Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
ВТОРА ГЛАВА
Многобройната свита на негово величество продължаваше да стои в чакалнята, но сякаш се беше разделила на две части. От едната страна бяха Херхор, Мефрес и няколко възрастни първожреци, от другата — всички военачалници, всички чиновници и повечето от младите жреци.
Орловият поглед на фараона в миг забеляза това разделение на сановниците и в сърцето на младия владетел пламна радостна гордост.
„Ето че победих, без да вадя меч!…“ — помисли той.
А цивилните и военни сановници се отдалечаваха все повече и по-открито от Херхор и Мефрес. Защото никой не се съмняваше, че двамата първожреци, досега най-могъщи в държавата, не се радват на благоволението на новия фараон.
Сега владетелят мина в трапезарията, където преди всичко му направи впечатление числото на прислужващите жреци и блюдата.
— Нима ще трябва да изям всичко това? — попита той, без да скрива учудването си.
Тогава жрецът, който надзираваше кухнята, обясни на фараона, че храната, която остане от трапезата на негово величество, ще бъде поднесена на умрелите прадеди от династията.
Като каза това, той посочи редицата статуи, поставени край стените на залата.
Владетелят плъзна поглед по статуите, които изглеждаха така, като че ли нищо не им е давано за ядене, после погледна охранените лица на жреците, сякаш те изяждаха всичко, и поиска пиво, войнишки хляб и чесън.
Старшият жрец се вцепени, но повтори заповедта на младшия. Младшият се поколеба, но повтори поръчката на момчетата и момичетата. В първия момент момчетата сякаш не вярваха на собствените си уши; ала веднага се разтичаха из целия дворец. Но когато след четвърт час се върнаха уплашени, зашепнаха на жреците, че никъде не са могли да намерят войнишки хляб и чесън…
Фараонът се усмихна и нареди отсега нататък в кухнята му да не липсват прости гозби. После изяде един гълъб, парче риба, пшенично хлебче и пи вино.
Той призна в себе си, че яденето беше добре приготвено, а виното чудесно. Не можа обаче да прогони мисълта, че дворцовата кухня сигурно поглъща необикновено големи суми.
След като изгори благовония в чест на прадедите си, владетелят се отправи към владетелския кабинет, за да изслуша докладите.
Пръв се яви Херхор. Той се поклони пред господаря много по-ниско, отколкото когато го приветствува при посрещането, и с голямо вълнение му честити победата.
— Вие, ваше величество, се хвърлихте върху либийците като тайфун върху жалките шатри на скитниците в пустинята. Спечелихте голямо сражение с много малко жертви и с един замах на божествения си меч завършихте войната, чийто край ние, обикновените хора, не можахме да предвидим.
Фараонът чувствуваше, че антипатията му към Херхор почва да отслабва.
— Затова — продължи първожрецът — върховният съвет моли ваше величество да определите десет таланта награда за храбрите полкове… А вие сам, върховни вожде, позволете при името ви да бъде писано: „Победител!“…
Херхор разчиташе на младостта на фараона и прекали с ласкателствата си. Това отрезви Рамзес и той отвърна неочаквано:
— А какво прозвище бихте ми дали, ако унищожа асирийската армия и напълня храмовете с богатствата на Ниневия и Вавилон?…
„Значи, той продължава да мисли за това!…“ — помисли си първожрецът.
А фараонът, сякаш за да подсили безпокойството му, промени разговора и попита:
— Колко войска имаме?
— Тук, при Мемфис?…
— Не, в цял Египет.
— Ваше височество има десет полка… — каза първожрецът. — Достойният Нитагер има петнадесет на източната граница… Десет се намират на юг, защото Нубия почна да се вълнува… А пет са на гарнизон из цялата страна.
— Общо четиридесет — каза фараонът, след като помисли. — Колко войници прави това?…
— Около шестдесет хиляди…
Владетелят скочи от креслото.
