Болеслав Прус
Фараон (39)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като узна от Хирам, че финикийците са му подарили жрицата, престолонаследникът поиска да я има колкото е възможно по-скоро в къщата си не защото без нея не можеше да живее, а понеже тя представляваше за него нещо ново.

Но Кама не бързаше. Тя молеше княза да почака, докато намалее напливът от поклонници и главно докато най-знаменитите гости напуснат Пи-Баст. Защото, ако му станела любовница преди това, доходите на храма щели да намалеят, а самата нея заплашвала опасност.

— Нашите мъдреци и сановници — обясняваше тя на Рамзес — ще ми простят измяната, но простолюдието ще призовава отмъщението на боговете върху главата ми. А ти, господарю, знаеш, че боговете имат дълги ръце…

— Дано не ги загубят само, когато рекат да бръкнат с тях под покрива ми! — отвърна князът.

Ала той не настояваше, защото вниманието му по това време беше погълнато от друго.

Асирийските пратеници Саргон и Истубар бяха заминали вече за Мемфис да подпишат договора. В същото време фараонът поиска от Рамзес да му направи доклад за пътуването си.

Князът заповяда на писарите да опишат подробно всичко, което се беше случило, откак бе напуснал Мемфис, а именно: прегледите на занаятчийските работилници, посещенията на работилниците и полетата, разговорите с номарсите и чиновниците. Готовия доклад предаде на Тутмозис, да го отнесе в Мемфис.

— Ти ще бъдеш моето сърце и уста пред лицето на фараона — каза князът на Тутмозис. — И ето какво ще направиш: когато достопочтеният Херхор те попита какво мисля за причините, поради които Египет и държавното съкровище се намират в тежко положение, ще му кажеш да се обърне към помощника си Пентуер и той ще му изложи моите възгледи по същия начин, както направи това в светилището на божествената Хатор.

Когато Херхор поиска да узнае мнението ми за договора с Асирия, ще му отговориш, че мой дълг е да изпълнявам заповедите на нашия господар.

Тутмозис кимна с глава в знак, че разбира.

— Но когато застанеш пред баща ми — да живее вечно! — продължи наместникът — и се убедиш, че никой не ви подслушва, падни в краката му от мое име и му кажи:

„Господарю наш, това ти говори твоят син и слуга, жалкият Рамзес, на когото си дал живот и… власт. Причината за нещастията на Египет е намаляването на плодородната земя, която се поглъща от пустинята, и намаляването на населението, което измира поради прекомерна работа и недояждане.

Но знай, господарю наш, че не по-малка вреда от пустинята и мора нанасят на съкровището ти жреците. Защото не само светилищата им са претъпкани със злато и скъпоценности, с които биха могли да се изплатят всички дългове, но светите отци и пророци притежават най-хубавите чифлици, най-трудоспособните селяни и работници и имат много повече земя от бога-фараон.

Това ти казва Рамзес, твоят син и слуга, който през цялото време на пътуването си беше отворил като риба очи и наострил уши като предпазлив осел.“

Князът млъкна за малко, а Тутмозис повтаряше наум думите му.

— А когато — продължи наместникът — негово величество те попита какво е мнението ми за асирийците, падни по лице и отговори:

„Ако позволиш, слугата ти Рамзес се осмелява да мисли, че асирийците са едри и силни мъже и имат великолепно оръжие, но вижда се, че са лошо обучени.

Саргон беше съпровождан от най-добрите асирийски бойци: лъконосци, топороносци, копиеносци, но между тях не се намериха дори шестима, които да маршируват в една равна редица. При това те носят копията си криво, мечовете им са лошо привързани, топорите държат като дърводелци или касапи. Облеклото им е тежко, грубите сандали подбиват краката, а щитовете, при все че са здрави, няма да им помогнат много, защото войникът е несръчен.“

— Това е вярно — обади се Тутмозис. — И аз забелязах същото, пък и офицерите ни твърдят, че такава асирийска войска, каквато са видели тук, ще окаже по-слаба съпротива, отколкото либийските орди.

— Кажи също — продължи Рамзес — на нашия господар, който ни дарява с живот, че всички благородници и цялата войска се възмущават дори само от мълвата, че е възможно Финикия да бъде покорена от асирийците. Финикия е пристанище на Египет, а финикийците са най-добрите моряци в нашата флота.

