Рик Риърдън
Чукът на Тор (42)

Четиридесет и втора глава
Или започни да сияеш. Също върши работа

Някои хора обичат енергийни напитки. А аз? Намирам, че заплахата от обезглавяване ме буди достатъчно.

Паникьосан, аз се обърнах към приятелите си и Хартстоун изписа: Ф-Р-Е-Й.

„Да, Харт — помислих си, — това е баща ми.“

Но представа нямах с какво тази информация ще ми помогне. Надали богът на лятото щеше да се появи в ярък ореол и да събори Белите планини заради мен. Той беше бог на откритите пространства. Никога нямаше да го намериш на игрище за боулинг…

В мозъка ми потече идея като кленов сироп. Открити пространства. Белите планини. Силата на Фрей. Сумарбрандер, мечът на Фрей, който можеше да отваря разломи между световете. И нещо, което Утгард-Локи беше казал по-рано: Дори най-добрите илюзии имат своите граници.

— Незначителни смъртни! — извика Утгард-Локи. — Предавате ли се?

— Не! — извиках аз. — Почакай само секунда!

— И ти ли ще ходиш до тоалетна?

— Не! Просто… трябва да се посъветвам със съотборницата си, преди да ни обезглавите.

— Това звучи честно — сви рамене Утгард-Локи. — Продължавайте.

— Кажи ми, че имаш идея — приведе се към мен Алекс.

— Каза, че си била до водопада Брайдъл Вейл. Че си лагерувала в Белите планини?

— Да, точно така.

— Има ли някакъв начин тези кегли да са самите Бели планини?

— Не — намръщи се тя, — не мога да повярвам, че някой би имал силата да телепортира цяла планинска верига в игрище за боулинг.

— Съгласен съм. Теорията ми е… че тези кегли са просто кегли. Великаните не могат да докарат цяла планина в игрище за боулинг, но могат да накарат топките ни да излетят от пистата. Има някакъв разлом между световете по средата на пистата. Той е скрит от някакви илюзии, но изпраща топките в Ню Хемпшър.

— Ако това е така — Алекс се загледа в края на пистата, — защо тогава топката ми се връща обратно?

— Не знам. Може би зареждат идентична топка, която да ти се върне, така че да не забележиш.

— Лъжливи майнфритери — скръцна със зъби Алекс. — Какво да направим по въпроса?

— Познаваш Белите планини така, както ги познавам и аз. Искам да погледнеш надолу по пистата и да се съсредоточиш върху планините. Ако и двамата го извършим по едно и също време, може да превърнем портала във видим и тогава може би ще успеем да го развалим.

— Искаш да кажеш, че трябва да сменим перспективата си? — попита Алекс. — Подобно на начина, по който изцери Амир?

— Предполагам… — щеше ми се да имам същата увереност в плана си. Начинът, по който Алекс го описа, ме правеше да звуча като ню ейдж гуру. — Виж, ще е по-добре, ако те хвана за ръката. Обещавам, че няма да… сещаш се, да чувствам неща от живота ти.

Видях как се колебае и претегля опциите наум.

— Значи, или губя главата си, или те пускам в нея — изсумтя тя. — Много гаден избор.

След това ме хвана за ръката.

— Да го започваме!

Загледах далечния край на пистата. Представих си разлом между мен и кеглите, прозорец, който гледа към Белите планини. Спомних си колко развълнуван бях, когато пътувах с мама през уикендите и тя забелязваше планините на хоризонта: Виж, Магнус, приближаваме!

Пресегнах се към силата на Фрей. През мен премина топлина. Ръката ми в дланта на Алекс започна да изпуска пара. И двамата бяхме обкръжени от ярка златиста светлина — като слънцето по пладне, което прогонва мъглите и сенките.

С крайчеца на окото си зърнах как великаните гримасничат и крият лицата си.

— Спри! — извика Малчо. — Заслепяваш ни!

Останах съсредоточен върху кеглите. Светлината стана по-ярка. Случайни мисли на Алекс Фиеро профучаха през ума ми — фаталната й битка с вълците, тъмнокос мъж с дрехи за тенис, надвиснал над нея, писъци, че трябва да се измъкне и да избяга, група тийнейджъри, които стояха около десетгодишната Алекс, ритаха я и я наричаха изрод, докато тя се бе свила на топка в опит да се защити, твърде паникьосана и ужасена, за да промени формата си.

Гняв изпълни гърдите ми. Не бях сигурен дали емоцията е моя, или на Алекс, но и на двама ни бе омръзнало от илюзии и преструвки.

