Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В това време Пентуер се готвеше да замине обратно за Долен Египет, за да намери, от една страна, по тринадесет делегати на земеделското и занаятчийското съсловие за фараона, а от друга — за да подкани населението да поиска облекченията, които беше обещал новият владетел, защото по негово убеждение най-важният въпрос за Египет беше да се премахнат неправдите и злоупотребите с отрудените.

В същото време обаче Пентуер беше жрец и не само не желаеше упадъка на своето съсловие, но дори не искаше да скъса връзките си с него.

Затова, за да подчертае своята вярност, Пентуер отиде да се сбогува с Херхор.

Могъщият някога го прие с усмивка.

— Рядък гост… Рядък гост!… — извика Херхор. — Откак успя да станеш съветник на негово величество, не се отбиваш вече при мене… Вярно, че не само ти!… Но каквото и да стане, аз няма да забравя твоите услуги, дори да ме отбягваш още повече.

— Нито съм съветник на нашия господар, нито отбягвам ваше достойнство, защото на вашата благосклонност дължа това, което съм днес… — отвърна Пентуер.

— Зная, зная!… — прекъсна го Херхор. — Не си приел високия сан, за да не работиш за унищожението на светилищата. Зная, зная!… При все че може би е грешка, дето не стана съветник на тоя разлудувал се хлапак, който уж ни управлява… Ако беше станал, сигурно нямаше да му позволиш да се обгради с предатели, които ще го погубят…

Пентуер не искаше да разговаря по такива болезнени въпроси и разказа на Херхор защо заминава за Долен Египет.

— Добре — отвърна Херхор. — Нека Рамзес XIII свика събрание на всички съсловия… Той има право на това. Но — добави той внезапно — съжалявам, че ти се бъркаш в тая работа. Големи промени са станали в теб!… Помниш ли какво беше казал по време на ония маневри при Пи-Байлос на моя адютант?… Ще ти припомня: казал си, че трябва да се ограничат злоупотребите и разпуснатостта на фараоните. А днес… сам подкрепяш детинските претенции на най-големия развратник, какъвто е имало някога в Египет.

— Рамзес XIII — прекъсна го Пентуер — иска да подобри положението на народа. Щях да бъда глупак и подлец, ако аз, син на селянин, не му помагах в такова дело.

— Не питаш обаче дали това няма да е във вреда на нас, жреците…

Пентуер се учуди.

— Та вие сами давате големи облекчения на селяните, които принадлежат на светилищата! — извика той. — Освен това аз имам вашето позволение…

— Какво?… Какво позволение?… — попита Херхор.

— Припомнете си, ваше достойнство, оная нощ, когато посрещнахме в светилището на Сет пресветия Бероес. Тогава Мефрес каза, че Египет е западнал, защото е западнало жреческото съсловие, а аз твърдях, че мизерията на народа е причина за лошото положение на държавата. На това вие, доколкото си спомням, отговорихте: „Нека Мефрес се заеме с издигането на жреческото съсловие, а Пентуер — с подобряване положението на селяните… А аз ще се старая да избегнем пагубната война между Египет и Асирия.“

— Виждаш ли — прекъсна го първожрецът, — следователно ти си задължен да действуваш с нас, а не с Рамзес.

— Но нима той иска война с Асирия?… — отвърна енергично Пентуер. — Или пречи на жреците да увеличават своята мъдрост?… Той иска да даде седмия ден за почивка на населението и да подари на всяко селско семейство по едно малко парче земя… Не ми говорете, ваше достойнство, че фараонът иска нещо лошо, защото в чифлиците на светилищата се установи, че селянинът, който е свободен и има парче собствена земя, работи несравнимо по-добре от роба.

— Но аз нямам нищо против облекченията за народа! — извика Херхор. — Убеден съм само, че Рамзес няма да направи нищо за него.

— Сигурно не, ако откажете да му дадете пари…

— Да му дадем дори пирамида злато и сребро и втора от скъпоценности, пак няма да направи нищо, защото той е едно разюздано дете, което асирийският посланик Саргон никога не наричаше другояче освен — хлапе…

— Фараонът е много способен…

— Но не знае нищо, не умее нищо! — възрази Херхор. — Едва понаучи нещо от висшето училище, и избяга. Затова днес е като сляп в държавните работи, като дете, което смело мести фигурите, но няма понятие от играта.

