Болеслав Прус
Фараон (37)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След приема у наместника Саргон остана още известно време в Пи-Баст, където чакаше писма от фараона в Мемфис. В същото време между офицерите и благородниците почнаха да се носят странни слухове.

Финикийците разправяха, разбира се, в най-голяма тайна, че неизвестно по каква причина жреците не само опростили на Асирия старите данъци, не само я освободили завинаги от това задължение, но и сключили с асирийците дългогодишен мирен договор, за да ги улеснят в някаква война на север.

— Фараонът — говореха финикийците — дори се разболял още по-тежко, когато узнал за направените на варварите отстъпки. Княз Рамзес се тревожи и ходи тъжен, но и двамата са принудени да отстъпват на жреците, защото не са сигурни в чувствата на благородниците и войската.

Това най-много възмущаваше египетската аристокрация.

— Как така — шепнеха помежду си потъналите в дългове големци, — значи, династията не ни вярва вече?… Значи, жреците са се заели да опозорят и да опро-пастят Египет?… Защото ясно е, че ако Асирия воюва някъде далеко на север, именно сега трябва да я нападнем и с придобитата плячка да подкрепим обеднялото съкровище на фараона и аристокрацията…

Някой от младите благородници се осмеляваше да попита престолонаследника какво мисли за асирийските варвари. Князът мълчеше, но блясъкът в очите му и свитите му устни достатъчно изразяваха неговите чувства.

— Явно е — продължаваха да си шепнат благородниците, — династията е уплетена от жреците и не вярва на аристокрацията, а Египет е заплашен от страшно нещастие…

Глухото възмущение бързо премина в тайни съвети, които дори приличаха на заговор. Но при все че в тях участвуваха много лица, самоуверените или заслепени жреци не знаеха нищо, а Саргон, макар да предчув-ствуваше омразата, не й придаваше особено значение. Той забеляза, че княз Рамзес не го обича, но свързваше това със случката в цирка и преди всичко с ревността за Кама. Но сигурен в своята посланическа неприкосновеност, пиеше, пируваше и почти всяка вечер отиваше при финикийската жрица, която все по-любезно приемаше неговите ухажвания и подаръци.

Такова беше настроението на най-висшите кръгове, когато една нощ в жилището на Рамзес се втурна свети Ментезуфис и заяви, че веднага трябва да се види с княза.

Придворните му казаха, че князът е с една от жените си и затова не смеят да го безпокоят. Но Ментезуфис настояваше все по-упорито и те се видяха принудени да извикат престолонаследника.

След малко князът се появи, без дори да е сърдит.

— Какво има — попита той жреца, — да не би да е избухнала война, та ваша милост се е потрудил да ме посети в толкова късен час?

Ментезуфис изгледа внимателно Рамзес и си отдъхна дълбоко.

— Цялата вечер ли не си излизал, княже? — попита той.

— Нито крачка.

— Значи, мога да гарантирам това с жреческата си дума?

Престолонаследникът се учуди.

— Струва ми се — отвърна той гордо, — че твоята дума не е необходима, щом аз давам моята. Какво значи това?…

Минаха в отделна стая.

— Знаеш ли, господарю — каза възбуденият жрец, — какво се е случило преди около един час?… Някакви младежи нападнали и набили с тояги негово достойнство Саргон…

— Какви младежи?… Къде?…

— При вилата на финикийската жрица Кама — продължи Ментезуфис, като следеше внимателно израза на лицето на престолонаследника.

— Смели момчета! — отвърна князът и вдигна рамене. — Да нападат такъв силен човек!… Допускам, че там са се строшили доста кости.

— Но да нападат посланик… Вземи под внимание, достопочтени господарю, нападнат е посланикът, закрилян от величието на Асирия и Египет… — каза жрецът.

