Болеслав Прус
Фараон (29)

ТРЕТА ГЛАВА

Когато вечерта жреците и престолонаследникът се върнаха в двора, там бяха запалени няколкостотин факела, които горяха така ярко, че беше светло като бял ден.

По даден знак от Мефрес отново се появи процесията от музиканти, танцьорки и младши жреци, носещи статуята на богиня Хатор с кравешка глава. И когато злите духове бяха прогонени, Пентуер отново започна словото си.

— Вие видяхте, ваши достойнства, че от времето на деветнадесета династия досега ние сме загубили сто хиляди мери земя, а населението е намаляло с два милиона. Това обяснява добре защо доходът на държавата е намалял с тридесет и две хиляди таланта, което знаем всички. Но то е само началото на бедствията за Египет и съкровището му. Защото привидно на негово величество са останали още деветдесет и осем хиляди таланта доход. Ала мислите ли, че фараонът получва целия този доход?…

За пример ще ви съобщя какво е открил негово достойнство Херхор в Заешка околия.

През времето на деветнадесета династия там са живеели двадесет хиляди души, които плащали триста и петдесет таланта годишен данък. Днес там живеят едва петнадесет хиляди души и те естествено плащат на съкровището само двеста и седемдесет таланта. Но фараонът вместо двеста и седемдесет получава сто и седемдесет таланта!…

„Защо!…“ — попитал негово достойнство Херхор и ето какво открило следствието.

През деветнадесета династия в околията имало около сто чиновници и те получавали по хиляда драхми годишна заплата. Днес на същата територия въпреки намаляването на населението има повече от двеста чиновници, които получават по две хиляди и петстотин драхми годишно.

На негово достойнство Херхор не му е известно дали е така във всяка околия. Но едно е сигурно, че съкровището на фараона вместо деветдесет и осем хиляди има само седемдесет и четири хиляди таланта годишен доход…

— Кажи, отче свети, петдесет хиляди… — намеси се Рамзес.

— И това ще обясня — отвърна жрецът. — Във всеки случай запомни, княже, че съкровището на фараона дава днес на чиновниците двадесет и четири хиляди таланта, докато през времето на деветнадесета династия е давало само десет хиляди.

Сред сановниците настъпи пълно мълчание: не един от тях имаше роднина чиновник, и то добре платен. Но Пентуер беше безстрашен.

— Сега — каза той — ще ти покажа, престолонаследнико, живота на чиновниците и бита на народа в миналото и днес.

— Има ли смисъл да си губим времето за такива неща?… Всеки може да го види сам… — замърмориха жреците.

— Аз искам да зная това — каза решително престолонаследникът.

Шушуканията престанаха. По стъпалата на амфитеатъра Пентуер слезе на двора, последван от княза, първожреца Мефрес и останалите жреци.

Спряха се пред един дълъг заслон от рогозки, който образуваше нещо като ограда. По даден от Пентуер знак дотърчаха петнадесетина млади жреци със запалени факли. Втори знак — и част от завесата падна.

От устата на присъствуващите се изтръгна вик на учудване. Пред себе си те видяха ярко осветена жива картина, в която участвуваха около сто души. Картината се състоеше от три части: най-долу бяха представени земеделците, по-горе — чиновниците, а на върха се издигаше златен трон на фараона върху два лъва, главите на които служеха за странични облегала.

— Така е било — каза Пентуер — през времето на деветнадесета династия. Погледнете земеделците. Плуговете им са впрегнати с волове или магарета, мотиките и лопатите им са бронзови, значи, са здрави. Вижте колко едри са хората. Днес такива могат да се видят само в гвардията на негово величество. Мощни ръце и крака, изпъкнали гърди, усмихнати лица. Всички са изкъпани и намазани с олио. Жените им готвят, шият или мият съдове; децата играят или ходят на училище.

Както виждате, тогавашният селянин се е хранел с пшеничен хляб, бакла, месо, риба и овощия, а е пиел пиво и вино; а я вижте колко красиви са били каните и паниците им! Погледнете шапките, престилките и наметалата на мъжете: всичко е украсено с пъстро везмо. Още по-красиво са бродирани ризите на жените… А забелязвате ли колко старателно са се ресали, какви игли, обици, пръстени и гривни са носели? Тия украшения са от бронз и цветен емайл; намира се дори между тях и злато, макар и тъничко като тел.

