Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
След половин час видяха гъстите огньове на египетската армия и скоро отредът на княза пристигна в лагера. От всички страни тръбите засвириха тревога, войниците грабнаха оръжието си и сред викове почнаха да се строяват. Офицерите се хвърляха ничком в краката на престолонаследника и както предишния ден след победата, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят с него частите. Стените на теснината трепереха от възгласите: „Да живееш вечно, победителю!… Боговете са с тебе!…“
Свети Ментезуфис се приближи, обкръжен от факли. Щом го видя, престолонаследникът се изтръгна от ръцете на офицерите и се завтече към жреца.
— Знаеш ли, отче свети — извика Рамзес, — уловихме либийския вожд Техена!…
— Жалка придобивка — отвърна сурово жрецът, — за която главнокомандуващият не биваше да зарязва армията, особено като се има предвид, че всеки момент може да пристигне нов неприятел.
Князът почувствува цялата справедливост на укора, но именно затова в него избухна негодувание. Той сви юмруци, очите му заблестяха.
— В името на майка си мълчи, господарю!… — прошепна Пентуер, който беше застанал зад него.
Престолонаследникът толкова се учуди от неочакваната намеса на съветника си, та за миг изстина и веднага разбра, че най-правилно ще бъде да признае грешката си.
— Ти казваш истината, ваше достойнство — отвърна князът. — Нито армията трябва да напуска вожда си, нито вождът — армията. Смятах обаче, че ти ще ме заместиш, свети човече, който тук си представител на министъра на войната…
Спокойният отговор смекчи Ментезуфис, затова жрецът вече не припомни на княза миналогодишните маневри, при които престолонаследникът също бе изоставил войската и с това бе изпаднал в немилост пред фараона.
Тутакси до тях се приближи Патрокъл, който силно крещеше. Гръцкият командир беше пак пиян и отдалеко викаше на княза:
— Гледай, престолонаследнико, какво направи свети Ментезуфис… Ти обяви пощада за всички либийски войници, които напуснат нападателите и се върнат в армията на негово величество… Тия хора избягаха при мене и благодарение на това аз разбих лявото неприятелско крило… Но достопочтеният Ментезуфис заповяда всички да бъдат избити… Загинаха близо хиляда пленници, все наши бивши войници, които щяха да бъдат помилвани!…
Кръвта отново нахлу в главата на княза, но Пентуер, който все още стоеше зад него, прошепна:
— Мълчи, в името на боговете, мълчи!…
Но Патрокъл нямаше съветник и продължаваше да вика:
— Отсега ние завинаги загубихме доверието на чуждите, пък — и на нашите… В края на краищата и нашата армия ще се разстрои, щом разбере, че начело на нея стоят предатели…
— Жалък наемнико — отвърна студено Ментезуфис, — как смееш да говориш така за войската и за доверените хора на негово величество?… Откак свят светува, не е чувано такова богохулство!… И аз се страхувам, че боговете ще си отмъстят за нанесеното оскърбление…
Патрокъл се засмя грубо.
— Докато спя между гърци, не се боя от отмъщението на нощните богове… А когато съм буден, нищо не могат да ми направят дневните…
— Върви, върви да спиш… между твоите гърци, пияницо — каза Ментезуфис, — та да не би заради теб да падне гръм и върху нашите глави…
— Върху твоята бръсната глава, ненаситни човече, няма да падне, защото ще я помисли за нещо друго!… — отвърна пияният грък, но щом видя, че князът не го подкрепя, той се върна в лагера си.
— Наистина ли, отче свети — попита Рамзес жреца, — си заповядал да избият пленниците въпреки обещанието ми, че ще бъдат помилвани?…
— Ваше височество не беше в лагера — отвърна Ментезуфис — и не носи отговорност за това действие. А аз спазвам нашите военни закони, които заповядват да убиваме войниците-предатели. Войници, които по-рано са служили на негово величество, а после са се присъединили към неприятеля, трябва да бъдат убивани незабавно. Така гласи законът.
— А ако аз бях тук?
— Като главнокомандуващ и син на фараона, вие можете да спирате действието на известни закони, които аз трябва да изпълнявам — отвърна Ментезуфис.
— Не можа ли да почакаш, докато се върна?
— Законът заповядва да се убиват незабавно и аз изпълних това изискване.