— Хо-хо!… — засмя се князът. — Значи, цар Асар изпраща свои посланици дори при финикийските танцьорки?…

Ментезуфис се обърка. Внезапно той се плесна по челото и отвърна също със смях:

— Гледай, княже, какъв простак съм, съвсем не познавам дипломатическия церемониал. Та аз забравих, че Саргон не е посланик, когато се влачи нощем около къщата на подозрителна жена, а обикновен човек!…

Но след малко добави:

— Във всеки случай не е хубаво това, което е станало… занапред Саргон може да ни гледа вече с антипатия…

— Жрец!… Жрец!… — извика князът, като клатеше глава. — Ти забравяш много по-важно нещо: че Египет няма защо да се бои, нито пък да се грижи за доброто или лошото отношение към него не само на Саргон, но дори на цар Асар…

Ментезуфис беше така смутен от сполучливата бележка на фараоновия син, че вместо да отговори, почна да се кланя и да мрънка:

— Боговете са те надарили, княже, с мъдростта на първожреците… Да бъде благословено името им!… Аз вече исках да издам заповед за преследването и задържането на тия млади скандалджии, но сега предпочитам да поискам от тебе съвет, защото си мъдрец над мъдреците.

Затова кажи ми, господарю, как да постъпим със Саргон и с тия дръзки младежи?…

— Преди всичко почакай до утре — отвърна престолонаследникът. — Като жрец, знаеш по-добре от всички, че божественият сън често донася добри съвети.

— Но ако и до утре нищо не измисля? — попита Ментезуфис.

— Във всеки случай аз ще посетя Саргон и ще се постарая да изтрия от паметта му тая дребна случка.

Жрецът почтително се сбогува с Рамзес. А когато се прибираше, мислеше:

„Готов съм да ми извадят сърцето от гърдите, ако князът има нещо общо с тая работа: нито сам е нанасял побой, нито другиго е наговарял, той дори не знаеше за случката. Който така хладнокръвно и разумно преценява работата, не може да бъде съучастник. В такъв случай мога да започна следствие и ако не умилостивим рошавия варварин, ще дам побойниците под съд. Великолепен договор за приятелство между две държави, който започва с оскърбления на посланика!…“

На другия ден знаменитият Саргон лежа до обед на постеля от кече, което му се случваше много често — след всяко пиянство. На ниска софа до него с впити в тавана очи седеше благочестивият Истубар и шепнеше молитви.

— Истубар — въздъхна сановникът, — сигурен ли си, че никой от нашия двор не знае за моето нещастие?

— Кой може да знае, щом никой не те е видял?

— Но египтяните!… — простена Саргон.

— От египтяните знаят Ментезуфис и князът, а също и тия безумци, които навярно дълго ще помнят юмруците ти.

— Така е… така!… Но струва ми се, че между тях беше престолонаследникът и носът му е разбит, ако не и счупен…

— Носът на престолонаследника е цял и той не е бил там, в това те уверявам.

— В такъв случай — въздъхна Саргон — князът трябва да набие на кол няколко от тях. Аз съм посланик!… Моето тяло е свещено…

— А пък аз ти казвам — посъветва го Истубар — да изпъдиш злото от сърцето си и дори да не се оплакваш, защото, ако тия пройдохи отидат под съд, цял свят ще узнае, че посланикът на най-достойния цар Асар се събира с финикийците и което е по-лошо, посещава ги сам нощем. И какво ще отговориш, когато твоят смъртен враг, Лик-Багус, те попита: „Саргоне, с какви финикийци си се виждал ти и какво си говорил с тях при светилището им посред нощ?…“

Саргон въздишаше, ако може да се нарече въздишки хриптенето, което наподобяваше ръмжене на лъв.

Внезапно в стаята се втурна един от асирийските офицери. Той коленичи, удари чело о пода и каза на Саргон:

— Светлина от зениците на нашия господар!… Пред входа е пълно с египетски големци и сановници, а начело стои лично престолонаследникът… Иска да влезе тук, изглежда, с намерение да ти изкаже почитанията си…

Но преди още Саргон да даде нарежданията си, на вратата се появи князът. Той отблъсна настрани грамадния асириец, който беше на пост, и бързо се приближи до леглото. Смутеният посланик беше отворил широко очи и не знаеше какво да прави: да избяга ли гол в съседната стая, или да се скрие под завивката?