Вдигнете сега очи по-горе към чиновниците. Те носят наметала, но всеки селянин също се облича в празник с наметало. Хранят се като селяните: достатъчно, но скромно. Покъщнината е с малко повече украса от селската и в сандъците им можеш по-често да намериш златни пръстени. Пътуват възседнали магарета или с волски коли.

Пентуер плесна с ръце и живата картина се раздвижи. Селяните почнаха да поднасят на чиновниците кошове с грозде, чували с ечемик, грах и пшеница, делви с вино, пиво, мляко и мед, много дивеч, безброй топове бели или цветни платове. Чиновниците вземаха тия произведения, част оставяха за себе си, но най-красивите и най-скъпи предмети предаваха по-нагоре, за трона. Площадката, където се намираше символът на фараоновата власт, беше затрупана с продукти, които сякаш образуваха цял хълм.

— Вие виждате, ваше достойнство — каза Пентуер, — че в ония времена, когато селяните са били сити и заможни, съкровището на негово величество едва е могло да побере даровете на поданиците. А сега вижте какво е положението днес…

Нов знак — падна втората част от завесата и се показа друга картина, която в общи черти приличаше на първата.

— Ето, това са днешните селяни — продължи Пентуер, а в гласа му се чувствуваше възмущение. — Те са само кожа и кости, изглеждат като болни, мръсни са и са забравили да се намажат с олио. Затова пък рани от тояги покриват гърбовете им.

При тях не се виждат нито волове, нито магарета; пък и защо ли им са, щом ралото теглят жената и децата?… Техните мотики и лопати са дървени, лесно се чупят и забавят работата. Не носят никакво облекло, само жените им са с груби ризи и дори насън не виждат тия бродерии, с които са се гиздили дядовците и бабите им.

Погледнете, какво яде селянинът? Понякога ечемик и сушена риба, обикновено зърна от лотос, рядко пшенична питка, а никога месо, пиво или вино. Ще ме попитате, къде са съдовете и мебелите му? Няма нищо освен кана за вода, понеже и без това не би могло да се помести нещо повече в дупката, в която живее…

Простете ми, че сега ще привлека вниманието ви към нещо друго. Там няколко деца лежат на земята, което означава, че са умрели… Страшно е, че толкова често умират сега селски деца — от глад и работа. И все пак умрелите са най-щастливи, защото другите, които остават живи, попадат под тоягите на надзирателите или ги продават на финикийците като агнета…

От вълнение гласът му пресекна. Той си отдъхна малко, после продължи сред сърдитото мълчание на жреците:

— А сега погледнете чиновниците: какви са охранени, румени и колко хубаво са облечени!… Жените им носят златни гривни и обици и толкова фини дрехи, че дори князете биха могли да им завидят. При селяните не се вижда нито вол, нито осел, защото чиновниците пътуват на коне или в лектики… А пият само вино, и то хубаво вино…

Пентуер плесна с ръце и отново стана раздвижване. Селяните започнаха да подават на чиновниците чували със зърнени храни, кошове с овощия, вино, животни… Както по-рано, така и сега чиновниците слагаха от всичко това при трона, но — в много по-малко количество. На царския подиум вече нямаше хълм от продукти. Затова пък подиумът на чиновниците беше отрупан.

— Ето днешния Египет — каза Пентуер. — Бедни селяни, богати писари, съкровището не е така пълно, както някога. А сега…

Пентуер даде знак и стана нещо неочаквано. Някакви ръце започнаха да прибират зърнените храни, овощията, тъканите — от платформата на фараона и от чиновниците. А когато количеството стоки намаля извънредно много, същите тия ръце почнаха да хващат и да отвеждат селяните, жените им и децата…

Зрителите смаяни гледаха странните действия на тия тайнствени лица. Внезапно някой извика:

— Това са финикийците!… Те ни грабят така!…

— Така е, свети отци — каза Пентуер. — Това са ръцете на промъкналите се между нас финикийци. Те обират фараона и писарите, а селяните отвличат в робство — от тях не могат вече нищо да вземат…

— Да!… Те са чакали!… Проклети да са!… Да се изгонят тия мизерници!… — викаха жреците. — Те нанасят най-големите щети на държавата ни…

Но не всички викаха така.

Когато шумът утихна, Пентуер нареди да занесат факлите на другия край на двора и заведе всички там, където вместо живи картини имаше нещо като изложба.