— И все пак управлява…

— Това управление ли е, Пентуер! — отвърна с усмивка първожрецът. — Отвори нови военни училища, увеличи броя на полковете, въоръжава целия народ, обещава празници на масите… Но как ще изпълни това?… Ти стоиш далеко от него, та не знаеш нищо, но аз те уверявам, че когато издава заповеди, съвсем не се замисля кой ще ги изпълни, има ли средства, какви ще бъдат последствията…

На тебе ти се струва, че той управлява. Аз управлявам, аз непрекъснато управлявам, аз, когото той изгони от себе си… Аз съм причината днес да постъпват по-малко данъци в съкровището. Но в същото време аз предотвратявам бунта на селяните, който напира да избухне; аз съм причина работниците да не изоставят работата по каналите, гробниците и пътищата. Аз най-сетне вече два пъти задържах Асирия да не ни обяви война, която тоя безумец ще предизвика с военните си разпореждания…

Рамзес управлявал!… Той само създава бъркотия. Ти видя как той администрираше в Долен Египет: пиеше, разгулничеше, довеждаше си все нови и нови момичета и макар привидно да се занимаваше с управляване на номесите, съвсем нищо не разбираше от това. Нещо по-лошо: хвана се с финикийците, с разорени благородници и с всякакъв вид предатели, които го тласкат към гибел…

— А победата при Содовите езера?… — попита Пентуер.

— Аз признавам, че е енергичен и владее военното изкуство — отвърна Херхор. — И това е всичко, което знае. Но кажи ми, можеше ли той сам да спечели битката при Содовите езера, ако му липсваше твоята помощ и помощта на другите жреци?… Та аз зная, че вие сте го уведомявали за всяко движение на либийските отреди… А сега помисли дали Рамзес би могъл, дори с ваша помощ, да спечели битка, например срещу Нитагер… Нитагер е майстор, а Рамзес — все още чирак.

— Тогава с какво ще свърши вашата омраза? — попита Пентуер.

— Омраза… — повтори първожрецът. — Та нима мога да мразя хлапе, което на това отгоре прилича на елен, обкръжен в теснина от ловци! Трябва обаче да заявя, че неговото управление е толкова вредно за Египет, че ако Рамзес имаше брат или ако Нитагер беше по-млад, досега щяхме да отстраним днешния фараон…

— А ваше достойнство би станал негов приемник!… — избухна Пентуер.

Херхор съвсем не се обиди.

— Ти си странно оглупял, Пентуер — отвърна той и вдигна рамене, — откак почна да правиш политика на своя глава. Разбира се, че ако страната остане без фараон, аз ще съм длъжен да стана такъв, защото съм първожрец на Амон в Тива и стоя начело на върховния жречески съвет. Но защо ми е това? Нима повече от петнадесет години нямам по-голяма власт от тая на фараоните?… Или нима днес аз, прогоненият министър на войната, не върша в държавата това, което смятам за необходимо?… Същите тия първожреци, ковчежници, съдии, номарси, дори генерали, които сега ме избягват, трябва да изпълняват всяка тайна заповед на върховния съвет, снабдена с моя печат. Има ли в Египет човек, който да не изпълни такива поръчения?… Ти сам би ли се осмелил да им се противопоставяш?…

Пентуер наведе глава. Щом въпреки смъртта на Рамзес XII върховният таен жречески съвет се е запазил, Рамзес XIII или трябва да му се подчини, или да почне с него борба на живот и смърт.

Фараонът имаше зад себе си целия народ, цялата войска, много жреци и повечето от цивилните сановни-ци. Съветът можеше да разчита едва на няколко хиляди привърженици, на съкровищата си и на нечувано мъдрата си организация. Силите бяха съвсем неравни, но резултатът от борбата — много съмнителен.

— Значи, вие сте решили да погубите фараона!… — попита шепнешком Пентуер.

— Съвсем не. Искаме само да спасим държавата.

— В такъв случай какво трябва да прави Рамзес XIII?…

— Какво ще направи той, не зная — отвърна Херхор. — Но зная какво правеше неговият баща.