Кажи най-сетне, както чувам от финикийците (това негово величество трябва да знае по-добре), че днес Асирия е слаба, защото воюва на север и на изток, а цяла Западна Азия е против нея. Затова, ако я нападнем днес, бихме могли да вземем големи съкровища и много роби, които ще помагат в работата на нашите селяни.

Ала в заключение ще кажеш, че баща ми е по-мъдър от всички хора и затова ще постъпвам, както той ми заповяда; да не предава обаче Финикия в ръцете на Асар, защото това ще ни погуби. Финикия, това е бронзов ключ към нашето съкровище, а кой дава своя ключ на крадеца?

Тутмозис замина за Мемфис през месец паофи (юли-август).

Нил бе започнал да приижда силно и поради това напливът на поклонници от Азия в храма на Астарта намаля. Местното население излезе на полето да прибере колкото може по-бързо гроздето, лена и памука. С една дума, околността утихна, а градините около светилището на Астарта почти опустяха.

По това време княз Рамзес беше свободен от развлеченията и държавните работи и се зае с любовта си към Кама. След тайно съвещание с Хирам престолонаследникът подари чрез него на светилището на Астарта дванадесет таланта в злато, една изкусно изработена статуйка на богинята от малахит, петдесет крави и сто и петдесет мери пшеница. Това беше толкова щедър дар, че сам първожрецът на светилището дойде при наместника, падна ничком и му благодари за проявената милост. „Хората — казваше той, — които обичат богиня Астарта, за вечни времена ще помнят тая милост.“

Като се разбра по тоя начин със светилището, князът повика при себе си началника на полицията в Пи-Баст и прекара с него цял час. А няколко дни по-късно необикновена новина разтърси целия град.

Кама, жрицата на Астарта, била открадната и отвлечена някъде — изчезнала като пясъчно зърно в пустинята!…

Това нечувано събитие станало при следните обстоятелства:

Първожрецът на светилището изпратил Кама в град Сабне-Хетам, край езерото Мензален, с жертвоприношения в тамошния параклис на Астарта. Жрицата тръгнала с лодка нощем, за да избегне лятната жега, любопитството и почестите на населението.

Преди разсъмване, когато четиримата изморени гребци задрямали, внезапно от крайбрежните водорасли се появили лодки, карани от гърци и хети. Те обкръжили лодката на жрицата и грабнали Кама. Нападението било извършено толкова бързо, че финикийските гребци не оказали никаква съпротива; пък на жрицата нападателите, изглежда, запушили устата, защото тя не успяла дори да извика.

След като извършили това светотатство, хетите и гърците изчезнали във водораслите, за да се изплъзнат после в морето. А за да се предпазят от преследване, обърнали лодката, принадлежаща на светилището на Астарта.

В Пи-Баст сякаш бръмна кошер — цялото население говореше само за отвличането. Дори предполагаха кои може да са извършили престъплението. Едни обвиняваха асириеца Саргон, който бе предложил на Кама женитба, стига да напусне светилището и да замине с него за Ниневия. Други пък подозираха гърка Ликон, певеца в храма на Астарта, който отдавна гореше от страст към Кама. Той беше достатъчно богат, за да си позволи да наеме гръцки разбойници, и достатъчно безбожен, за да не се поколебае да отвлече жрица.

Разбира се, в светилището на Астарта веднага свикаха съвета на най-богатите и благочестиви вярващи. Съветът преди всичко реши да освободи Кама от служебните й задължения и да отмени клетвата, която заплашваше всяка жрица, загубила своята невинност и чистота.

Това беше благочестиво и мъдро решение, защото, ако някой е отвлякъл насила жрицата и я лишил от девственост, не беше справедливо тя да бъде наказана. Няколко дни по-късно под звуците на рогове в храма на Астарта бе съобщено на вярващите, че жрицата Кама е умряла и ако някой срещне жена, която прилича на нея, няма право нито да й отмъщава, нито да я укорява. Защото не жрицата е напуснала богинята, а зли духове са я отвлекли и те ще бъдат наказани.

Същия ден достопочтеният Хирам посети княз Рамзес и му поднесе в златна кутия пергамент с множество жречески печати и с подписите на най-знатните финикийци.