— Благоволете да погледнете, ваши достойнства — каза той. — През време на деветнадесета династия тия неща ни бяха изпращани от чужденците: от страната Пунт получавахме благовония, от Сирия злато, желязно оръжие и бойни колесници. И това е всичко.

Но тогава Египет е произвеждал… Погледнете тия грамадни делви: колко форми и колко разнообразни багри!…

Погледнете покъщнината: това столче е направено от десет хиляди парченца злато, седеф и разноцветно дърво… Вижте тогавашното облекло: каква везба, каква фина тъкан, колко цветове!… Ами бронзовите мечове, а иглите, гривните, обиците, ами земеделските сечива, занаятчийските сечива!… Всичко това е било правено у нас през деветнадесета династия.

Той пристъпи към следващия куп предмети.

— А днес — погледнете: делвите са малки и почти без украшения, домашните съдове прости, тъканите груби и монотонни. Нито едно от съвременните изделия не може да се сравни по размери, трайност или красота с някогашните. Защо?…

Пентуер направи отново няколко крачки и заобиколен от факлите, продължи:

— Ето пък тук многобройните стоки, които ни доставят финикийците от разни места по света. Няколко десетки благовония, цветни стъкла, покъщнина, съдове, тъкани, коли, украшения, всичко това идва у нас от Азия и ние го купуваме.

Разбирате ли сега, ваши достойнства, срещу какво финикийците грабят храната, овощията и добитъка на писарите и фараона?… Срещу тия именно чужди изделия, които унищожиха нашите занаятчии, както скакалците унищожават тревата.

Жрецът си отпочина малко и продължи:

— Между стоките, които финикийците доставят на негово величество, на номарсите и писарите, първо място заема златото. Тоя вид търговия представя най-ясно картината на нещастията, които азиатците причиняват на Египет.

Когато някой вземе от тях злато за един талант, той се задължава да им върне след три години два таланта. Най-често обаче, под претекст да освободят от грижи длъжника, финикийците сами се заемат с изплащането на дълга, като за всеки зает талант длъжникът им дава в аренда за три години тридесет и двама души и две мери земя…

Погледнете там, достопочтени — каза той и посочи към една по-добре осветена част на двора. — Тоя квадрат земя, сто и осемдесет крачки дълъг и толкова широк, представлява две мери; а тая група мъже, жени и деца са осем семейства. Всичко това, взето заедно, хората и земята, отива за три години в ужасно робство. През тия три години техният собственик — фараонът или номархът, няма никаква полза от тях; след изтичането на срока той получава изтощена земя, а от хората… най-много двадесетина. Защото останалите са измрели в мъчения!…

Сред присъствуващите се понесе ропот и негодувание.

— Аз казах, че срещу един талант злато, даден взаем, финикиецът взема за три години под аренда две мери земя и тридесет и двама души. Вижте добре колко земя е това и колко хора, а сега — погледнете ръката ми…

Това парче злато, което държа, тая топка, по-малка от кокоше яйце, е един талант!…

Представяте ли си вие, ваши достойнства, цялата подлост на финикийците при такава търговия? Това малко парче злато всъщност не притежава никакви ценни качества: то е жълто, тежко, не ръждясва и това е всичко. Но човек няма да се облече със злато, нито ще удовлетвори с него глада или жаждата си… Ако бих имал къс злато, голям колкото пирамида, аз и с него ще си остана пак такъв бедняк, като блуждаещ либиец из западната пустиня, където няма нито фурми, нито вода.

А гледайте: срещу топчица от тоя безплоден метал финикиецът взема дял земя, която може да храни и да облича тридесет и двама души; не само това — той взема и тия хора!… В продължение на три години той използува властта си над същества, които умеят да обработват и сеят земята, да събират зърното, да правят брашно и пиво, да тъкат дрехи, да строят къщи и правят мебели…

В същото време фараонът или номархът е лишен в продължение на три години от услугите на тия хора. Те нито му плащат данъци, нито носят товар подир войската, а работят, за да увеличават доходите на лакомия финикиец.

Вие знаете, ваши достойнства, че понастоящем не минава година, през която в един или друг номес да не избухне бунт на изтощените от глад, изнемогващи от работа и пребивани с тояги селяни. И тогава част от тия хора загиват, други попадат в каменните кариери, а страната ни се обезлюдява все повече само затова, че финикиецът е дал на някого парче злато!… Може ли да си представи човек по-голямо нещастие!… И нима при подобни условия Египет няма да губи всяка година земя и хора? Победните войни подкопаха нашата страна, но финикийската търговия я доубива със злато.