— Шестдесет вместо сто и двадесет?… — викна той. — Какво значи това?… Какво направихте вие с моята армия?…
— Нямаме средства, за да поддържаме по-голям брой…
— О, богове!… — каза фараонът и се хвана за главата. — Но асирийците ще ни нападнат само след месец! А ние сме разоръжени…
— С Асирия имаме предварителен договор — обади се Херхор.
— Жена би могла да отговори така, а не министърът на войната — повиши глас Рамзес. — Каква стойност има договор, зад който не стои армия?… Та днес би могла да ни смаже само половината войска, с която разполага цар Асар.
— Благоволете да се успокоите, ваше величество. При първата вест за измяна на асирийците ние ще имаме половин милион бойци…
Фараонът се изсмя в лицето му.
— Какво?… Откъде?… Ти си полудял!… Ровиш се в папирусите, но аз седем години служа във войската и няма почти ден да не съм участвувал във военни учения или маневри. По какъв начин в продължение на няколко месеца ще имаш половинмилионна армия?…
— Всички благородници ще се присъединят…
— Каква полза от твоите благородници!… Благородниците не са войници. За половинмилионна армия трябват най-малко сто и петдесет полка, а ние имаме, както сам казваш, само четиридесет… Как тогава тия хора, които днес пасат добитъка, орат земята, правят грънци или пият и безделничат в именията си, ще научат военното изкуство?… Египтяните са лош материал за войници — аз зная това, защото ги виждам всеки ден… Либиецът, гъркът, хетът от деца още се учат да стрелят с лък и прашка и отлично владеят боздугана; за една година те се научават правилно да маршируват. А египтянинът едва след три години почва горе-долу да марширува. Вярно е, че с меча и копието привиква за две години, но и четири са му малко, за да може добре да цели с прашка или стрела… Това означава, че за няколко месеца вие ще можете да съберете не армия, а половинмилионна паплач, която в миг ще бъде разбита от другата паплач, асирийската. Защото, макар асирийските полкове да не са добри и да са зле обучени, асирийският войник умее да хвърля камъни и да стреля с лък, да сече и да мушка, а преди всичко притежава дързостта на дивия звяр, от което добродушният египтянин е напълно лишен. Ние разбиваме неприятелите, защото нашите дисциплинирани и обучени полкове са като стенобойни машини: трябва да ни избият половината войници, че да се разстрои колоната. Но когато няма колона, няма египетска армия.
— Мъдра истина казва ваше величество — каза Херхор на развълнувания фараон. — Само боговете познават така нещата… Аз също зная, че силите на Египет са слаби, че за тяхното укрепване е необходима дългогодишна работа… Затова именно искам да сключа договор с Асирия.
— Та вие вече го сключихте…
— Само временен. Защото Саргон, като виждаше болестта на баща ви и се опасяваше от ваше величество, отложи сключването на същинския договор до възшествието ви на престола.
Фараонът отново изпадна в гняв.
— Какво?… — извика той. — Значи, те наистина мислят да заграбят Финикия?… И смятат, че аз ще подпиша тоя позор за цялото си царуване?… Зли духове са завладели всички ви!…
Аудиенцията беше свършена. Тоя път Херхор падна ничком, а като се връщаше от фараона, разсъждаваше така:
„Негово величество изслуша доклада ми, значи, не отхвърли моите услуги… Казах му, че трябва да подпише договор с Асирия, значи, най-тежката работа е свършена… Докато Саргон пристигне отново, ще има време да се мисли… Но той е лъв, дори не лъв, а разярен слон — тоя юноша… А пък нали затова стана фараон, само защото е внук на първожрец!… Не е разбрал още, че същите тия ръце, които го издигнаха толкова високо…“
В преддверието достопочтеният Херхор се спря, помисли върху нещо, накрая вместо към дома си тръгна към царица Никторис.