Князът беше толкова смаян, че прекъсна по-нататъшния разговор и се отправи към шатрата си. Едва там, след като се строполи на стола, каза на Тутмозис:
— Но аз още от днес съм роб на жреците!… Те избиват пленниците, заплашват офицерите ни, не зачитат дори поетите от мен обещания… Нищо ли не казахте на Ментезуфис, когато заповяда да избият тия нещастници?…
— Той се оправдаваше с военния закон и с някакви нови заповеди на Херхор…
— Но нали всъщност аз съм тук главнокомандуващ, при все че се отделих за половин ден.
— Ти недвусмислено предаде командуването на мен и на Патрокъл — отвърна Тутмозис. — Но когато пристигна свети Ментезуфис, трябваше да отстъпим, защото той има по-висок чин от нас…
Князът си помисли, че улавянето на Техена беше изкупено с много големи нещастия. В същото време почувствува силно значението на закона, който не позволява на главнокомандуващия да напуска войската. Той трябваше да признае в себе си, че не е прав, но това още повече дразнеше неговата гордост и го изпълваше с ненавист към жреците.
„И така — казваше си той, — аз съм в плен, преди дори да съм станал фараон (дано негово величество баща ми да живее вечно!). Тогава ще трябва още днес да се измъквам от това пленничество и преди всичко — да мълча… Пентуер е прав: да мълча, винаги да мълча, а гнева си да крия в своята душа като скъпоценност. Но когато той се натрупа… О, пророци, тогава вие ще ми платите!…“
— Не питате, ваше височество, за резултата от сражението! — обади се Тутмозис.
— Ах, да… Какъв е?
— Повече от две хиляди пленници, повече от три хиляди убити, а са избягали само няколкостотин.
— Колко голяма е била тогава либийската армия? — каза учудено князът.
— Шест-седем хиляди души.
— Не може да бъде… Нима в това сблъскване е загинала цялата войска?…
— И все пак така е; битката беше страшна — отвърна Тутмозис. — Ти ги обгради от всички страни, а останалото извършиха войниците и… достопочтеният Ментезуфис… Надгробните надписи на най-славните фараони не споменават за такова поражение на неприятелите на Египет.
— Върви вече да спиш, Тутмозис, изморен съм — прекъсна го князът, защото почувствува, че тщеславие замайва главата му.
„Значи, аз спечелих такава победа?… Невъзможно!…“ — помисли той.
После се хвърли върху една кожа, но въпреки смъртната си умора не можеше да заспи.
Само четиринадесет часа бяха изтекли, откак бе дал знак да се почне битката… Едва четиринадесет часа… Невъзможно!… И спечели такава битка!… Но той дори не видя сражението, а само жълтия гъст облак прах, от който се изливаха потоци нечовешки крясъци. Ето и сега вижда тоя облак, чува врявата, усеща зноя, а никаква битка няма…
После видя необхватната пустиня, сред която се движеше по пясъка с болезнено усилие. Той и хората му имаха най-добрите коне в цялата армия, но въпреки това пълзяха като костенурки… А пък каква жега… Нима може човек да издържи на такъв огън…
Но ето че се надига тайфун, закрива света, гори, хапе, задушава… От фигурата на Пентуер се сипят бледи искри… Над главите трещят гръмотевици — явление, което не беше виждал никога досега… После тиха нощ в пустинята… Грифон, който тича бързо, тъмен силует на сфинкс върху варовиковото възвишение…
„Толкова неща видях, толкова преживях — мислеше Рамзес. — Бях при строежа на нашите светилища, дори при раждането на големия сфинкс, който вече няма възраст, и… всичко това се е случило само за четиринадесет часа?…“
Още една последна мисъл проблесна в главата на княза: „Човек, който е преживял толкова, не може да живее дълго…“
Студени тръпки го побиха от главата до петите и той заспа. На другия ден се събуди няколко часа след изгрев слънце. Нещо го бодеше в очите, боляха го всички кости, покашляше, но мисълта му беше ясна и сърцето пълно със смелост.
На вратата на шатрата стоеше Тутмозис.
— Какво има?… — попита князът.
— Разузнавачите от либийската граница донасят странни вести — отвърна Тутмозис. — Насам към теснината се приближавала голяма тълпа, но това не било войска, а хора без оръжие, жени и деца начело с Мусаваса и с най-знатните либийци…
— Какво може да означава това?
— Изглежда, искат да молят за мир.
— Само след една битка ли?… — учуди се князът.
— Но каква битка!… При това страхът увеличава в очите им нашата войска… Те се чувствуват слаби и се боят от нападение и смърт…
— Да видим дали това не е военна хитрост!… — отвърна князът, след като помисли. — А нашите как са?
