Болеслав Прус
Фараон (43)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

На дължина повече от сто мили западната граница на Египет представлява стена от голи варовикови хълмове, високи по няколко метра и прорязани от дълбоки теснини. Тя минава на една миля покрай Нил, а понякога и само на километър.

Ако човек се изкатери на някой от хълмовете и обърне лице към север, би видял едно много своеобразно явление. Надясно, долу, ще забележи тясна зелена ливада, пресечена от Нил, а наляво ще съзре безкрайна жълта равнина, изпъстрена с бели или тухленочервени петна.

Монотонен изглед, дразнеща жълтина на пясъка, жега и преди всичко безбрежен простор — ето главните характерни черти на Либийската пустиня, която се простира на запад от Египет.

Но ако човек я разгледа по-отблизо, пустинята ще му се види не толкова еднообразна. Тук пясъците не образуват равна плоскост, а представляват редица валове, които напомнят огромни вълни на бушувало, но сега сякаш замряло море.

Обаче ако някой би имал смелост да повърви по това море час-два, а някъде и цял ден към запад, той би видял нова гледка. На хоризонта се появяват възвишения, понякога скали и урви с най-чудновати форми. Пясъкът под краката става все по-плитък и изпод него почват да се показват пясъчни скали като суша сред морската шир.

И наистина това е твърда земя, дори цяла страна сред пясъчно море. Край варовиковите хълмове се виждат долини, по тях корита на реки и потоци, по-нататък — равнина, а сред нея езеро с начупена брегова линия и хлътнало дъно.

Но по тия равнини и възвишения не расте нито стръкче трева, в езерото няма капка вода, по коритата на реките не тече нищо. Тоя пейзаж наистина има доста разнообразни форми на повърхността си, но от него е изчезнала всичката вода, изсъхнала е и най-малката влага, пейзаж мъртъв — загинала е не само всяка растителност, но дори плодородният слой на почвата се е стрил на прах или се е всмукал в скалата.

По тия места се беше случило най-страшното нещо, което може да се помисли: природата беше умряла, останал бе само скелет и прах, които зноят разлага без остатък, а огненият вятър прехвърля от едно място на друго.

Зад тая умряла, но непогребана суша отново се простира море от пясък, а тук-таме по него се виждат ос-тровърхи конуси, които понякога се издигат на височина колкото двуетажна сграда. Върхът на всяко такова възвишение завършва с букет сиви прашни листа, за които мъчно може да се каже, че живеят; те само не могат да увехнат.

Странният конус показва, че на това място водата още не е изчезнала съвсем, а се е скрила от зноя под земята и поддържа що-годе влагата в почвата. На това място е паднала тамариндова семка и от нея с голямо усилие е поникнало растение.

Но владетелят на пустинята, Тифон, забелязал растението и почнал бавно да го засипва с пясък. И колкото повече фиданката се стреми нагоре, толкова по-високо се издига задушаващият я пясъчен конус. Заблудилият се в пустинята тамаринд прилича на удавник, който напразно протяга ръце към небето.

И отново се разлива безбрежното жълто море с пясъчните си вълни и вечно агонизиращи остатъци от растителен свят. Внезапно пред очите се появява скалиста стена, а в нея пролуки като врати…

Невероятно! Зад една от тия врати се вижда широка зелена долина, много палми, сини води на езеро. Вижда се дори как пасат овце, добитък, коне; далеко по склоновете е кацнало цяло градче, а по върховете се белеят стените на светилища…

Това е оазис — остров сред пясъчния океан.

По времето на фараоните е имало много такива оазиси, може би няколко десетки. Те образували верига от пустинни острови по дължината на западната граница на Египет. Намирали се на десет, петнадесет, до двадесет мили от Нил и имали от десет-петнадесет до няколко десетки квадратни километра повърхност.

Възпяваните от арабските поети оазиси в действителност никога не са били преддверия на рая. Езерата им най-често са блата; от малките им дъна извира топла вода, която понякога смърди и е отвратително солена; растителността в никакъв случай не може да се сравнява с египетската. Въпреки това тия кътчета представлявали истинско чудо за пътниците през пустинята които намирали в тях малко зеленина за окото, малко хлад, вода и фурми.

Броят на населението по тия острови сред пясъчния океан бил най-различен: от няколкостотин до петнадесетина хиляди души, в зависимост от големината на оазиса. Това били все египетски, либийски, етиопски нехранимайковци или техни потомци. Защото в пустинята бягали хора, които нямали какво повече да загубят: затворници от каменните кариери, престъпници, преследвани от полицията, селяни, претоварени с ангария, работници, които предпочитали опасностите пред тежкия труд.

