Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ОСМА ГЛАВА

Князът се върна във вилата си угрижен и повика Тутмозис.

— Трябва да ме научиш как се намират пари — каза Рамзес.

— Аха!… — засмя се контето. — Ето това е мъдрост, която не се преподава и в най-висшите жречески училища, но в нея аз бих могъл да стана пророк.

— Там учат да не се заемат пари — подхвърли князът.

— Ако не се боя, че устните ми ще се опетнят от богохулство, аз бих казал, че някои жреци напразно си губят времето… Жалки хора, макар и свети!… Те не ядат месо, задоволяват се с една жена или съвсем избягват жените и не знаят какво е това да вземеш пари в заем… Аз съм доволен, Рамзес — продължи Тутмозис, — че тая мъдрост ще научиш с помощта на моите съвети. Ти вече разбираш какви страдания причинява липсата на пари. Човек, който се нуждае от пари, няма апетит, скача насън, гледа учудено жените, сякаш се пита: „За какво служат те?“ В най-прохладния храм лицето му гори в огън, а при най-големия зной в пустинята той тръпне от студ. Гледа пред себе си като побъркан, не чува какво му говорят, обикновено ходи с кривната перука, която е забравил да напръска с благовония, а се успокоява само пред каната със силно вино, и то за късо време. Уви, щом нещастният дойде на себе си, отново му се струва, че земята се разтваря под краката му…

Виждам — продължаваше контето — по твоя неспокоен вървеж и нервни ръкомахания, че още миг и ще изпаднеш в отчаяние поради липсата на пари; скоро обаче ще изпиташ други чувства и ще си отдъхнеш, сякаш от гърдите ти е снет грамаден сфинкс. По-късно ще те овладее приятното състояние на забрава; ще забравиш по-раншните си грижи и сегашни кредитори, а после… Ах, щастливи Рамзес, очакват те необикновени изненади!… Щом изтече срокът и кредиторите почнат да те посещават, уж за да ти изразят своята почит, ти ще се чувствуваш като елен, гонен от кучета, или като египетска девойка, която гребе вода от реката и изведнъж вижда грапавия гръб на крокодил…

— Всичко това изглежда много весело — прекъсна го Рамзес със смях, — но то не ми носи нито една драхма…

— Можеш да не довършиш! — прекъсна го Тутмозис. — Аз ей сега отивам при финикийския банкер Дагон и довечера ще си възвърнеш спокойствието, макар той да не ти е дал още пари.

След тия думи Тутмозис изтича навън, седна в малката си лектика и заобиколен от прислугата си и от компания лекомислени като него хора, изчезна в алеите на парка.

Пред залез слънце в дома на престолонаследника пристигна финикиецът Дагон, най-знаменитият банкер в Мемфис. Той беше човек в разцвета на възрастта, жълт, сух, но добре сложен. Носеше синя туника, върху нея бял плащ от тънка тъкан, имаше дълга естествена коса, обхваната от златна диадема, и дълга черна брада — също естествена. Буйната му коса и брада правеха силно впечатление сред перуките и изкуствените брадички на египетските контета.

Домът на престолонаследника гъмжеше от аристократическа младеж. Едни се къпеха долу и се мажеха с благовония, на горния етаж други играеха на шах и дама, трети в компанията на няколко танцьорки пиеха в шатрите на терасата. Престолонаследникът не пиеше, не играеше, не разговаряше с жените, само се разхождаше в единия край на терасата и се вглеждаше нетърпеливо дали финикиецът иде. Когато го видя да се приближава откъм алеята, седнал в лектика върху две магарета, Рамзес слезе на долния етаж, където имаше една свободна стая.