По лицата на жреците се изписа задоволство: те с по-голямо желание слушаха за коварството на финикийците, отколкото за разкоша на писарите.

Пенсуер отново пое дъх, после се обърна към княза:

— От няколко месеца — каза той — ти, слуга божи Рамзес, питаш с безпокойство защо са намалели доходите на негово величество. Мъдростта на боговете ти показа, че е намаляло не само съкровището, но и войската и че тия два източника на фараоновата мощ непрекъснато ще намаляват. И това или ще свърши с пълен разгром на държавата, или небесата ще изпратят на Египет владетел, който ще спре наводнението от нещастия, които заливат страната от няколкостотин години насам. Съкровището на фараоните беше пълно тогава, когато имахме обширни земи и многочислено население. Следователно трябва да се изтръгнат от пустинята погълнатите плодородни площи, а от народа да се смъкне тежестта, която го изтощава и намалява броя му.

Жреците отново се обезпокоиха да не би Пентуер пак да заговори за писарите.

— Ти видя, княже, със собствените си очи и пред свидетели, че тогава, когато народът е бил сит, здрав и доволен, съкровището на фараона е било пълно. Но когато народът е потънал в мизерия, когато жените и децата са принудени да се впрягат в ралото, когато зърната на лотоса са заменили пшеницата и месото, съкровището обедняло. И така, ако искаш да върнеш на държавата оная мощ, каквато тя е имала преди войните на деветнадесета династия, ако желаеш фараонът, писарите и войската да плуват в изобилие, осигури на страната дълготрайно спокойствие, а на народа благоденствие. Нека възрастните се хранят отново с месо и обличат с бродирани дрехи, нека децата си играят или ходят на училище, вместо да стенат под ударите на тояги и да умират от непосилен труд.

Помни най-сетне, че Египет носи в пазвата си отровна змия…

Всички слушаха с любопитство и страх.

— Тая змия, която изсмуква кръвта на народа, богатствата на номарсите и мощта на фараона, са финикийците!…

— Вън финикийците!… — завикаха присъствуващите. — Да се зачеркнат всички дългове… Да не се допускат у нас техните търговци и кораби…

Първожрецът Мефрес усмири жреците и със сълзи на очи се обърна към Пентуер:

— Аз не се съмнявам — каза той, — че чрез твоите уста се обръща към нас светата Хатор. Не само защото човек не би могъл да бъде така мъдър и всезнаещ, както си ти, но защото забелязах над главата ти пламъци във форма на рогове…

Благодаря ти за великите думи, с които разпръсна нашето неведение. Благославям те и моля боговете да те провъзгласят за мой наследник, когато ме призоват на своя съд…

Продължителните възгласи на останалите слушатели подкрепиха благословията на върховния сановник. Жреците бяха особено доволни, защото те непрекъснато се безпокояха да не би Пентуер да се залови повторно с писарите. Но мъдрецът умееше да бъде въздържан: той посочи вътрешната рана на държавата, но не я подлюти и затова спечели пълен успех.

Княз Рамзес не благодари на Пентуер, а само притисна главата му до гърдите си. Но никой не се съмняваше че словото на великия пророк беше разтърсило душата на престолонаследника и че то е зърно, от което може да израсне славата и успехът на Египет.

На другия ден при изгрев слънце Пентуер напусна светилището, без да се сбогува с никого, и замина за Мемфис.

В продължение на няколко дни Рамзес не разговаря с никого. Той седеше в килията си или се разхождаше по сенчестите коридори и размишляваше. Вътре, дълбоко в душата му ставаше нещо.

Всъщност Пентуер не беше казал нищо ново: всички недоволствуваха от намаляването на земята и населението в Египет, от беднотията на селяните, от злоупотребите на писарите и експлоатацията на финикийците. Но словото на пророка подреди досегашните хаотични сведения, които имаше князът, даде им по-ясни очертания и осветли по-добре някои факти.