Това беше решението на духовния съд при храма на Астарта, с което освобождаваше Кама от обетите й и снемаше проклятието на небесата, стига тя да се откаже от жреческото си звание.

След залез слънце князът се отправи с тоя документ за една самотна вила в градината си, отвори вратата по някакъв таен начин и се изкачи в една неголяма стая на втория етаж.

При светлината на украсен с резба светилник, в който гореше ароматизирано дървено масло, князът видя Кама.

— Най-после!… — извика князът и й подаде златната кутия. — Тук имаш всичко онова, което искаш.

Финикийката беше възбудена; очите й горяха. Тя грабна кутията, разгледа я и я хвърли на земята.

— Да не мислиш, че е златна?… — каза тя. — Обзалагам се срещу огърлицата си, че тая кутия е от мед, покрита само от двете страни с тънки златни пластинки!…

— Така ли ме посрещаш?… — попита учудено князът.

— Защото познавам братята си — отвърна Кама. — Те фалшифицират не само злато, но дори рубини и сапфири…

— Жена!… — прекъсна я князът. — В тая кутия е твоята безопасност…

— За какво ми е тая безопасност!… Аз скучая и се боя… Четири дни вече седя тук като в затвор…

— Липсва ли ти нещо?

— Липсва ми светлина… въздух… смях, песни, хора… О, отмъстителна богиньо, колко тежко ме наказваш!…

Князът я слушаше смаян. В тая разярена жена той не можеше да познае оная Кама, която бе видял в храма, оная жена, над която се носеше страстната песен на гърка.

— Утре — каза князът — ще можеш да излезеш в градината… А когато отидем в Мемфис, в Тива, там ще се забавляваш като никога… Погледни ме. Нима не те обичам, нима за една жена не е достатъчна честта, че ми принадлежи?…

— Да — отвърна тя намусена, — но преди мене ти си имал четири.

— Но ако обичам най-много тебе…

— Ако обичаш най-много мене, ще ме направиш първа и ще ме настаниш в двореца, който заема тая… еврейка, Сара, и ще дадеш почетна стража на мене, а не на нея… Там, пред статуята на Астарта, бях най-първа… Хората, които се покланяха на богинята, когато коленичиха пред нея, гледаха мене… А тук какво?… Войниците бият барабани, свирят на флейти, чиновниците скръстват ръце на гърди и свеждат глави пред дома на тая еврейка…

— Правят го заради моя първороден син — прекъсна я князът, изгубил търпение, — а той не е евреин…

— Евреин е!… — кресна Кама. Рамзес скочи.

— Да не си луда?… — рече той, успокоил се внезапно. — Не знаеш ли, че синът ми не може да бъде евреин?…

— А пък аз ти казвам, че е евреин!… — викаше тя и удряше с юмрук о масата. — Евреин е като дядо си, като вуйчовците си и се нарича Исак…

— Какво каза, финикийко?… Нима желаеш да те изпъдя…

— Добре, изпъди ме, ако лъжа… Но ако казвам истината, изпъди оная… еврейката, заедно с копелето й и дай двореца на мене… Аз искам, аз заслужавам да бъда първа в дома ти… Защото оная те мами… подиграва се с тебе… А аз се отказах от богинята си заради тебе… излагам се на отмъщението й…

— Покажи, че заслужаваш и дворецът ще бъде твой… Не, това е лъжа!… — каза князът. — Сара не би си позволила такова престъпление… Моят първороден син!…

— Исак!… Исак!… — крещеше Кама. — Иди при нея и се убеди…

Рамзес избяга от Кама полузамаян и се отправи за вилата, където живееше Сара. Въпреки звездната нощ той се заблуди и известно време се лута из градината.

Но хладният въздух го отрезви, той намери пътя и влезе в дома на Сара почти спокоен.

Въпреки че беше късно, там още не спяха. Сара сама переше пеленките на сина си, докато прислугата й си убиваше времето в ядене, пиене и музика.

Когато, блед от вълнение, Рамзес застана на прага, Сара извика, но веднага се успокои.

— Бъди поздравен, господарю — каза тя и като избърса ръце, наведе се към краката му…

— Сара, как се казва синът ти?… — попита Рамзес. Ужасена, тя се хвана за главата.

— Как се казва синът ти, Сара?… — повтори той.