След малко на вратата се показа Дагон. Той полуколеничи на прага и извика:

— Поздравявам ви, ново слънце на Египет!… Да живееш вечно, а славата ти да достигне ония далечни брегове, до които стигат финикийските кораби…

По заповед на княза той стана и заговори с буйни жестове:

— Когато достойният Тутмозис слезе пред моята колиба (моят дом, ерпатре, е колиба в сравнение с вашите дворци!), от лицето му се излъчваше такъв блясък, че аз веднага извиках на жена си: „Тамаро, достойният Тутмозис не иде тук по своя работа, а от името на някого, който е толкова по-високопоставен от него, колкото Ливан е по-висок от крайморските пясъци…“ А жена ми ме попита: „По какво позна, господарю, че достойният Тутмозис не идва по своя работа?…“ — „По това, че не може да идва с пари, защото ги няма, и не е дошъл за пари, защото пък аз нямам…“ В тоя миг ние двамата се поклонихме на достойния Тутмозис. А когато той ни каза, че вие, най-достойни господарю, искате петнадесет таланта от своя роб, аз попитах жена си: „Тамаро, нима сърцето ми не ми е подсказало право?“ — „Дагоне, ти си толкова мъдър, че би трябвало да бъдеш съветник на престолонаследника…“ — отговори жена ми.

Рамзес кипеше от нетърпение, но слушаше банкера… Слушаше го, той, който избухваше пред собствената си майка и пред фараона дори!

— Когато поразмислихме — продължаваше финикиецът — и разбрахме, че вие, господарю, искате моите услуги, в нашата къща настана такава радост, че аз заповядах да дадат на прислугата десет кани пиво, а жена ми, Тамара, поиска да й купя нови обици. Моята радост стана толкова голяма, че като идвах насам, не позволих на магаретаря да бие магаретата. А когато недостойните ми нозе докоснаха твоя праг, княже, аз извадих златен пръстен (по-голям от тоя, който достойният Херхор даде на Еунана!) и го подарих на вашия роб, който ми поля вода да си измия ръцете. Прощавайте, ваше достойнство, но откъде имате тая сребърна кана, с която ми поляха вода на ръцете?…

— Продаде ми я Азария, синът на Габер, за два таланта.

— Евреин?… Ваше височество търгува с евреи? А какво ще кажат за това боговете?…

— Азария е търговец като тебе — отвърна престолонаследникът.

Като чу това, Дагон се хвана с двете си ръце за главата и започна да плюе и стене:

— О, Ваал, Тамуз!… О, Ваалит… О, Асторет[1]!… Азария, синът на Габер, евреин, бил такъв търговец като мене!… О, нозе мои, защо ме доведохте тук?… О, сърце, защо трябва да понасяш такива страдания и подигравки?… Най-достойни княже — викаше финикиецът, — набийте ме, отсечете ми ръката, ако аз подправям злато, но не казвайте, че евреин може да бъде търговец. По-скоро ще загине Тир, по-скоро пясък ще засипе Сидон, отколкото евреин да стане търговец. Те могат да доят мършавите си кози или да смесват слама с глина под египетския камшик, но не и да търгуват. Пфу!… Пфу!… Нечестив народ от роби!… Разбойници, крадци!…

Неизвестно защо, князът кипна, но веднага се успокои. Това му се видя странно, защото досега не беше смятал за необходимо да се въздържа пред никого.

— И така — обади се внезапно престолонаследникът — ще ми заемеш ли, благородни Дагон, петнадесет таланта?

— О, Асторет!… Петнадесет таланта?… Това е толкова голяма сума, че аз би трябвало да седна, за да помисля добре.

— Тогава сядай.

— За един талант — каза финикиецът, като се настани удобно на стола — човек може да има двадесет златни огърлици или шестдесет прекрасни дойни крави, или десет роби за работа, или един роб, който може да свири на флейта, да рисува или дори да лекува. Един талант — това е огромно богатство!…

Очите на княза блеснаха.

— Тогава, ако нямаш тия петнадесет таланта… — прекъсна го князът.

Уплашеният финикиец се смъкна изведнъж от стола на пода.

— Кой в тоя град, сине на слънцето — извика Дагон, — няма пари, когато вие поискате?… Вярно е, че аз съм бедняк, чието злато, скъпоценности и всички аренди не струват колкото един ваш поглед, княже. Но като обиколя нашите търговци и им кажа кой ме е изпратил, до утре ние ще намерим петнадесет таланта, ако ще би и под земята. Ако вие, ерпатре, застанете пред изсъхнала смокиня и кажете: „Дай пари!…“ — и тя би дала… Само не ме гледайте така, сине на Хор, защото ми пробождате сърцето и разумът ми се обърква — каза финикиецът с умолителен тон.