Престолонаследникът се уплаши от финикийците, досега той не долавяше грамадните нещастия, причинени на държавата от тоя народ. Ужасът му беше още по-голям, защото той самият беше дал собствените си поданици под аренада на Дагон и бе свидетел по какъв начин банкерът събираше от тях това, което имаше да взема!…

Но обвързването на княза с финикийските експлоа-татори предизвика удивителен резултат: Рамзес не искаше да мисли за финикийците, а колкото пъти пламваше в него гняв срещу тия хора, толкова пъти го угасяваше чувството на срам. Та нали той до известна степен им беше съучастник.

В същото време князът прекрасно разбираше колко голямо значение има намаляването на земите и на населението и върху това главно съсредоточи самотните си разсъждения.

— Ако имахме — казваше си той — тия два милиона души, които Египет е загубил, с тяхна помощ бихме могли да си възвърнем от пустинята плодородните земи, а дори да увеличим техните площи… И тогава, независимо от финикийците, нашите селяни щяха да живеят по-добре, а доходите на държавата биха пораснали…

Но откъде да се вземат хора?

Случаят му подсказа отговора. Една вечер князът се разхождаше из градините на светилището и срещна група роби, които генерал Нитагер беше хванал на източната граница и изпратил на богиня Хатор. Тия хора имаха великолепно телосложение, работеха по-добре от египтяните, а понеже ги хранеха добре, дори бяха доволни от съдбата си.

Когато ги видя, като че ли светкавица озари ума на престолонаследника и той се олюля от вълнение. Египет се нуждае от хора, от много хора, стотици хиляди, дори милиони, два милиона души… И ето че хора има!… Трябва само да се влезе в Азия, да се пленят всички срещнати и да се изпратят в Египет… И да не се слага край на войната дотогава, докато всеки египетски селянин няма свой роб…

Така в него се породи прост, но грандиозен план, благодарение на който държавата щеше да увеличи населението си, селяните да получат помощници в работата си, а съкровището на фараона — неизчерпаем източник на доходи.

Князът беше възхитен, при все че на другия ден в него се събуди ново съмнение.

Пентуер заявяваше особено подчертано, а преди него още Херхор твърдеше същото: че източникът на нещастията на Египет са били победоносните войни. От това би трябвало да се съди, че Египет не може да бъде въздигнат по пътя на нова война.

„Пентуер и Херхор са големи мъдреци — мислеше князът. — Ако те смятат войната за зло, ако същото мисли първожрецът Мефрес и другите жреци, може би войната наистина е нещо опасно?…

И сигурно е така, щом твърдят това толкова умни и свети хора.“

Князът беше силно потиснат. Той беше измислил прост начин за издигането на Египет, а в това време жреците твърдяха, че именно тоя начин би могъл да унищожи окончателно Египет.

Жреците, най-мъдрите и най-светите хора!

Но случи се нещо, което поохлади вярата на княза в правдивостта на жреческите думи или по-скоро събуди в него старото му недоверие към тях.

Веднъж той отиваше с един лекар към библиотеката. Пътят минаваше през тесен и тъмен коридор. Престолонаследникът се дръпна с чувство на отвращение.

— Няма да мина оттук! — каза той.

— Защо?… — попита го учудено лекарят.

— Нима не помните, отче свети, че на края на тоя коридор има подземие, в което изтезавахте по ужасен начин някакъв предател?…

— Аха!… — отговори лекарят. — Вярно, че тук има подземие, в което наливахме разтопена смола преди словото на Пентуер…

— И умъртвихте човека…

Лекарят се усмихна. Той беше добър и весел човек. Затова, като видя възмущението на княза, помисли малко и каза:

— Да, никой няма право да издава свещените тайни… Разбира се… Преди всяко по-голямо тържество ние припомняме това на младите кандидати за жреци.

Тонът му беше толкова особен, че Рамзес поиска обяснение.

— Аз не мога да издавам тайни — отвърна лекарят, — но… ако ваше достойнство ми обещаеш, че ще запазиш това, което чуеш, само за себе си, ще ти разкажа една история…

Рамзес му обеща и лекарят започна разказа си:

— Един египетски жрец, когато посещавал светилищата на езическата страна Арам, срещнал в едно от тях човек, който му се видял много тлъст и много доволен, при все че бил облечен доста бедно.