По-голямата част от бегълците загивали в пустинята. Но някои след неописуеми мъчения успявали да се доберат до оазис; тук те живеели мизерно, ала свободно и винаги били готови да нахлуят в Египет за грабеж. Между пустинята и Средиземно море се простирала доста дълга, макар и не особено широка ивица плодородна земя, населена с различни племена, които египтяните наричали либийци. Едни от тях се занимавали със земеделие, други с риболов и мореплаване; ала във всяко от тях имало диви главорези, които предпочитали кражбата, войната и грабежа пред системния труд. Това разбойническо население гинело непрекъснато в мизерия или военни приключения, но и постоянно се увеличавало поради непрестанния приток на сардинци и сицилийци, които по онова време били още по-големи варвари и разбойници, отколкото местните либийци.

Понеже Либия граничела на изток с Долен Египет, варварите често нападали и грабели земята на фараона, за което били жестоко наказвани. Но като се убедил, че войната с либийците не води до нищо, фараонът или по-скоро жреците изменили политиката си. На коренните либийски семейства позволявали да се заселват в крайморските блатисти земи на Долен Египет, а разбойниците и нехранимайковците взимали в армията и ги превърнали във великолепни войници.

По тоя начин държавата си осигурила мир на западната граница. А за да се държат в покорство отделните либийски разбойници, достатъчни били полицията, охраната в полето и няколко полка редовна войска, разположена покрай канопския ръкав на Нил.

Това положение продължило близо сто и осемдесет години: последната война с либийците водил Рамзес III, който издигнал грамадни купища от отсечените ръце на паднали неприятели и докарал в Египет тринадесет хиляди роби. Оттогава никой не се страхувал от нападение откъм Либия. Едва в края на царуването на Рамзес XII странната политика на жреците отново разпали по ония места пожара на войната.

Тя избухна по следните причини:

Негово достойнство Херхор, министър на войната и първожрец, не можа да сключи с Асирия договор за подялба на Азия поради съпротивата на негово величество фараона. Но в желанието си във връзка с предупрежденията на Бероес да осигури дълготраен мир с асирийците, Херхор увери Саргон, че Египет няма да им попречи на войната с източните и северните азиатци.

А понеже пълномощникът на цар Асар, изглежда, не вярваше на тия клетвени уверения, Херхор реши да му даде реално доказателство за миролюбив и за тая цел издаде заповед да бъдат уволнени веднага двадесет хиляди наемни войници, предимно либийци.

За уволнените невинни и винаги верни войници това решение беше равно едва ли не на смъртно наказание. Пред Египет се изправяше опасност от война с Либия, която не можеше по никакъв начин да даде убежище на толкова хора, привикнали само на военни учения и удобства, а не на труд и лишения. Но Херхор и жреците не се стесняваха от такива дреболии, когато ставаше въпрос за големи държавни интереси.

Прогонването на либийските наемници наистина донасяше големи облаги.

Преди всичко Саргон и другарите му подписаха и скрепиха с клетва договор с Египет за срок от десет години. А през тоя период според предсказанията на халдейските жреци над тяхната света земя щеше да тежи зла орисия.

Второ — изгонването на двадесет хиляди души от войската донасяше на фараоновото съкровище четири хиляди таланта икономии, което беше много важно.

Трето — войната с Либия на западната граница даваше възможност на престолонаследника да удовлетвори геройските си пориви и можеше за дълго време да отвлече вниманието му от азиатските работи и източната граница. Негово достойнство Херхор и върховният съвет много основателно предполагаха, че ще изминат няколко години, докато либийците се изтощят в партизанска война и поискат мир.

Планът беше умно замислен, но авторите му направиха една грешка: не предвидиха, че княз Рамзес имаше заложби за гениален пълководец.

Като грабеха по пътя, разпуснатите либийски полкове стигнаха много бързо до отечеството си. Херхор не беше издал заповед да им се пречи по пътя и това улесни придвижването им. Първите измежду изгонените войници, щом стигнаха на либийска земя, почнаха да говорят небивалици пред сънародниците си.

Според думите им, диктувани от озлоблението и личните им интереси, Египет бил днес тъй слаб, както едно време при нахлуването на хиксосите. Съкровището на фараона било съвсем празно и равният на боговете владетел трябвало да разпусне либийците, които представлявали най-добрата, дори единствено годната част от армията. Всъщност армия почти нямало освен шепа негодни за нищо войници на източната граница.

