Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ДЕСЕТА ГЛАВА

Внезапно песента секна, заглушена от шума и тропота на тичаща тълпа.

— Неверници!… Врагове на Египет! — викаше някой. — Вие пеете, когато всички сме потънали в грижи, и славите еврейката, която с магиите си спря прииждането на Нил.

— Горко ви! — изкрещя друг в отговор. — Вие тъпчете земята на престолонаследника… Смърт ще ви постигне и вас, и вашите деца!…

— Ще си отидем, но нека излезе еврейката, да й кажем за нашата неправда…

— Да бягаме!… — викна Тафет.

— Къде? — попита Гедеон.

— В никакъв случай! — отвърна Сара, а кроткото й личице пламна от негодувание. — Нима аз не принадлежа на престолонаследника, пред когото тия хора падат ничком?

И преди бащата и слугинята да се опомнят, тя изтича на терасата, цяла облечена в бяло, и извика към тълпата зад оградата:

— Ето ме!… Какво искате от мене?…

Шумът утихна за малко, но след миг отново се обадиха заплашителни гласове:

— Бъди проклета, невернице! Твоят грях задържа водите на Нил!…

Във въздуха изсвистяха няколко камъка, хвърлени наслуки. Един от тях удари Сара по челото.

— Татко!… — извика тя и се хвана за главата. Гедеон я грабна на ръце и я изнесе от терасата. В тъмнината се мяркаха голи хора с бели покривала по главите и с престилчици; те се прехвърляха през оградата.

Долу Тафет крещеше с цяло гърло, а робът негър грабна една брадва и застана на вратата, като се заканваше да разсече главата на всекиго, който се осмели да влезе.

— Камъни за това нубийско куче! — викаха към множеството хората от оградата.

Но изведнъж тълпата утихна, защото от дъното на градината се зададе човек с избръсната глава, наметнат с кожа от пантера.

— Пророк!… Свет отец! — понесе се шепот из тълпата.

Тези, които се бяха покачили на оградата, започнаха да скачат долу.

— Народе египетски — започна жрецът със спокоен глас, — с какво право вдигаш ръка върху имота на престолонаследника?

— Там живее нечиста еврейка, която спира прииждането на Нил… Горко ни!… Нищета и глад се надвесиха над Долен Египет.

— О, хора със слаба вяра или със слаб разум! — продължи жрецът. — Къде се е чуло и видяло една жена да попречи на волята на боговете? Всяка година през месец тот водите на Нил почват да прииждат и това продължава до месец хояк. Било ли е някога другояче, въпреки че страната ни винаги е била пълна с чужденци, понякога с чужди жреци и князе, които са стенели в робство и тежък труд, та от жал и гняв са отправяли към нас най-тежки проклятия?… Те сигурно са жадували да се стоварят върху главите ни всякакви нещастия и не един от тях би пожертвувал дори живота си, за да не изгрява сутрин слънцето над Египет или Нил да не придойде в началото на годината. Но постигнаха ли нещо с молитвите си?… Или никой в небесата не ги е чул, или чуждите богове са безсилни пред нашите. Как тогава една жена, която добре живее между нас, би могла да ни навлече такова бедствие, каквото и най-могъщите ни врагове не са успели да ни причинят?…

— Право е това, което казва светият отец!… Мъдри са думите на пророка!… — заобаждаха се из тъл пата.

— Но все пак Мойсей, еврейският вожд, предизвика мрак и мор в Египет!… — възрази един глас.

— Да излезе напред тоя, който каза това!… — извика жрецът. — Призовавам го да излезе, ако не е враг на египетския народ…

Тълпата зашумя като далечен вихър между дървета, но напред не излезе никой.