В градината нямаше нито жени, нито деца, само от пръснатите по нея малки дворци долитаха вопли. Това бяха жените от дома на умрелия фараон, които оплакваха тоя, който бе отишъл в страната на залеза. Изглежда, че скръбта им беше искрена.
В това време в кабинета на новия владетел влезе върховният съдия.
— Какво ще ми кажеш, ваше достойнство? — попита фараонът.
— Преди няколко дни край Тива се случи нещо необикновено — отвърна съдията. — Някакъв селянин убил жена си и трите си деца, а сам се удавил в едно свещено изкуствено езерце.
— Полудял ли е?
— Изглежда, че го е направил от глад.
Фараонът се замисли.
— Странен случай — каза той, — но аз бих искал да чуя нещо друго. Какви престъпления се случват най-често сега?
Върховният съдия се поколеба.
— Говори смело — каза владетелят, изгубил вече търпение — и не крий нищо от мене. Зная, че Египет е затънал в блато и искам да го извадя оттам, но аз трябва да зная всичко лошо…
— Най-честите… най-обикновените престъпления са бунтовете… Но бунтува се само простолюдието… — побърза да добави съдията.
— Аз слушам — обади се фараонът.
— В Косем — продължи съдията — се е разбунтувал полк каменари и каменоделци, които не са получили навреме необходимите им неща. В Сехем селяните убили писаря, който събирал данъци… В Мелкатис и Пи-Хебит също селяни разрушили къщите на финикийските арендатори… При Коса не искали да поправят канала — твърдели, че за тая работа трябва да им се плати от съкровището… Най-сетне в кариерите за порфир осъдените набили надзирателите и искали да избягат към морето…
— Тия сведения съвсем не ме изненадват — отвърна фараонът. — Но какво мислиш ти за тях?
— Преди всичко трябва да се накажат виновните.
— А аз мисля, че преди всичко трябва да се дава на работниците това, което им се полага — каза владетелят. — Гладният вол ляга на земята, гладният кон се люлее на краката си и издъхва… Може ли тогава да се иска от гладния човек да работи и да не казва, че му е зле?…
— Тогава, ваше величество…
— Пентуер ще образува съвет за проучване на тия неща — прекъсна го фараонът. — В това време не искам да се налагат наказания…
— Но в такъв случай ще избухне всеобщ бунт!… — извика ужасен съдията.
Фараонът подпря глава и се замисли.
— Е! — каза той след малко. — Тогава нека съдилищата си вършат работата, само че… колкото е възможно по-меко. А Пентуер още днес да събере съвета… Наистина — добави той след малко — по-лесно е да решаваш в сражение, отколкото при тоя безпорядък, който владее в Египет…
След като върховният съдия си излезе, фараонът извика Тутмозис и му поръча от негово име да поздрави войската, която се връща от Содовите езера, и да раздаде на офицерите и войниците двадесет таланта.
После той заповяда да дойде Пентуер, а в това време прие главния ковчежник.
— Искам да зная — каза той — какво е положението на съкровището.
— В тоя момент имаме — отвърна сановникът — около двадесет хиляди таланта в храни, добитък, в занаятчийски произведения по складовете ни и в съкровищата. Но данъци постъпват всеки ден.
— И бунтове стават всеки ден — добави фараонът. — А какви са нашите общи приходи и разходи?
— За войската разходваме годишно двадесет хиляди таланта… За двора на ваше величество — две до три хиляди таланта месечно…
— Е?… И какво още?… А обществените работи?
— В тоя момент те се извършват безплатно — каза главният ковчежник и наведе глава.
— А приходите?…
— Колкото разходваме, толкова получаваме… — прошепна служителят.
— Значи, имаме четиридесет или петдесет хиляди таланта годишно — отвърна фараонът. — А къде е другото?…
— В залог у финикийците, у някои банкери и търговци и най-сетне у светите жреци…
— Добре — отвърна владетелят. — Но нали имаме неприкосновено съкровище на фараоните в злато, платина, сребро и скъпоценности. На колко възлиза то?…
— Това съкровище е нарушено още преди десет години и вече е изразходвано…
— За какво?… За кого?…
— За нуждите на двора — отговори ковчежникът, — за подаръци на номарсите и храмовете…
— Дворът имаше приходи от постъпващите данъци, нима подаръците можаха да изчерпят съкровището на баща ми?