Освен това между негово величество и жреците съществували несъгласия. На работниците не плащали възнагражденията, а селяните просто се задушавали от данъци, поради което народните маси били готови за бунт, стига да намерят подкрепа. А също така и номарсите, които някога били независими владетели и от време на време повдигали въпрос за правата си, днес, като виждали слабостта на управлението, се готвели да смъкнат и фараона, и върховния жречески съвет!…

Тия вести като орляк птици се пръснаха по либийското крайбрежие и веднага бяха приети с доверие. Разбойниците и варварите винаги бяха готови да нападат Египет, толкова повече днес, когато бивши войници и офицери на негово величество ги уверяваха, че ограбването на тая страна е много лесно нещо. Заможните и умни либийци също повярваха на изпъдените наемници, защото от много години за тях не беше тайна, че египетската аристокрация обеднява, че фараонът не държи властта, че селяните и работниците, тласкани от глада, се осмеляват да се бунтуват.

Така цяла Либия трескаво закипя. Изгонените войници и офицери биваха посрещани като вестители на добра новина. А понеже страната беше бедна и нямаше запаси, за да приеме гости, реши се незабавно да се почне война с Египет, та по възможност най-бързо да се отърват от пришълците.

Дори хитрият и умен либийски княз Мусаваса се поддаде на общото увлечение. Него обаче го убедиха не емигрантите, а някакви важни и достопочтени хора, които, по всичко изглежда, бяха агенти на върховния египетски съвет.

Тия велможи, уж недоволни от положението в Египет, уж обидени от фараона и жреците, пристигнаха в Либия по море. Те страняха от тълпата, избягваха да се срещат с изгонените войници, а на Мусаваса обясняваха в най-голяма тайна и с доказателства в ръцете, че сега именно би трябвало да нападне Египет.

— Там ще намериш — казваха те — бездънно съкровище и житница за себе си, за хората си и за внуците на техните внуци.

Мусаваса, макар опитен вожд и дипломат, се хвана на въдицата. Като енергичен човек, той веднага обяви свещена война против Египет и понеже разполагаше с хиляди храбри бойци, хвърли първия корпус на изток под командуването на сина си, двадесетгодишния Техена.

Старият варварин познаваше войната и разбираше, че който иска да побеждава, трябва да действува бързо и той да нанася първите удари.

Подготовката на либийците трая много кратко време. Наистина бившите войници на негово величество бяха дошли без оръжие, но те знаеха занаята си, а в ония времена набавянето на оръжие не беше трудна работа. Няколко ремъка или въженца за прашка, копие или заострена тояга, топор или тежка палка, една торба с камъни, а втора с фурми — и това беше всичко.

И така Мусаваса даде на сина си две хиляди бивши войници и около четири хиляди души либийска паплач, като му поръча да нахлуе колкото може по-бързо в Египет, да заграби, каквото успее, и да приготви хранителни припаси за истинската армия. А сам почна да трупа значителни сили и изпрати бързоходци по оазисите, като призоваваше под своите знамена всички, които нямат какво да загубят.

Отдавна в пустинята не бе имало такова оживление, както сега. От всеки оазис излизаха група след група такива отчаяни бедняци, които, макар и да бяха почти голи, все пак още можеха да бъдат наречени дрипльовци.

Според мненията на съветниците си, които само преди месец бяха офицери на негово величество, Мусаваса съвсем основателно предполагаше, че синът му ще успее да ограби няколкостотин села и градчета между Теренутис и Сенти-Нофер, преди да срещне по-сериозни египетски сили. Освен това донесоха му, че още при първата вест за раздвижването на либийците не само че всички работници от стъкларската работилница избягали, но дори отстъпила и войската, която заемала форта в Сохет-Хемау, край Содовите езера.

Това беше много добро предзнаменование за варварите, защото стъкларската фабрика представляваше сериозен източник на доходи за съкровището на фараона.

Но Мусаваса извърши същата грешка, която направи и върховният жречески съвет; той също не предусети военния гений на Рамзес. И стана нещо необикновено: преди първият либийски корпус да стигне до областта на Содовите езера, там вече се намираше два пъти по-многобройната армия на престолонаследника.

Либийците не можеха дори да бъдат обвинени в липса на предвидливост. Техена и щабът му създадоха много добра разузнавателна служба. Либийските шпиони бяха много пъти в Мелкатис, Наукратис, Саи, Ме-луф, Теренутис и много пъти преплуваха канопския и болбитанския ръкав на Нил. Но никъде не срещнаха войски и сметнаха, че тяхното движение беше възпрепятствувано от разливането на реката. И почти навсякъде виждаха, че населението е изпаднало в паника и бяга от пограничните села.

Затова те носеха на военачалника си много благоприятни сведения. А в това време армията на княз Рамзес въпреки разлива на реката за осем дни достигна до пустинята и снабдена с вода и храна, изчезна между височините около Содовите езера.

Ако Техена би могъл да се издигне като орел над тача на войската си, той би изтръпнал от ужас, защото щеше да види, че във всичките теснини на околността се крият египетски полкове и всеки момент корпусът му може да бъде обкръжен.