— Истина ви казвам — продължи жрецът, — между вас сноват лоши хора като хиени сред стадо овце. Те не ви съжаляват за вашата нищета, а искат да ви насъскат да разрушите къщата на престолонаследника и да вдигнете бунт против фараона. Но ако сполучат в подлите си намерения и гърдите ви почнат да се обливат в кръв, тия хора ще се скрият от ударите на копията, както сега се скриха пред моя призив…

— Слушайте пророка!… Бъди прославен, божи човече!… — завикаха хората и навеждаха глави.

По-набожните коленичиха на земята.

— А сега чуй ме, о, египетски народе… Заради твоята вяра в думите на жреца, заради послушанието ти към фараона и престолонаследника, заради почитта, която изразяваш към божия слуга, към тебе, народе, ще бъде проявена милост. Идете си с мир по вашите домове и може би, преди да слезете от тоя хълм, Нил ще почне да приижда…

— Дано стане така!…

— Вървете!… Колкото по-голяма бъде вашата вяра и набожност, толкова по-скоро ще видите знака на милостта.

— Да вървим!… Да вървим! Бъди благословен, пророче, син на пророци…

Хората започнаха да се разотиват, като целуваха дрехите на жреца. Изведнъж някой извика:

— Чудо!… Става чудо…

— На кулата на Мемфис запалиха светлина… Нил приижда!… Гледайте, все повече светлини!… Наистина голям светец ни е говорил… Да живее вечно!…

Обърнаха се към жреца, но той беше изчезнал в мрака.

Разярената доскоро, а после учудена и развълнувана от чувство на благодарност тълпа забрави и гнева си, и чудотвореца-жрец. Обзети от луда радост, хората тичаха с всички сили към брега, по който вече бяха лумнали безброй огньове и се чуваше гръмката песен на събрания народ:

„Бъди поздравен, о, Нил, о, свещена река, която си откровение за тази земя. Ти идваш в мир, за да дадеш живот на Египет. О, невидими боже, който разпръскваш мрака и оросяваш ливадите, за да дадеш храна на безсловесните животни! О, път, който слизаш от небето, за да напоиш земята, о, приятелю на хляба, който развеселяваш колибите!… Ти си владетел на рибите, а когато слезеш в полята ни, нито една птица не смее да докосне нашия плод. Ти си създател на житото и баща на ечемика; ти даваш почивка на ръцете на милиони нещастни хора и вековечна трайност на храмовете.“[1]

В това време осветената лодка на престолонаследника преплава на отвъдния бряг сред възгласи и пес-нопения. Същите хора, които преди малко искаха да нахлуят във вилата на княза, сега падаха ничком или се хвърляха във водата, за да целуват греблата или лодката, която возеше сина на владетеля.

Весел, в светлината на факлите, Рамзес влезе в дома на Сара, придружен от Тутмозис. Като го видя, Гедеон се обърна към Тафет:

— Много ме е страх за дъщеря ми, но още по-малко бих желал да се срещам с нейния господар…

Той прескочи зида и тръгна в тъмнината през градината и нивите към Мемфис. На двора Тутмозис извика:

— Поздравявам те, хубавице Сара!… Надявам се, че ще ни посрещнеш добре заради музиката, която ти изпратих…

Сара се появи на прага с превързана глава, като се опираше на негъра и слугинята.

— Какво значи това? — попита изумен князът.

— Ужасни работи!… — извика Тафет. — Езичници нападнаха твоя дом, а един удари Сара с камък…

— Какви езичници?…

— Ами такива… египтяни! — обясни Тафет. Князът я изгледа с презрителен поглед, но веднага изпадна в бяс.

— Кой удари Сара? Кой хвърли камъка?… — извика той и хвана негъра за рамото.

— Ония там, дето са на брега… — отговори робът.

— Хей!… Стража!… — кресна разгневено князът. — Да се въоръжат всички хора от чифлика и да се настигне тая паплач!…

Негърът грабна отново големия си топор, пазачите започнаха да викат ратаите от постройките, а неколцината войници от свитата на княза бързешком заопра-вяха мечовете си.

— За бога, какво искаш да правиш?… — прошепна Сара и увисна на врата на княза.