Рамзес XII също започна управлението си с невежество и своеволия. Но когато се оказа без пари и най-ревностните му привърженици почнаха да се отнасят пренебрежително към него, той се обърна към боговете. Обгради се с жреци. Започна да се учи от тях, дори се ожени за дъщерята на първожреца Аменхотеп… И след петнадесетина години сам стана първожрец, и то не само благочестив, но и много учен.

— А ако фараонът не послуша тоя съвет? — попита Пентуер.

— Ще минем и без него — каза Херхор. — И след малко продължи: — Послушай ме, Пентуер, аз зная не само какво прави, но дори какво мисли тоя твой фараон, който, от друга страна, не е още тържествено коронясан, следователно за нас е нищо. Аз зная, че иска да направи от жреците свои слуги, а себе си — единствен господар на Египет. Но такова намерение е глупост, дори предателство. Ти добре знаеш, че не фараоните са създали Египет, а боговете и жреците. Не фараоните определят кога и колко ще придойде Нил и направляват неговите приливи; не фараоните са научили населението да сее, да събира реколтата, да отглежда добитък. Не фараоните лекуват болестите и се грижат за безопасността на държавата от външни врагове…

Следователно кажи ми сам какво би станало, ако нашето съсловие предаде Египет на произвола на фараоните? Най-мъдрият от тях има зад себе си опита на няколко десетки години; а жреческото съсловие е изследвало много неща и се е учило в течение на десетки хиляди години… Най-могъщият владетел има две очи и две ръце, докато ние притежаваме хиляди очи и ръце във всичките номеси и дори в чужди държави…

Нима може тогава дейността на фараона да се сравни с нашата дейност и в случай на различия в мненията кой трябва да отстъпи: ние или той?…

— А какво трябва да правя аз? — попита Пентуер.

— Прави това, което ти заповяда тоя юноша, стига да не издаваш свещените тайни. А другото — остави на времето… Искрено желая тоя младеж, наричан Рамзес XIII, да се опомни и допускам, че ще направи това, ако… ако не бе се свързал с отвратителни предатели, над които вече се е надвесила ръката на боговете.

Пентуер се сбогува с първожреца, изпълнен с тъжни предчувствия. Но той не падна духом, защото знаеше, че каквото постигне днес за подобряване положението на народа, то ще остане, дори фараонът да се огъне пред мощта на жреците.

„В най-лошия случай — мислеше той — трябва да правим това, което можем и което е наш дълг. Някога отношенията ще се поправят и сегашният посев ще даде плодове.“

В същото време обаче той реши да се откаже от агитация сред населението. Напротив, беше готов да успокоява нетърпеливите, за да не увеличават неприятностите на фараона.

След няколко седмици Пентуер влезе в пределите на Долен Египет и почна да търси по пътя си най-разумните селяни и занаятчии, измежду които би могъл да подбере делегати за събранието, което фараонът свикваше.

Навсякъде по пътя той срещаше признаци на крайна възбуда: както селяните, така и занаятчиите искаха да им се даде седмият ден за почивка и да им се плаща за всички обществени работи, както е било някога. И само на увещанията на жреците от различните светилища трябваше да се благодари, че не бе избухнал общ бунт или най-малко, че работата не прекъсваше…

В същото време го поразиха някои нови явления, които преди месец не бе забелязал.

Преди всичко населението се бе разделило на две партии. Едни бяха привърженици на фараона и врагове на жреците, други — въставаха срещу финикийците. Едни твърдяха, че жреците трябва да дадат на фараона съкровищата на Лабиринта, други шепнеха, че фараонът прекалено много покровителствувал чужденците.

Най-странен обаче беше слухът, пуснат неизвестно откъде, че Рамзес XIII проявява признаци на умопобъркване като по-големия си брат, който тъкмо затова бил отстранен от престола. Тоя слух се разпространяваше между жреците, писарите, дори между селяните.

— Кой ви разказва такива лъжи?… — попита Пентуер един от познатите си инженери.

— Това не е лъжа — отвърна инженерът, — а тъжна истина… В тиванските дворци са видели фараона да тича гол из градините. А една вечер негово величество се покатерил на едно дърво под прозорците на царица Никторис и разговарял лично с нея.

Пентуер го увери, че само преди половин месец е видял фараона, който се радвал на най-добро здраве. Веднага обаче разбра, че инженерът не му вярва.