— Нали знаеш, господарю, името му е Сети… — отвърна тя с едва чут глас.

— Погледни ме в очите…

— О, Йехова!… — прошепна Сара.

— Виждаш ли, че лъжеш. А сега аз ще ти кажа: моят син, синът на египетския престолонаследник, се нарича Исак… и е евреин… — долен евреин!…

— Боже!… Боже!… Милост!… — извика тя и се хвърли в краката му.

Рамзес нито за миг не повиши глас, само лицето му беше сиво.

— Предупреждаваха ме — каза той — да не вземам в дома си еврейка… Кипях от гняв, когато виждах чифлика да гъмжи от евреи… Но потисках отвращението си, защото ти вярвах. И ти заедно със своите евреи ми открадна сина, ти, похитителко на деца!…

— Жреците заповядаха да бъде евреин… — прошепна Сара, разплакана в краката му.

— Жреците?… Какви жреци?…

— Най-достойният Херхор… най-достойният Мефрес… Казваха, че така трябвало да бъде, защото твоят син щял да стане първият еврейски цар…

— Жреците?… Мефрес?… — повтори князът. — Еврейски цар?… Но аз ти бях казал, че твоят син може да стане командир на моите лъконосци, мой писар… Аз ти бях казал това!… Нима ти, нещастнице, си помислила, че титлата еврейски цар е равна по достойнство на мой лъконосец или писар?… Мефрес… Херхор!… Благодаря на боговете, че най-сетне разбрах тия сановници и зная каква съдба готвят на потомството ми…

Известно време той обмисляше нещо, като хапеше устни. После изведнъж извика със силен глас:

— Хей!… Слуги!… Войници!…

За миг стаята се изпълни с хора. Влязоха разплакани прислужничките на Сара, писарят и управителят на дома й, после роби, най-сетне няколко войници, пред-вождани от офицер.

— Смърт!… — кресна Сара със сърцераздирателен глас.

После се хвърли към люлката, грабна сина си и като застана в ъгъла на стаята, извика:

— Убийте мене… но него няма да ви дам!… Рамзес се усмихна.

— Стотнико! — каза на офицера. — Вземи тая жена с детето й и я заведи в постройката, където живеят робите ми. Тази еврейка няма да бъде вече господарка, а слугиня на тая, която ще я замести.

— А ти, управителю — добави Рамзес, като се обърна към чиновника, — помни, че утре сутринта тази еврейка трябва да умие краката на господарката си, която след малко ще дойде тук. Ако тази слугиня не изпълни това, по заповед на господарката си трябва да получи пръчки. Отведете я в помещението за слугите.

Офицерът и управителят се приближиха до Сара, но се спряха, без да смеят да я докоснат. Ала не стана и нужда. Сара уви разплаканото дете с къс платно и напусна стаята, като шепнеше:

— Боже на Авраама, Исаака и Якова, смили се над нас…

На излизане тя се поклони ниско на княза; а от очите й течеха изобилни сълзи. Дори в преддверието Рамзес слушаше нежния й глас:

— Боже на Авраама, Иса…

Когато всичко утихна, наместникът се обърна към офицера и управителя:

— Ще отидете с факли в къщата между смокинови-те дървета…

— Разбирам — отвърна управителят.

— И веднага ще доведете тук жената, която живее там…

— Ще бъде изпълнено.

— Отсега нататък тя ще бъде ваша господарка и господарка на Сара, еврейката, която всяка сутрин ще трябва да й мие краката, да я облива с вода и да държи пред нея огледалото. Това е моята воля и заповед.

— Ще бъде изпълнена — отвърна управителят.

— А утре сутринта ще кажеш дали новата слугиня е послушна…

Като даде тия разпореждания, наместникът се върна в двореца си, но цяла нощ не спа. Дълбоко в душата му се разгаряше огънят на отмъщението.

Той чувствуваше, че без да повиши дори за миг глас, смаза Сара, мизерната еврейка, която бе посмяла да го измами. Наказа я като цар, който с един знак на окото си събаря човека от висините в бездната на робството. Но Сара беше само оръдие на жреците, а престолонаследникът имаше твърде силно чувство за справедливост, за да може да прости на истинските виновници, след като бе строшил оръдието им.