— Здрави, сити, напоени, отпочинали и весели Само…
— Какво?…
— Патрокъл умрял тая нощ — прошепна Тутмозис.
— Умрял? От какво?… — извика князът и скочи.
— Едни казват, че препил, други… че това е наказание на боговете… Лицето му беше синьо, а устата — пълна с пяна…
— Както оня роб в Атрибис, помниш ли?… Наричаше се Бакура. Втурна се в залата, където пирувахме, за да се оплаква от номарха… Разбира се, още същата нощ умря от преливане!… Нали?…
Тутмозис наведе глава.
— Трябва да бъдем много предпазливи, господарю мой… — прошепна той.
— Ще се постараем — отвърна князът спокойно. — Дори няма да изразя учудване от смъртта на Патрокъл… Та и какво ли странно може да има в това, че умрял някакъв пияница, който обиждаше боговете, хм… не само тях, дори и жреците…
Но в тия иронични думи Тутмозис почувствува заплаха.
Князът много обичаше верния като куче Патрокъл. Той можеше да забрави много обиди, нанесени лично на него, но смъртта на Патрокъл нямаше да прости никога.
Преди обед в лагера на престолонаследника пристигна от Египет нов полк — тиванският; освен това от няколко хиляди души и на няколкостотин магарета бяха донесени големи запаси храна и шатри. В същото време откъм Либия пристигнаха нови разузнавачи и съобщиха, че тълпата беззащитни хора, които идат към теснината, непрекъснато расте.
По заповед на престолонаследника многобройни отреди конница изследваха околността по всички посоки — да не би някъде да се укрива неприятелска армия. Дори жреците взеха със себе си малък подвижен олтар на Амон и се изкачиха на върха на най-високия хълм, за да извършат там богослужение. А когато се върнаха в лагера, увериха престолонаследника, че наистина се приближава тълпа от няколко хиляди невъоръжени либийци, но армия няма никъде или поне в радиус от три мили.
Князът започна да се смее на тоя рапорт.
— Аз имам добри очи — каза той, — но на такова разстояние не бих могъл да видя войска.
След като се посъветваха помежду си, жреците заявиха на княза, че ако обещае да не разгласява на непосветени хора това, което види, ще се убеди, че може да се вижда много далеч.
Рамзес се закле. Тогава жреците поставиха на едно възвишение олтара на Амон и започнаха молитви. А когато князът се изми, събу сандалите си и подари на бога златна огърлица и благовония, въведоха го в един тесен и съвсем тъмен сандък и му казаха да гледа на стената.
След малко запяха религиозни песни и през това време върху вътрешната стена на сандъка се появи светло кръгче. Скоро светлата багра се помъти и князът видя песъчлива равнина, сред нея скали, а при тях азиатски постове.
Жреците запяха по-живо и картината се промени. Сега се виждаше друга част от пустинята, а там тълпа хора, не по-големи от мравки. Въпреки това движенията, облеклото, дори лицата на отделните хора се виждаха толкова ясно, че князът можеше да ги опише.
Учудването на престолонаследника нямаше граници. Той търкаше очи, пипаше движещия се образ… Внезапно извърна глава, образът изчезна и стана тъмно.
Когато излезе, старшият жрец го попита:
— Е, ерпатре, вярваш ли сега в силата на египетските богове?
— Наистина — отвърна той — вие сте толкова мъдри, че целият свят трябва да ви принася жертви и да ви оказва почести. Ако умеете също така да виждате и бъдещето, нищо не ще може да ви противостои.
При тия думи един от жреците влезе в олтара и започна да се моли. Тутакси оттам се обади глас, който каза:
— Рамзес!… Решена е съдбата на държавата; преди да настъпи пълнолуние, ти ще станеш неин владетел…
— Богове!… — извика ужасен князът. — Нима баща ми е толкова болен?…
Той падна по лице на пясъка, а един от придружаващите го жреци попита дали не иска да узнае още нето?
— Кажи, татко Амон — отвърна престолонаследникът, — дали ще се изпълнят намеренията ми?
След малко гласът от параклиса каза:
— Ако не започнеш война с Изтока, ако принасяш жертви на боговете и уважаваш техните слуги, чака те дълъг живот и пълно със слава царуване…
След тия чудеса, които се случиха посред бял ден, в открито поле, князът тръгна развълнуван към шатрата си.
„Нищо не може да се противопостави на жреците!…“ — мислеше той разтревожен. В шатрата си намери Пентуер.
