Болеслав Прус
Фараон (51)

ПЪРВА ГЛАВА

Дали пророците от подземното светилище на Сфинкса бяха видели новия владетел на Египет, когато беше спрял за отдих до пирамидите, или бяха съобщили в двореца и по какъв начин бяха направили това — не беше известно. Но когато Рамзес се приближаваше към брега на реката, откъдето щеше да премине през Нил, негово достойнство първожрецът Херхор заповяда да събудят дворцовата прислуга, а когато господарят се прехвърляше през реката, всички жреци, военачалници и цивилни сановници вече се бяха струпали в голямата зала.

Точно при изгрев слънце Рамзес XIII влезе начело на малката си свита в двора на двореца, където прислугата падна ничком пред него, а гвардията взе оръжие за почест при звуците на тръби и барабани.

След като поздрави войската, негово величество се отправи в банята, където се изкъпа в силно благоухаеща вода. После позволи да му срешат божествената коса; но когато фризьорът най-покорно попита дали ще заповяда да избръснат главата и брадата му, владетелят отвърна:

— Няма нужда. Не съм жрец, а войник.

За миг тия думи стигнаха до залата за аудиенции, в продължение на един час обиколиха двореца, към обед се разнесоха из целия Мемфис, а надвечер бяха известни във всички светилища на държавата, от Та-ми-ен-хор и Сабне-Хетам на север до Сууну и Пиляк на юг.

При тая вест номарсите, благородниците, войската, народът и чужденците полудяха от радост, но свещеното жреческо съсловие започна още по-усърдно да съблюдава траура за умрелия фараон.

Когато излезе от банята, негово величество облече къса войнишка риза на черни и жълти ивици, а върху нея — златен нагръдник, обу сандали, завързани с ремъчета, а на главата си сложи плитък шлем със заострен връх. После препаса стоманения асирийски меч и заобиколен от голяма свита генерали, влезе шумно в залата за аудиенции.

Там го посрещна първожрецът Херхор, редом с когото вървяха светите първожреци Сем, Мефрес и няколко други, а зад тях — върховните съдии на Мемфис и Тива, петнадесетина номарси на най-близките области, главният ковчежник, както и управителите на житниците, на стопанствата за развъждане на добитък, на гардероба, на робите, на хранилището на среброто и златото и много други сановници.

Херхор се наведе пред Рамзес и каза развълнуван:

— Господарю! Вечно живият ти баща пожела да отиде при боговете, където вкусва от вечното щастие. На тебе се пада задължението да се грижиш за съдбата на осиротялата държава. И така, бъди поздравен, господарю и повелителю на света. Да живее вечно негово величество фараон Хам-сам-мерер-амен-Рам-зес-сес-нетер-хог-ан!…

Присъствуващите повториха с ентусиазъм тоя възглас. Очакваше се, че новият владетел ще прояви известно вълнение или обърканост. За общо учудване обаче той само смръщи вежди и отвърна:

— Съгласно волята на свещения ми баща и законите на Египет поемам властта и ще я упражнявам за слава на държавата и щастие на народа…

Внезапно владетелят се обърна към Херхор и като го загледа пронизващо в очите, попита:

— Върху короната на ваше достойнство виждам златна змия. Защо носиш символа на фараоновата власт?

В залата настана гробна тишина. И най-дръзкият човек в Египет никога не би могъл да допусне, че младият фараон ще започне управлението си с подобен въпрос, отправен към най-могъщата личност в държавата, може би по-могъща от умрелия фараон.

Но зад младия владетел стояха петнадесетина военачалници, на двора блестяха бронзовите гвардейски полкове, а през Нил вече се прехвърляше армията от Содовите езера, упоена от триумфа, влюбена във вожда си.

Могъщият Херхор побледня като восък и не можеше да издаде никакъв звук от свитото си гърло.

— Питам ваше достойнство — спокойно повтори фараонът, — с какво право върху короната ти се намира царската змия?

— Това е корона на твоя дядо, свети Аменхотеп — отвърна тихо Херхор. — Върховният съвет ми поръча да я слагам при важни случаи…

— Моят свещен дядо — каза фараонът — беше баща на царица и по специално благоволение бе получил право да украсява короната си с уреус. Но доколкото ми е известно, неговото тържествено облекло се намира върху реликвите в светилището на Амон.

Херхор вече се опомни.

— Благоволи да си припомниш, ваше величество, че в продължение на цяло денонощие Египет беше без законен владетел. В това време някой трябваше да буди и слага за сън бог Озирис, да благославя народа и да принася жертви пред царствените прадеди. Върховният съвет ми нареди да облека през това тежко време тия свещени реликви, та управлението на държавата и службата на боговете да не закъсняват. Но от момента, когато имаме вече върховен и могъщ владетел, аз свалям тия чудотворни реликви…

Като каза това, Херхор свали от главата си короната, украсена с уреус, и я предаде на първожреца Мефрес.

