петите. Представих си го как се търкулва по паважа и спира до шапката на Отис.

— Някой от Валхала е. Но защо някой би…

— Не знам — отвърна Сам. — Ала който и да е, той или тя не желае да последваме дирята към чука на Тор. Не виждам обаче какъв избор имаме. Трябва да действаме бързо.

— Че защо? — попитах. — Чука го няма вече няколко месеца, а великаните още не са ни нападнали.

Нещо в очите на Сам ми напомни за мрежите на похитителката Ран. За начина, по който се носят по вълните и повличат душите на удавниците. Това не бе приятен спомен.

— Магнус — каза тя, — играта загрубява. По време на последните ми няколко мисии в Йотунхейм… великаните са неспокойни. Призовали са могъща магия, за да скрият кроежите си, но съм сигурна, че събират армии за война. Готвят се да ни нападнат.

— Да ни нападнат?

Забрадката й потрепери от вятъра.

— Тук, Магнус. Ако дойдат да унищожат Мидгард…

Въпреки топлото слънце ме полазиха тръпки. Сам ми бе обяснила, че Бостън е в центъра на Игдразил, Световното дърво. Оттук най-лесно можеше да пътуваш сред Деветте свята. Представих си сенките на великаните, падащи по улица „Нюбъри“, начина, по който земята се тресе под подковани им с желязо обуща, големи като танкове.

— Единственото нещо, което ги спира — каза Сам, — е страхът от Тор. Така е от векове. Няма да нападнат, ако не са абсолютно уверени, че той е уязвим. Но стават все по-смели. Започват да подозират, че часът им е настъпил…

— Но Тор е само един бог — казах аз. — Какво ще предприемат Один, Тир, татко ми Фрей? Те не могат ли да се борят с великаните?

Веднага щом го изрекох, ми стана смешно. Один бе непредвидим, а щом се появеше, предпочиташе да прави мотивиращи презентации на PowerPoint пред това да се бие. Никога не бях виждал Тир, бога на храбростта и честната битка. Що се отнася до Фрей… татко бе бог на лятото и плодородието. Полезен беше, ако ти трябва да растат цветя и посеви или пък да те излекува, когато си се одраскал на хартия. Но да прогони ордите на Йотунхейм?

Не чак толкова.

— Трябва да спрем нашествието, преди да се случи — каза Сам. — Това означава, че се налага да намерим чука Мьолнир. Сигурен ли си, че Отис е казал Провинстаун?

— Да, спомена и нещо за могилна твар. Това лошо ли е?

— От едно до десет… около трийсет. Ще ни трябват Хартстоун и Блицен.

Въпреки обстоятелствата, възможността да видя старите си приятели повдигна духа ми.

— Знаеш ли къде са?

— Знам как да се свържа с тях — поколеба се Сам. — Скатават се в едно от скривалищата на Мимир.

Опитах да осмисля това. Мимир, разчленената от тялото му глава на бога, която бе пила от кладенеца на знанието през годините на служба и бе наредила Блиц и Харт да ме наглеждат, докато съм бездомен, защото съм „важен за съдбата на световете“; Мимир — понастоящем гангстер, който се занимава с хазарт и други сенчести препитания. Той разполагаше с множество скривалища, но се чудех колко ли иска от приятелите ми за наем.

— Защо се крият Блиц и Харт?

— Ще ги оставя да ти обяснят — отвърна Сам. — Не им се щеше да те притесняват.

Това никак не беше смешно, ала аз се разсмях.

— Изчезват, без да продумат, понеже не са искали да ме притесняват?

— Магнус, виж… Имаше нужда от време да потренираш, да свикнеш с Валхала и силите ни на айнхери. Хартстоун и Блицен съзряха злостна прокоба в руните. Взимат предпазни мерки, като се крият. За тази задача обаче…

— Злостна прокоба. Сам, асасинът каза да се подготвя за загубата на приятелите си.

— Знам — тя отпи от кафето си, а ръцете й потрепериха. — Ще внимаваме, Магнус. Но гробницата на могилна твар… магията на руните и подземните умения може да се окажат от ключово значение. Нуждаем се от Харт и Блиц. Ще се свържа с тях този следобед. После ти обещавам, че ще разкажа всичко.

— Има още? — внезапно се почувствах така, сякаш съм стоял на детската масичка за Деня на благодарността, докато възрастните са водели сериозни разговори. Мразех детската масичка. — Сам, нямам нужда от защитата ти — казах. — Вече съм умрял и съм воин на Один, който живее във Валхала. Позволи ми да помогна.

— Ще помогнеш — обеща тя, — но ти трябват тренировки, Магнус! Последния път, когато търсехме Меча на лятото, имахме късмет. Това, което следва… ще ни трябва умение.

Страхът в гласа й ме накара да потръпна.

Не смятах, че сме извадили голям късмет в търсенето на Меча на лятото. На няколко пъти едва не умряхме. Трима от другарите ни пожертваха живота си. Едва възпряхме вълка Фенрир и армията огнени великани да опустошат Деветте свята. Ако това се броеше за късмет, не смеех да си помисля какво би представлявало нещастието.

Сам се протегна през масата. Взе портокаловата сладка и отхапа крайчеца й. Глазурата бе със същия цвят като синината й.

— Трябва да се връщам в училище. Не мога да изпусна още един час по физика. Този следобед имах проблеми у дома.

Спомних си какво бе казала за това, че Локи се опитва да съсипе личния й живот, съмнението, с което бе изрекла името на Амир.

— Нещо, с което мога да помогна? Да отида при „Фалафелите на Фадлан“? Да поговоря с Амир?

— Не! — изчерви се тя. — Благодаря, но не. Твърдо не. Категорично. Не.

— Значи… не…

— Знам, че искаш да помогнеш, Магнус, и наистина имам много проблеми. Но ще се оправя. Довечера ще ме видиш за пира в чест на…

Лицето й се изкриви.

— Новодошлия.

Имаше предвид душата, която е трябвало да отнесе. Като отговорна валкирия Сам трябваше да е на нощния пир, за да представи новия айнхери на останалите.

Загледах синината под окото й, след което внезапно проумях.

— Тази душа, дето си взела — казах аз, — новият айнхери. Той ли те фрасна?

— Сложно е — намръщи се Сам.

Бях срещал свирепи айнхеряр, но не и такива, които биха дръзнали да ударят валкирия. Това бе самоубийствено поведение, дори за някого, който вече е умрял.

— Що за идиот… почакай. Това има ли нещо общо с вълчия вой, който чух от „Комън“?

Тъмните очи на Сам пламнаха.

— Ще чуеш довечера — изправи се тя и взе брадвата на асасина. — Сега върви във Валхала. Довечера ще имаш удоволствието да се запознаеш… — Тя се спря и премери внимателно думите си. — С брат ми.