Яростта му се усилваше още повече при мисълта, че жреците са неприкосновени. Князът можеше да прогони и изпрати посред нощ Сара и детето в помещението за слугите, но не можеше да лиши Херхор от властта, нито Мефрес от първожреческия му сан. Сара падна в краката му като стъпкан червей; но Херхор и Мефрес, които му бяха изтръгнали първородния син, се издигаха като пирамиди над Египет и — о, какъв срам! — над него самия, над бъдещия фараон…

И неизвестно за кой път вече през тая година той си припомни униженията, които беше изпитал от жреците. В училището така го биеха с тояги, че гръбнакът му пукаше, или така го измъчваха с глад, че коремът му се залепваше за кръста.

На маневрите миналата година Херхор му разстрои целия план, а после прехвърли вината върху него и го лиши от командуването на корпуса. Пак Херхор стана причина негово величество да го лиши от благоволението си, задето доведе в дома си Сара, и да го възвърне на предишното почетно положение едва след като той, князът, прекара няколко месеца в доброволно изгнание.

Очакваше, че като стане командир на корпус и наместник, жреците ще престанат да го потискат с настойничеството си. Но ето че именно сега те удвоиха енергията си. Защо го направиха наместник?… За да го отстранят от фараона и да сключат позорен договор с Асирия. Принудиха го да отиде в светилището и получи сведения за състоянието на държавата като каещ се; а там го мамеха чрез чудеса и ужаси и му дадоха съвсем фалшиви обяснения.

После почнаха да се бъркат в развлеченията му, в любовните му работи, във връзките му с финикийците, в дълговете, а накрая, за да го унизят, да го направят смешен пред очите на цял Египет, направиха първородния му син евреин!…

Има ли селянин, има ли роб, има ли затворник в каменните кариери, има ли египтянин, който не би могъл да каже:

— Аз съм по-добър от тебе, наместнико, защото никой от синовете ми не е бил евреин…

Рамзес чувствуваше тежестта на оскърблението, но в същото време разбираше, че не може веднага да си отмъсти. Затова реши да отложи възмездието за в бъдеще. В жреческото училище той се бе научил да се владее, а в двора привикна да бъде търпелив и прикрит; сега тия качества щяха да му бъдат щит и броня в борбата с жреците… Известно време той ще ги държи в заблуда, но когато дойде подходящ момент, ще ги удари така, че никога вече няма да се вдигнат.

Навън почна да се развиделява. Престолонаследникът заспа дълбоко, а когато се събуди, първото лице, което видя, беше управителят на двореца на Сара.

— Какво направи еврейката? — попита го той.

— Съгласно заповедта на ваше височество изми краката на господарката си — отвърна управителят.

— Беше ли послушна?

— Беше изпълнена със смирение, но й липсваше сръчност, та господарката се разсърди и я ритна между очите…

Князът скочи.

— А Сара какво стори?… — попита той бързо.

— Падна на земята, А когато новата господарка й заповяда да се махне, излезе си с тих плач.

Князът се заразхожда из стаята.

— Как прекара тая нощ?…

— Новата господарка ли?…

— Не!… — прекъсна го престолонаследникът, — Питам за Сара…

— Съгласно заповедта Сара отиде с детето в помещението за слугите. Там слугините я съжалиха и й отстъпиха нова рогозка, но Сара не си легна, а цяла нощ прекара с детето на колене.

— А детето?… — попита князът.

— Детето е здраво. Тая сутрин, когато Сара отиде да прислужва на новата господарка, другите жени го изкъпаха с топла вода, а жената на един от пастирите, която също има бебе, му даде да суче.

Князът се спря пред управителя.

— Лошо е — каза той, — когато кравата, вместо да кърми телето си, влачи рало и я бият с тояги. Затова, при все че тази еврейка е извършила голяма простъпка, не желая да страда невинното й дете… Сара няма да мие повече краката на новата господарка и господарката няма вече да я рита. Ще й дадеш отделна стая в сградата на слугите, необходимата скромна покъщнина и храна, каквато се полага на родилка. Нека на спокойствие кърми детето си.

— Да живееш вечно, владетелю наш! — отвърна управителят и изтича бързо да изпълни заповедите на наместника.

Защото цялата прислуга обичаше Сара, докато само за няколко часа успя да намрази злобната и креслива Кама.