„Това е вече работа на Херхор!… — помисли той. — Впрочем само жреците биха могли да имат толкова бързо вести от Тива…“

За миг той загуби желание да се занимава с избор на делегати, но енергията му бързо се възвърна, защото постоянно си повтаряше, че каквото народът придобие днес, няма да го загуби утре… Освен ако се случат някакви необикновени събития!

Оттатък Мемфис, на север от пирамидите и Сфинкса, там, откъдето почваха пясъците, се издигаше малко светилище на богиня Нут; там живееше старият жрец Менес — най-големият астроном в Египет и същевременно инженер.

Когато се случеше да се строи в държавата голяма сграда или нов канал, Менес отиваше на мястото и отбелязваше посоката. Иначе той живееше бедно и самотно в своето светилище, като нощем изучаваше звездите, а денем работеше над странни уреди.

От няколко години Пентуер не беше посещавал това място и затова го порази запустялостта и беднотията. Тухленият зид се беше порутил, дърветата в градината — изсъхнали, а на двора бродеха мършава коза и няколко кокошки.

В храма нямаше никого. Едва когато Пентуер започна да вика, от пилона излезе един стар човек. Той беше бос, на главата с мръсно кепе, каквито носеха селяните, около бедрата си бе увил някаква дрипа, а на плещите си носеше проскубана кожа от пантера. Въпреки това държането му беше изпълнено с достойнство, а лицето — с разум. Той изгледа проницателно госта и каза:

— Така ли ми се струва, или ти наистина си Пентуер?…

— Аз съм — отвърна новодошлият и прегърна сърдечно стареца.

— Хо-хо!… — извика Менес. (Това беше той.) — Виждам, че си се променил, откак стана голям човек! Кожата ти е гладка, ръцете — бели, а на шията си носиш златна огърлица. Богинята на небесния океан, майка Нут, дълго би трябвало да чака за такова украшение…

Пентуер поиска да снеме огърлицата, но Менес го възпря с усмивка.

— Остави! — каза той. — Ако знаеше какви скъпоценности имаме на небето, нямаше да искаш да подаряваш злато… Какво, идваш да се заселиш тук ли?…

Пентуер поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна той. — Дойдох само да ти се поклоня, божествени учителю.

— А после отново в двореца ли отиваш?… — засмя се старецът. — Ах, вие, вие!… Ако знаехте какво губите, като зарязвате мъдростта заради дворците, щяхте да бъдете най-тъжните хора…

— Ти сам ли си, учителю?

— Като палма в пустинята, особено днес, когато моят глухоням отиде с кошницата в Мемфис да изпроси нещо за майката на Ра и за нейния жрец.

— И не ти ли е неприятно?…

— На мене?… — извика Менес. — През времето, откак не сме се виждали, аз изтръгнах от боговете няколко тайни, които не бих отстъпил за двете корони на Египет!…

— Тайна ли е това?… — попита Пентуер.

— Каква тайна!… Преди една година довърших измерването и изчисленията относно големината на земята…

— Какво значи това?

Менес се огледа и сниши глас.

— Сам знаеш — каза той, — че земята не е плоска като маса, а грамадно кълбо, по повърхността на което се намират морета, страни и градове…

— Това е известно — каза Пентуер.

— Не на всички — отвърна Менес. — А съвсем не беше известно колко голямо може да бъде това кълбо…

— А ти знаеш ли? — попита почти уплашен Пентуер.

— Знам. Нашата пехота изминава на ден около тринадесет египетски мили[1]. А земното кълбо е толкова голямо, че войската ни би могла да го обиколи в течение на пет години…

— Богове!… — каза Пентуер. — Не се ли боиш, отче, да мислиш за такива неща?…

Менес повдигна рамене.

— Какво страшно има в това да мериш големината? — отвърна той. — Все едно е дали измерваш големината на пирамида или на земята. Аз съм вършил по-трудни неща; измерих например разстоянието между нашето светилище и двореца на фараона, без да преминавам Нил…

— Ужас!… — прошепна Пентуер.

— Какъв ужас?… Аз открих нещо, от което наистина може да се страхувате… Но за него не говори никому. Знаеш ли, че през месец паофи (юли-август) ще имаме слънчево затъмнение… През деня ще настане нощ… Да пукна от глад, ако съм сбъркал в пресмятанията си дори с една двадесета част от часа…

Пентуер докосна амулета, който носеше на гърдите си, и прочете молитва. После каза:

— Чел съм в свещените книги, че за ужас на хората неведнъж още на обед е настъпвала нощ. Но какво значи това? Не разбирам.