Суровото лице на фараона се проясни и той се отправи към трона си.

Внезапно свети Мефрес се изправи пред него и като се наведе доземи, каза:

— Благоволи, свещени господарю, да изслушаш най-покорната ми молба…

Но когато се изправи и продължи да говори, нямаше никаква покорност нито в гласа, нито в очите му.

— Ето думите на върховния съвет на всички първожреци…

— Кажи — отвърна фараонът.

— Известно ви е, ваше величество — продължи Мефрес, — че фараон, който не получи посвещение в първожреческо достойнство, не може да принася най-висшите жертви, нито да облича и да съблича чудотворния Озирис.

— Разбирам — пресече го владетелят. — Аз съм фараон, който не притежава първожреческо достойнство.

— Поради тая причина — продължи да говори Мефрес — върховният съвет моли покорно ваше величество да определите първожрец, който би могъл да ви замества при изпълнение на религиозните обреди.

Като слушаха тая решителна реч, първожреците и цивилните сановници трепереха и се въртяха, сякаш се намираха върху нажежени камъни, а военачалниците уж случайно нагласяваха мечовете си. Но свети Мефрес ги изгледа с нескривано презрение и отново впи студен поглед в лицето на фараона.

Ала господарят на света и този път не се смути.

— Добре, че ваше достойнство ми напомни за това важно задължение — отвърна той. — Военните занятия и държавните работи не ще ми дадат възможност да се занимавам с обредите на нашата света религия и за тях ще трябва да си определя заместник…

Като каза това, владетелят плъзна поглед по събраните.

От лявата страна на Херхор стоеше свети Сем. Фараонът се вгледа в добродушното му и честно лице и внезапно попита:

— Кой и какъв си ти, ваше достойнство?

— Наричам се Сем и съм първожрец на светилището на Птах в Пи-Баст.

— Ти ще бъдеш мой заместник в религиозните работи — каза фараонът, като го посочи с пръст.

Между събраните премина шепот на възхищение. Дори след най-дълги размишления и съвещания мъчно би могло да се избере по-достоен жрец за тая висока служба.

Но Херхор побледня още повече, а Мефрес стисна сините си устни и притвори очи.

Миг по-късно новият фараон седна на трона, за крака на който служеха изрязаните фигури на князете и царете на деветте народа.

Тутакси Херхор поднесе на владетеля върху златен поднос бяла и червена корона, обвита със златна змия. Фараонът я сложи мълчаливо на главата си, а присъствуващите паднаха ничком на земята.

Това още не беше тържествената коронация, а само поемането на властта.

Жреците кадиха фараона и изпяха химн към Озирис с молба да излее върху него всяка благодат; след това цивилните и военните сановници бяха допуснати да целунат най-долното стъпало на трона. После владетелят взе златна лъжица и като повтаряше молитвите, които свети Сем произнасяше на глас, изгори благовония пред статуите на боговете, наредени от двете страни на царския му престол.

— Какво трябва да направя сега? — попита владетелят.

— Да се покажете на народа — отвърна Херхор.

По мраморни стъпала през широко отворената позлатена врата негово величество излезе на терасата и като вдигна ръце, обърна се последователно към четирите страни на света. Затръбиха тръби, а по върховете на пилоните се развяха знамена. Който се намираше на полето, на двора или на улицата — падаше ничком; тоягата, вдигната над гърба на животното или на роба, се отпускаше, без да нанесе удар, а всички престъпници, осъдени тоя ден, бяха помилвани.

Като слизаше от терасата, владетелят попита:

— Имам ли още нещо друго да правя?

— Сега, ваше величество, ви очаква трапеза, а после държавните работи — обади се Херхор.

— Значи, мога да си почина — каза фараонът. — Къде е тялото на свещения ми баща?

— Предадено е за балсамиране… — прошепна Херхор.

Очите на фараона се напълниха със сълзи, а устните му трепнаха. Но той се овладя и се загледа мълчаливо в земята. Непристойно беше слугите му да видят вълнението на такъв могъщ владетел.

В желанието си да отвлече вниманието на господаря към друго Херхор се обади:

— Ще благоволите ли, ваше величество, да приемете почитанията от страна на царицата-майка?

— Аз?… Аз ли да приема почитанията на майка си?… — каза фараонът със сподавен глас.

А в желанието си непременно да се успокои, добави с принудена усмивка:

— Ваше достойнство е забравил какво каза мъдрецът Еней… Може би свети Сем ще ни повтори тия прекрасни думи за майката…

— „Помни — процитира Сем, — че тя те е родила и те е откърмила…“

— Говори по-нататък… Говори!… — настоя господарят, като се мъчеше да се овладее.