— Е, сядай, сядай… — каза князът с усмивка.

Дагон стана от пода и се разположи още по-удобно на стола.

— За колко време искате тия петнадесет таланта, княже? — попита той.

— Навярно за една година.

— Да кажем още отсега: за три години. Само негово величество би могъл да върне в срок от една година петнадесет таланта, а не и един млад княз, който трябва всеки ден да приема весели благородници и красиви жени… Ах, тия жени!… Вярно ли е, ако разрешите да питам, княже, че вие сте взели при себе си Сара, дъщерята на Гедеон?

— А каква лихва искаш? — прекъсна го князът.

— Дреболия, за която не си струва дори да споменава вашата свещена уста. За тия петнадесет таланта ще ми дадете, княже, по пет таланта годишно и в продължение на три години аз ще прибера всичко сам, без ваше височество дори да знае…

— Ти ще ми дадеш днес петнадесет таланта, а след три години ще вземеш тридесет?…

— Египетският закон позволява сумата на лихвите да бъде равна на заема — отвърна смутен финикиецът.

— Не е ли твърде много?

— Много?… — викна Дагон. — Всеки голям господар има голям двор, голямо богатство и плаща само големи лихви. Аз бих се срамувал да взема по-малко от престолонаследника; а пък и вие сам, княже, може да заповядате да ме набият с тояги и да ме прогонят, ако се осмеля да взема по-малко…

— Кога ще донесеш парите?

— Да ги донеса?… О, богове! Това един човек не може да извърши. Аз ще постъпя по-добре. Ще уредя всичките ви плащания, та да не става нужда ваше височество да се занимава с такива мизерни неща.

— Та нима ти знаеш моите плащания?

— Нещичко зная — отвърна небрежно финикиецът. — Вие искате да изпратите шест таланта на източната армия, което ще направят нашите банкери в Хетем и Мигдол. Три таланта на достойния Нитагер и три на достойния Патрокъл — това ще се уреди на място… А на Сара и на баща й Гедеон мога да платя чрез тоя пършив Азария… Дори така ще бъде по-добре, защото те биха ви измамили в сметките.

Рамзес почна да се разхожда нетърпеливо из стаята.

— Значи, трябва да ти дам разписка за тридесет таланта? — попита той.

— Каква разписка?… Защо разписка?… Каква полза ще имам от нея?… Вие, княже, ще ми дадете под аренда за три години чифлиците си в областите Такенс, Сее, Нехамент, Нехапеху, в Себт-Хет и в Хабу.

— Аренда?… — каза князът. — Това не ми харесва…

— Тогава как аз ще си получа парите, моите тридесет таланта?…

— Почакай. Трябва най-напред да попитам управляващия именията колко ми носят годишно тия чифлици.

— Защо ще си правите толкова труд, ваше височество?… Какво знае управителят?… Той не знае нищо, повярвайте на честния финикиец. Всяка година реколтата е различна и доходът различен… Аз може да загубя от тая сделка, а тогава управителят няма да ми върне загубата…

— Но знаеш ли, Дагон, мене ми се струва, че тия имения дават много по-голям доход от десет таланта годишно…

— Не искате ли да ми повярвате, княже? Добре! По ваша заповед аз мога да се откажа от именията в Сее… Все още ли не вярвате на моето чисто сърце?… Тогава ще отстъпя и Себт-Хет… Но защо ни е управителят? Той ли ще ви учи на ум?… О, Асторет! Аз ще загубя съня и апетита си, ако някакъв си там управител, подчинен, и роб, посмее да учи моя милостив господар. Трябва само писар, който да напише, че вие, най-достойни господарю, ми давате под аренда за три години именията в тая, тая и тая област. Необходими са още шестнадесет свидетели, че съм бил удостоен с такава чест от страна на княза. Но защо служителите ще трябва да знаят, че господарят им заема от мене пари?…

Отегченият престолонаследник вдигна рамене.

— Утре — рече той — донеси пари и доведи писар и свидетели. Аз не искам да мисля за това.

— Ето, това са мъдри слова! — извика финикиецът. — Да живеете вечно, достойни господарю!…

Бележки

[1] Астарта — финикийска богиня на любовта и луната. — Б. пр.