— Виждаш ли пирамидите? — попита внезапно Менес и посочи към пустинята.

— Виждам.

— А сега сложи ръка над очите си… Виждаш ли пирамидите?… Не виждаш. Затъмнението на слънцето е същото нещо: между слънцето и нас се изпречва луната, закрива бащата на светлината и става нощ…

— И това ще се случи у нас? — попита Пентуер.

— През месец паофи. Писах за това на фараона и мислех, че в замяна на това той ще направи някакъв дар на нашето запустяло светилище. Но той прочел писмото, изсмял се и казал на пратеника ми да занесе тая новина на Херхор…

— А Херхор?

— Даде ни тридесет мери ечемик. Тоя човек единствен в Египет уважава мъдростта; но младият фараон е лекомислен.

— Не бъди строг към него, отче — обади се Пентеур. — Рамзес XIII иска да подобри положението на селяните и на занаятчиите, ще им даде всеки седми ден почивка, ще забрани да ги бият без съд, а може би ще им подари земя…

— А аз ти казвам, че той е ветрогон — отвърна раздразнено Менес. — Преди два месеца му изпратих готов проект как да се облекчи работата на селяните и той… пак ми се присмял!… Той е невежа и надменен.

— Ти си с предубеждение относно него, отче… Но кажи ми какъв е твоят проект. Може би ще помогна да се изпълни.

— Проект!… — повтори старецът. — То не е само проект, а нещо готово…

Менес стана от пейката и двамата с Пентуер се отправиха към езерото в градината, на брега на което имаше някакъв навес, отлично затулен с пълзящи растения.

В тая постройка се намираше голямо колело, монтирано на хоризонтална ос, с много ведра по външната му окръжност. Менес влезе вътре в колелото и почна да го движи с крака: колелото се въртеше, а ведрата черпеха вода от езерото и я вливаха в коритото, което се намираше по-високо.

— Интересно! — каза Пентуер.

— А можеш ли да отгатнеш какво може да направи той за египетския народ?

— Не…

— Представи си, че това колело е пет или десет пъти по-голямо и че вътре в него вместо човек се движат няколко чифта волове…

— Да… представям си… — каза Пентуер — но не ми е много ясно.

— А то е толкова просто! — отвърна Менес. — С помощта на това колело волове или коне биха могли да черпят вода от Нил и да я вливат във все по-високоразположени канали… И в такъв случай половин милион хора, които днес работят с ведрата, биха могли да почиват… Сега виждаш, че мъдростта прави повече за човешкото щастие, отколкото фараоните.

Пентуер поклати глава.

— А колко дървен материал ще е потребен за това! — каза той. — Колко волове, колко паша!… Струва ми се, отче, че твоето колело няма да замести седмия ден за почивка.

— Виждам — отговори Менес и повдигна рамене, — че постовете, които си получил, не са ти били от полза. Но при все че си загубил остротата на ума си, от която се възхищавах, ще ти покажа още нещо… Може би някога ще се върнеш към мъдростта и когато аз умра, ще поискаш да работиш за подобряването и разпространяването на моите изобретения.

Двамата се върнаха в пилона. Менес сложи малко гориво под едно медно котле, запали го и скоро водата почна да ври.

От котлето излизаше право нагоре тръба, закрита с тежък камък. Когато в котлето засъска, Менес каза:

— Застани в тая ниша и гледай…

Той завъртя дръжката, прикрепена до тръбата, и в един миг тежкият камък хвръкна във въздуха, а стаята се изпълни с кълба гореща пара…

— Чудо!… — викна Пентуер. Но веднага се успокои и попита:

— А тоя камък с какво ще подобри положението на народа?

— Камъкът — с нищо — отговори, вече загубил търпение, мъдрецът. — Но казвам ти и помни това, че ще дойде време, когато конят и волът ще заместят човешкия труд, а врящата вода ще замести коня и вола.

— Но каква полза ще имат селяните от това? — настояваше Пентуер.