„Обясни ми — попитал жрецът веселия бедняк, — защо ти, наглед беден човек, имаш такъв вид, сякаш си настоятел на това светилище?“

Човекът се огледал да не би някой да ги подслушва и отвърнал:

„Аз имам много жален глас и затова съм мъченик в тоя храм. Когато народът дойде на богослужение, влизам в подземието и охкам колкото ми глас държи; за това нещо получавам храна в изобилие през цялата година и голяма кана пиво всеки ден, когато играя тази роля…“

Така става в езическата страна Арам — завърши лекарят и сложи пръст на уста. — Помни, княже, какво ми обеща и си мисли каквото искаш за нашата разтопена смола…

Тоя разказ отново развълнува княза. Той почувствува известно облекчение за това, че в светилището не беше убит човек, но същевременно в него се пробудиха всички стари подозрения към жреците.

Рамзес знаеше, че те мамят простите хора. Още от времето, когато учеше в жреческото училище, помнеше процесиите със свещения бик Апис. Народът беше уверен, че Апис води жреците, докато всеки ученик знаеше, че божественото животно отива там, където искат жреците.

Тогава кой може да е сигурен, че словото на Пентуер не е било такава процесия с Апис, предназначена за него? Ами че толкова лесно е да се сипва върху земята червен и разноцветен фасул, а също така не е трудно да се устроят тия живи картини. Колко по-великолепни представления беше виждал той, например боя между Сет и Озирис, в който участвуваха няколкостотин души… Нима и тогава жреците не мамеха? То уж беше борба между боговете, а в действителност се водеше борба между преоблечени хора. В тая битка загиваше Озирис, а всъщност жрецът, който представяше Озирис, си оставаше здрав като носорог. Какви ли чудеса не показваха там!… Водата се издигаше нагоре, мълнии трещяха, земята трепереше и бълваше огън! И всичко това беше измама. Защо тогава представлението на Пентуер да е истина?

Впрочем князът имаше сериозни данни, че бяха пожелали да го измамят. Измама беше вече случката с човека, който стенеше в подземията, поливан уж със смола от жреците. Но това не бе важно. Най-важното, в което князът се беше убеждавал много пъти, бе, че Херхор не искаше война, че Мефрес също не искаше война, а Пентуер бе помощник на единия и любимец на другия.

В душата на княза се водеше жестока борба: ту му се струваше, че разбира всичко, ту отново го обгръщаше мрак; веднъж беше пълен с надежда, друг път се съмняваше във всичко. Час след час, от ден на ден душата му ту се изпълваше с надежда, ту изпадаше в униние, както водите на Нил през годината.

Постепенно обаче Рамзес възстанови душевното си равновесие и когато дойде време да напусне светилището, той си имаше вече установено мнение.

Преди всичко ясно разбираше от какво се нуждае Египет — от повече земя и от повече хора.

Второ, вярваше, че най-простият начин да се придобият хора е една война с Азия. Ала Пентуер му доказваше, че войната може само да увеличи нещастията на държавата. Така се породи нова проблема: говореше ли истината Пентуер, или лъжеше?

Ако говореше истината, тласкаше княза в отчаяние, защото Рамзес не виждаше друг начин за издигането на държавата освен войната. Без война Египет от година на година ще губи население, а съкровището на фараона ще увеличава дълговете си. Докато целият този процес се свърши с някаква страшна катастрофа, може би дори още през времето на бъдещия владетел.

Ами ако Пентуер лъжеше? Защо ще върши това? Очевидно подучен от Херхор, Мефрес и цялото жречес-ко тяло. Защо ли пък жреците не искаха война? Каква полза имат те от това? Та нали всяка война донася най-големи печалби на тях и на фараона.

Най-сетне нима жреците можеха да го мамят за такова важно нещо? Вярно, че те правеха това много често, но при дребни случаи, а не когато ставаше въпрос за бъдещето, за съществуването на държавата. Не можеше също така да се твърди, че винаги мамеха. Та нали те са божии слуги и стражи на велики тайни. В техните светилища живеят духове; в това Рамзес се убеди сам още през първата нощ, след като бе дошъл на това място.

Но щом боговете не позволяват на непосветените да се приближават до олтарите им, щом така грижливо пазят светилищата си, защо тогава не пазят Египет, който е най-голямото им светилище?

Когато след няколко дни, подир тържествено богослужение, Рамзес напущаше светилището на Хатор сред благословиите на жреците, вълнуваха го два въпроса:

Наистина ли войната с Азия би навредила на Египет?

Могат ли жреците да излъжат него, престолонаследника, по един такъв въпрос?