— Ето — каза Алекс.

По средата на пистата се появи блестящ разлом, подобно на онези, които Джак отваряше между световете. От другата страна в далечината видях заснежения връх Вашингтон. После разломът изгоря. Златната светлина около нас избледня, като остави пред очите ни обикновена писта с кегли накрая, точно както бе изглеждала и преди.

Алекс отдръпна ръка и бързо избърса една сълза.

— Успяхме ли?

Не знаех какво да отвърна.

— Незначителни смъртни! — намеси се Утгард-Локи. — Какво беше това? Винаги ли се съветвате сред ослепителна светлина?

— Извинете! — извиках аз на тълпата. — Вече сме готови!

Поне така се надявах. Може би бяхме съумели да развалим илюзията и да затворим разлома. А може би Утгард-Локи само ни разрешаваше да мислим, че сме развалили магията. Може би ставаше дума за илюзия, скрита в илюзия. Реших, че няма смисъл да си товаря мозъка в последните няколко минути, които може би прекарваше върху врата ми.

Вдигнах топката за боулинг. Спрях се пред фал линията и завъртях глупавата розова топка, запращайки я право в средата.

Трябва да ви кажа, че звукът от падащи кегли беше най-хубавото нещо, което бях чул през целия ден. Съжалявам, Принс. За теб остава почетното второ място.

— Браво! — извика Блицен.

Самира и Хартстоун се прегърнаха. Това беше нещо, което обикновено не правеха.

— Стана ли? — ококори се Алекс. — Стана!

— Сега трябва да събориш твоите кегли и ги изравняваме — ухилих се аз. — Имаш ли променяща се форма, която би могла да…

— И още как — определено бе наследила зловещата си усмивка от мама Локи. — Всичко е под контрол.

Тя стана огромна, ръцете й се превърнаха в грамадни животински крайници, кожата й се набръчка и посивя, а носът й се удължи в шестметров хобот.

Алекс се бе преобразила в африкански слон, макар един объркан великан от края на стаята да извика:

— Станала е на котка!

Алекс вдигна топката за боулинг с хобота си, отиде до линията за изпълнение на удара и метна топката, като се стовари с цялата си тежест върху пода и разтърси цялото игрище. Не само че топката й събори кеглите, но силата на тежестта й прекатури кеглите във всички дванайсет писти. Така Алекс стана, поне доколкото ми бе известно, първият слон в историята, спечелил 300 точки, или дванайсет удара, и то само с едно хвърляне.

Може би подскачах като петгодишно момиче, на което са подарили пони. (Нали се разбрахме да не ме съдите!) Сам, Харт и Блиц изтичаха и ни прегърнаха вкупом, докато тълпата великани ни гледаше кисело.

Херг и Блерг свалиха бейзболните си каски.

— Не можем да подобрим този резултат! — заяви Херг. — Направо ни взимайте главите!

— Смъртните лъжат — оплака се Малчо, — първо свиха торбата ми и обидиха Елвис! А сега наскърбиха Пуешкия отбор!

Великаните тръгнаха към нас.

— Спрете! — вдигна ръка Утгард-Локи. — Това все още е моето игрище за боулинг и тези състезатели спечелиха… не почтено, но категорично.

Той се обърна към нас.

— Наградата е ваша. Искате ли главите на Херг и Блерг?

С Алекс се спогледахме и наум се съгласихме, че отсечените глави няма да отиват на декорите в хотелските ни стаи.

— Утгард-Локи — казах аз, — искаме само информацията, която обеща.

Кралят се извърна към тълпата и разпери длани, сякаш питаше: Какво мога да направя?

— Приятели, трябва да признаете, че на тези смъртни не им липсва кураж. Колкото и да се мъчихме да ги унижим, вместо това те ни унизиха. А има ли нещо, което планинските великани уважават повече от умението да унизиш противника?

Другите великани с нежелание се съгласиха.

— Искам да им помогна! — обяви Утгард-Локи. — Вярвам, че доказаха класата си. Колко време ще ми дадете?

Не разбрах въпроса, но великаните започнаха да мърморят помежду си.

— Казвам пет минути — пристъпи напред Малчо. — Всички ли са съгласни?

— Да! — извика тълпата.

— Съвсем честно — поклони се Утгард-Локи. — Хайде, драги гости, елате да поговорим навън.

Докато ни извеждаше през бара към предните врати, аз попитах:

— Какво става след петте минути?

— Хмм? — ухили се Утгард-Локи. — Тогава хората ми са свободни да ви преследват и убият. Вие наистина ги унизихте… все пак.