— Горко ми! — извика Менес и се хвана за главата. — Не зная остарял ли си, или оглупял, но селяните са закрили целия свят пред тебе, помрачили са ума ти. Та ако мъдреците мислеха само за селяните, би трябвало да хвърлят книгите и сметките и да станат пастири…

— Всяко нещо трябва да донесе полза — подхвърли боязливо Пентуер.

— Вие, дворцовите хора — каза горчиво Менес, — често си служите с две мерки! Когато финикиец ви донесе рубин или сапфир, не питате каква е ползата от него, но купувате тая скъпоценност и я скътвате в сандъка. Но когато мъдрец дойде при вас с откритие, което би могло да промени образа на света, веднага питате: каква е ползата от него?… Изглежда, страх ви обзема да не би изобретателят да поиска шепа ечемик за донесен от него предмет, значението на който вашият ум не може да схване.

— Сърдиш ли се, отче?… Аз съвсем не исках да те огорча!…

— Не се сърдя, а съжалявам. Преди двадесетина години в това светилище петима работехме върху откриването на нови тайни. Днес останах сам и — о, богове! — не мога да намеря не само приемник, но дори човек, който да ме разбира.

— Аз, отче, сигурно бих останал тук до края на живота си, за да се запозная с твоите божествени замисли — рече Пентуер. — Кажи ми обаче мога ли да се затварям днес в светилище, когато се решава съдбата на държавата и щастието на простия народ и когато моето участие…

— Ще повлияе върху съдбата на държавата и на няколко милиона население?… — прекъсна го саркастично Менес. — О вие, възрастни деца с корони и с огърлици на сановници!… Като можете да гребнете вода от Нил, веднага ви се струва, че сте в състояние да спрете прииждането или спадането на реката. Истина ти казвам, че и овцата не мисли другояче, когато върви след стадото и си въобразява, че го кара пред себе си.

— Но помисли само, учителю. Младият фараон има сърце, пълно с благородство; той иска да даде на народа седмия ден за почивка, справедлив съд и дори земя…

Менес поклати глава.

— Всичко това — каза той — са преходни неща. Младите фараони остаряват, а народът… народът много пъти вече е разполагал със седмия ден за почивка, имал е и земя, а после ги е губел… Ах, само това да се променяше!… От три хиляди години насам колко династии и жреци са се променили в Египет, колко градове и светилища са станали развалини, дори нови пластове земя са се натрупали…

Всичко се променя с изключение на това, че две и две са четири, че триъгълникът е половина от правоъгълника, че луната може да закрие слънцето, а врящата вода да изхвърля камъка във въздуха…

В преходния свят само мъдростта е трайна и неизменна. И горко на тоя, който изоставя вечните неща за преходните, които отминават като облаци! Неговото сърце никога няма да изпита мир, а умът му ще се мята насам-натам като лодка в буря.

— Боговете говорят чрез твоите уста, учителю — отвърна Пентуер, след като помисли, — но само един човек между милиони може да стане съд за тяхната мъдрост… И добре, че е така. Защото какво би било, ако селяните гледаха по цели нощи в звездите, ако войниците правеха изчисления, а сановниците и фараонът, вместо да управляват, мятаха камъни с помощта на вряща вода? Преди луната да обиколи веднъж земята, всички щяха да умрат от глад… Освен това никакво колело, нито котле не биха защитили страната от нападение на варвари, нито биха осигурили правосъдие за онеправданите. Затова — завърши Пентуер, — при все че мъдростта е като слънце, кръв и дихание, не можем всички да бъдем мъдреци.

На тия думи Менес не отговори нищо.

Пентуер прекара няколко дни в светилището на божествената Нут, като се любуваше на пясъчното море и на плодородната долина на Нил. Заедно с Менес той наблюдаваше звездите, разглеждаше колелото за черпене на вода, понякога отиваше към пирамидите. Той се учудваше на нищетата и на гения на своя учител, но си казваше:

„Несъмнено Менес е бог, въплътен в човешко тяло, и затова не мисли за земния живот. Но неговото колело за черпене на вода няма да се възприеме в Египет, защото най-напред ни липсва дървен материал, а после за движението на такива колела би трябвало да имаме около сто хиляди бика. А къде за тях пасбища, дори в Горен Египет?…“

Бележки

[1] Три географски мили. — Б. а.