— Кажи ми, съветнико — каза князът, — можете ли вие, жреците, да четете в човешкото сърце и да откривате тайните му намерения?
Пентуер поклати глава.
— По-скоро — отвърна той — човек ще види какво се крие в сърцевината на скалата, отколкото да проникне в човешкото сърце. То е затворено дори за боговете и само смъртта открива неговите мисли.
Князът си отдъхна дълбоко, но не можа да се освободи от безпокойството си. А когато вечерта трябваше да свика военен съвет, покани на него Ментезуфис и Пентуер.
Никой не спомена за внезапната смърт на Патрокъл; може би защото имаше по-важни въпроси. Бяха пристигнали либийски пратеници, които молеха от името на Мусаваса милост за неговия син Техен а и обещаваха да се подчинят на Египет и да пазят вечен мир.
— Зли хора — казваше един от пратениците — измамиха нашия народ, като говореха, че Египет е слаб, а неговият фараон — само сянка на владетел. Но вчера ние се убедихме колко силна е вашата ръка и смятаме за по-умно да ви се подчиним и да плащаме данък, отколкото да излагаме хората на сигурна смърт, а имоти-те си на унищожение.
Когато военният съвет изслуша тая реч, заповядаха на либийците да излязат от шатрата, а княз Рамзес се обърна най-напред за мнение към свети Ментезуфис, което учуди генералите.
— Вчера — каза достопочтеният пророк — бих посъветвал да се отхвърли молбата на Мусаваса, да се пренесе войната в Либия и да се унищожи гнездото на тия разбойници. Днес обаче получих такива важни вести от Мемфис, че ще гласувам за милост към победените.
— Нима моят свещен баща е болен? — попита развълнувано князът.
— Болен е. Но докато не свършим с либийците, ваше височество не бива да мисли за това…
А когато престолонаследникът наведе тъжно глава, Ментезуфис добави:
— Трябва да изпълня още едно задължение… Вчера, достойни княже, аз се осмелих да ти направя бележка, че за такава жалка придобивка като Техена командирът не биваше да напуска армията. Днес виждам, че съм се лъгал. Защото, ако ти, господарю, не беше пленил Техена, ние нямаше да имаме толкова бързо мир с Мусаваса… Твоята мъдрост се оказа по-висока, над военните закони…
Князът се замисли над разкаянието на Ментезуфис.
„Защо той говори така?… Изглежда, не само Амон знае, че моят свещен баща е болен…“
И в душата на престолонаследника отново се пробудиха старите чувства: презрение към жреците и недоверие към техните чудеса.
„Значи, не боговете ми предричаха, че скоро ще стана фараон, а е дошла вест от Мемфис и жреците в параклиса ме измамиха. А щом ме излъгаха за това, кой ще ми гарантира, че и тия гледки от пустинята, които се появиха на стената, не бяха също така измама?…“
Понеже князът непрекъснато мълчеше, което приписваха на тъгата му поради болестта на фараона, а генералите също не смееха да се обадят след решителните думи на Ментезуфис, военният съвет завърши. Реши се единодушно да се вземе колкото може по-голям данък от либийците, да се изпрати в Либия египетски гарнизон и да се прекрати войната.
Сега вече всички очакваха, че фараонът ще умре. А за да може да направи на владетеля си прилично погребение, Египет се нуждаеше от продължителен мир.
Когато напускаше шатрата на военния съвет, князът попита Ментезуфис:
— Храбрият Патрокъл угасна тая нощ; възнамерявате ли вие, свети мъже, да почетете тленните му останки?
— Той беше безбожник и голям грешник — отвърна, жрецът. — Но той има толкова големи заслуги за Египет, че трябва да му осигурим задгробен живот. Затова, ако позволиш, ваше височество, още днес ще изпратим тялото му в Мемфис, за да го направят на мумия и да го откарат в Тива за вечно пребиваване сред царските гробници.
Князът се съгласи с готовност, но подозренията му нараснаха.
„Вчера — мислеше той — Ментезуфис ме кореше като ленив ученик и трябва да благодаря на боговете, че не ме наби с тояга; а днес ми говори като послушен син на баща си и едва ли не пада ничком пред мен. Не е ли това знак, че към шатрата ми се приближава властта, а с нея и часът, когато ще си видим сметките?…“
При тези мисли гордост изпълваше душата на княза, а в сърцето му нарастваше все по-силен гняв срещу жреците. Тоя гняв беше по-лош, защото беше тих като скрит в пясъка скорпион, който с отровното си жило клъцва невнимателен крак.