— Озирис-Рамзес, бащата на ваше величество, беше щедър господар и принасяше големи жертви…
— Например… колко големи?… Аз искам най-после да узная това… — настоя нетърпеливо фараонът.
— Точните сметки са в архивите, аз помня само общите числа…
— Говори!…
— Например на светилищата — отвърна колебливо ковчежникът — Озирис-Рамзес е дал през щастливото си царуване около сто града, към сто и двадесет кораба, два милиона глави едър добитък, два милиона чувала зърнени храни, сто и двадесет хиляди коня, осемдесет хиляди роби, към двеста хиляди бъчви пиво и вино, около три милиона хляба, богато облекло за тридесет хиляди души, около триста хиляди делви мед, оливия и благовония… освен това — хиляда таланта злато, три хиляди таланта сребро, десет хиляди — лят бронз, петстотин таланта тъмен бронз, шест милиона венци, хиляда и двеста статуи на богове и около триста хиляди броя скъпоценни камъни…[1] Другите цифри засега не мога да си спомня, но всичко е записано…
Фараонът почна да се смее и вдигна ръце нагоре, но след малко го обзе гняв и като удари с юмрук по масата, извика:
— Това е нечувано! Шепа жреци са употребили толкова пиво, хляб, венци и дрехи, когато имат собствени доходи!… Огромни доходи, които надвишават някол-костотин пъти нуждите на тия светци…
— Ваше величество благоволи да забрави, че жреците подпомагат десетки хиляди бедни, лекуват толкова болни и поддържат петнадесетина полка за сметка на светилищата.
— Защо им са тия полкове?… Та нали фараоните се ползуват от тях само във време на война. Колкото се отнася до болните, почти всеки плаща за себе си или изработва на светилището това, което му дължи за лечението. А бедните?… Та нали и те работят на светилищата: носят на боговете вода, вземат участие в тържествата, а преди всичко — служат да се вършат чудеса. На тях възвръщат разума, зрението и слуха край вратите на храмовете, на тях изцеряват ръцете и краката, а народът, като гледа тия чудеса, почва да се моли по-усърдно и принася на боговете още по-щедри дарове. Бедняците са като дойни крави и овце за храмовете. Те им носят чиста печалба…
— Затова — осмели се да се намеси ковчежникът — жреците не изразходват всичко подарено, а го трупат и увеличават резервите…
— За какво?
— За някаква неочаквана нужда на държавата…
— Кой е видял тия резерви?
— Аз самият — каза ковчежникът. — Съкровищата, скрити в Лабиринта, не намаляват, а се увеличават от поколение на поколение, та в случай…
— Та асирийците — прекъсна го фараонът — да имат какво да вземат, когато покорят Египет, така прекрасно управляван от жреците!… Благодаря ти, главен ковчежнико — добави той. — Аз знаех, че материалното състояние на Египет е лошо. Но не допусках, че държавата е разорена… В страната — бунтове, войска няма, фараонът бедствува… Но съкровището в Лабиринта се увеличава от поколение на поколение!…
Ако всяка династия, само династията, правеше толкова подаръци на светилищата, колкото им е дал моят баща, Лабиринтът щеше да има вече деветнадесет хиляди таланта злато, около шестдесет хиляди таланта сребро, а колко зърнени храни, добитък, земя, роби и градове, колко облекло и скъпоценни камъни, това не може да пресметне и най-добрият сметководител!…
Главният ковчежник се сбогува с владетеля потиснат. Но и фараонът не беше доволен; защото, след като помисли малко, стори му се, че прекалено открито беше говорил със сановниците си.