— „Ако забравиш това, тя ще вдигне ръцете си към бога и той ще чуе нейното оплакване. Дълго те е носила под сърцето си като тежко бреме и те е родила след изтичането на месеците. После те е носила на гръб и три години е слагала гръдта си в твоята уста. И така те е отгледала, без да се отвращава от твоите нечистотии. А когато си отишъл на училище и си почнал да се учиш на писмо, тя всеки ден е идвала при твоя учител и му е носила хляб и пиво от своя дом.“^[1]

Фараонът въздъхна дълбоко и каза по-спокойно:

— Виждате сега, че не подобава майка ми да дойде при мене. По-добре е аз да отида при нея…

И той премина през редица зали, покрити с мрамор, алабастър и дърво, боядисани с ярки бои, позлатени и извезани с резба, последван от грамадната си свита. Но когато се приближи до преддверието на майка си, даде знак да го оставят сам.

После мина през преддверието, спря се за миг пред вратата, почука и влезе тихо.

В стаята с голи стени, в която вместо мебели имаше в знак на траур само едно ниско ложе, а до него нащърбена кана с вода, седеше върху камък майката на фараона, царица Никторис. Тя беше облечена във власеница и беше боса; челото й беше намазано с кал от Нил, а разбърканата й коса — посипана с пепел.

Като видя Рамзес, достопочтената царица се наведе, за да падне в краката му, но синът я грабна в обятията си и каза с плач:

— Ако ти, майко, се наведеш пред мене до земята, тогава аз ще трябва сигурно да сляза пред тебе под земята…

Царицата притули главата му до гърдите си, избърса сълзите си с ръкава на своята власеница, а после вдигна ръце и зашепна:

— Дано всички богове… Дано духът на баща ти и на дядо ти те обградят със своето покровителство и благословия… О, Изида, никога не скъпях жертвите си към тебе, но днес ти принасям най-голямата… Предавам ти милия си син… Нека тоя мой царски син стане неразделно твой син, а славата и могъществото му да умножат твоето божествено достояние.

Фараонът прегърна и целуна многократно царицата, после я настани на дивана, а сам седна на камъка.

— Остави ли баща ми някакви заповеди? — попита той.

— Помоли само да го помниш, а на върховния съвет каза следните думи: „Оставям ви наследник, който е лъв и орел в едно лице; слушайте го и той ще издигне Египет до небивало могъщество.“

— Мислиш ли, че жреците ще ме слушат?

— Помни — каза майката, — че емблемата на фараона е змия. А змията означава благоразумие, което умее да мълчи и неизвестно кога хапе смъртоносно… Ако вземеш времето за съюзник, ще победиш всичко.

— Херхор е страшно дързък… Днес се осмели да си сложи короната на свети Аменхотеп… Разбира се, му заповядах да я смъкне и ще го отстраня от управлението… Него и няколко члена на върховния съвет…

Царицата поклати глава.

— Египет е твой — каза тя, — а боговете са те надарили с голяма мъдрост. Ако не беше така, щях да се боя страшно от разправията ти с Херхор…

— Аз не се карам с него. Аз го прогонвам.

— Египет е твой — повтори майката, — но мене ме е страх от борбата ти с жреците. Вярно е, че прекалено мекият ти баща направи тия хора дръзки, но ти не бива със строгостта си да ги довеждаш до отчаяние. Освен това помисли с какво ще замениш техните съвети… Те знаят всичко, което е било, което е и ще бъде на земята и на небето; те виждат най-скритите човешки мисли и направляват сърцата, както вятърът листата. Без тях ти не само няма да знаеш какво става в Тир и Ниневия, но дори в Мемфис и Тива.

— Аз не отблъсквам мъдростта, но искам тя да ми служи — отвърна фараонът. — Знам, че разумът им е голям, но той трябва да бъде контролиран, за да не мами, и ръководен, за да не опропастява държавата… Сама кажи, майко, какво направиха те от Египет в продължение на трийсет години… Народът бедствува или се бунтува, армията ни е малка, съкровището празно, а в това време на няколко месеца път от нас Асирия расте като тесто, което втасва, и днес вече ни налага договор!…

— Прави, каквото искаш… Но помни, че символ на фараона е змията, а змията значи — мълчание и благоразумие.

— Ти казваш истината, майко, но повярвай ми, че в някои случаи е по-необходима смелостта. Днес аз зная, че жреците искаха да провлекат либийската война цели години. А аз я свърших за петнадесетина дни, и то само затова, че всеки ден извършвах някаква безумна, но решителна крачка. Ако не бях излязъл срещу либийците в пустинята, което наистина беше много неразумно, днес те щяха да бъдат при Мемфис…

— Зная, преследвал си Техена и ви е изненадал Тифон — каза царицата. — О, безразсъдно дете… Не си помислил тогава за мене!…

Владетелят се усмихна.

— Бъди спокойна — отвърна той. — Когато фараонът воюва, при лявата му и при дясната му ръка стои Амон. А кой може да се сравни с него?…

Той прегърна още веднъж царицата и излезе.