— Желая да отмъстя за тебе — отвърна той. — Който напада моята собственост, напада самия мен…

Тутмозис побледня и поклати глава.

— Слушай, господарю. — обади се той, — как ще познаеш в нощта и сред тълпата кои са извършили нападението?

— Все ми е едно… Тълпа го е извършила, тълпата ще отговаря…

— Нито един съдия няма да отсъди така. А ти трябва да помниш, че ще бъдеш върховен съдия — опита се да го убеждава Тутмозис…

Престолонаследникът се замисли, а приятелят му продължи:

— Помисли, какво ще каже утре нашият господар, фараонът?… И каква радост ще зацари между враговете на Египет от изток и запад, ако чуят, че престолонаследникът е нападнал нощем своя народ едва ли не пред царския дворец.

— Ех, ако ми дадеше баща ми поне половината от армията, завинаги биха замлъкнали нашите врагове от всички посоки на света!… — прошепна князът и удари крак о земята.

— Най-сетне… припомни си оня селянин, който се обеси… Ти го съжаляваше, защото бе умрял невинен, а днес… Нима ти сам искаш да убиваш невинни?…

— Стига! — прекъсна го глухо престолонаследникът. — Гневът ми е като гърне, пълно с вода… Горко на тоя, върху когото се излее… Да влезем в къщи…

Тутмозис се дръпна уплашен. Князът хвана Сара за ръка и се качи с нея на горния етаж. Настани я при масата, на която стоеше недовършената вечеря, и като доближи един свещник, смъкна превръзката от главата й.

— Ах — извика той, — та това дори не е рана, а само синина.

След това разгледа Сара внимателно.

— Никога не съм помислял, че можеш да имаш синина… Това много променя лицето…

— Значи, не ти харесвам вече?… — тихо попита Сара и вдигна към него големите си, пълни с тревога очи.

— Ах, не!… Всъщност това ще мине.

После той извика Тутмозис и негъра, на когото заповяда да му разкаже какво се бе случило вечерта.

— Той ни защити — каза Сара. — Застана с топора на вратата…

— Така ли постъпи?… — обади се князът към роба и го погледна проницателно в очи.

— Нима, господарю, можех да позволя чужди хора да нахлуят в дома ти?

Князът го потупа по къдравата глава.

— Ти си постъпил като храбрец — каза той. — Подарявам ти свободата. Утре ще получиш възнаграждение и можеш да се завърнеш при своите хора.

Негърът се олюля и потърка очите си, бялото на които бляскаше. Внезапно той се хвърли на колене, удари чело в пода и извика:

— Не ме отпъждай, господарю!…

— Добре — отговори престолонаследникът. — Ще останеш при мене, но като свободен войник. Точно такива ми трябват — добави, като погледна Тутмозис. — Той не умее да приказва както пазачът на книгохранилището, но е готов да се бие…

И отново започна да го разпитва за подробностите по нападението, а когато негърът му разказа за появата на жреца и чудото, което извършил, князът се хвана за главата и извика:

— Аз съм най-нещастният човек в Египет!… Още малко и дори в леглото си ще почна да намирам жреци… Откъде е той?… Кой е бил?

Това негърът не можа да обясни. Но добави, че държането на жреца било много доброжелателно към престолонаследника и към Сара, че нападението било ръководено не от египтяни, а от хора, които духовникът нарекъл врагове на Египет и напразно ги призовавал да излязат напред.

— Чудеса!… Чудеса!… — каза замислено Рамзес и се хвърли на леглото. — Чернокожият ми роб се оказва храбър войник и много разсъдлив човек… Жрец защищава еврейка, защото е моя… Какъв е тоя странен жрец?… Египетското простолюдие, което коленичи пред кучетата на фараона, напада дома на престолонаследника, водено от някакви врагове на Египет?… Аз лично трябва да проуча всичко това…

Бележки

[1] Автентично. — Б. а.