На прага стояха няколко асирийски офицери, смаяни от влизането на престолонаследника, несъвместимо с етикецията. Но Истубар им даде знак и те изчезнаха зад завесата.

Князът беше сам; свитата си бе оставил на двора.

— Поздравявам те — каза той, — посланико на великия цар и гостенин на фараона. Дойдох да те посетя и да те попитам не се ли нуждаеш от нещо. Ако ли пък имаш време и желание, искам да се разходиш с мене из града; ще ти дадем кон от конюшните на баща ми и ще те обкръжава нашата свита, както прилича на посланик на могъщия цар Асар — да живее вечно!

Саргон лежеше и слушаше, без да разбира нито дума. Но когато Истубар му преведе думите на княза, той беше толкова възхитен, че почна да удря глава в постелята и да повтаря: „Асар и Рамзес.“

Като се успокои и се извини пред княза за плачевното състояние, в което го намира такъв знатен и достоен гост, Саргон добави:

— Не ми се сърди, о, господарю, че аз, земен червей в подножието на трона, показвам по такъв необикновен начин радостта си от твоето посещение. Но аз се зарадвах двойно. Първо, че ми оказа такава неземна чест, второ — защото мислех в своето глупаво и подло сърце, че ти, господарю, си бил виновник за вчерашното ми нещастие. Струваше ми се, че между тоягите, които падаха върху гърба ми, усещах и твоята тояга, която наистина удряше здраво…

Спокойният Истубар преведе на княза дума по дума казаното от Саргон. На това престолонаследникът с действително царско достойнство отвърна:

— Излъгал си се, Саргон. Ако не беше разбрал сам грешката си, щях да заповядам да ти ударят веднага петдесет тояги, за да запомниш, че хора като мене не нападат групово сам човек, нито пък нощем.

Докато просветеният Истубар преведе отговора, Саргон допълзя до княза, прегърна краката му и възкликна:

— Велик господар!… Велик владетел!… Хвала на Египет, че има такъв владетел!

На това князът каза:

— Ще ти кажа още нещо, Саргон. Щом си бил нападнат вчера, уверявам те, че това не го е извършил никой от придворните ми. Защото смятам, че какъвто си силен, на не един е трябвало да разбиеш черепа. А моите хора са здрави.

— Истина казва той и мъдро говори! — прошепна Саргон на Истубар.

— Но — продължи князът — макар това грозно дело да е станало не по моя вина, нито по вина на двора ми, аз се чувствувам задължен да намаля огорчението ти от тоя град, в който си бил посрещнат така недостойно. Затова нахълтах лично в спалнята ти, затова отварям своя дом за теб през всяко време на денонощието, колкото пъти пожелаеш да ме посетиш. Затова… моля те да приемеш от мен тоя малък дар…

Като каза това, князът бръкна в туниката си и извади огърлица, покрита със сапфири и рубини.

Грамадният Саргон дори заплака; това развълнува княза, но не разчувствува равнодушния Истубар. Жрецът знаеше, че у Саргон, като посланик на мъдър цар, сълзите, радостта и гневът се явяват, щом пожелае.

Наместникът остана още малко и после се сбогува с посланика. А на излизане си помисли, че все пак асирийците, въпреки че са варвари, не са зли хора, щом ценят великодушието.

А Саргон беше толкова възбуден, че заповяда веднага да му донесат вино и пи, пи от обед чак до вечерта.

Късно след залез слънце жрецът Истубар излезе за малко от стаята на Саргон и се върна веднага, но през тайна врата. Следваха го двама души с тъмни наметала. Когато смъкнаха качулките от лицата си, Саргон позна в единия първожреца Мефрес, а в другия — пророка Ментезуфис.

— Носим ти, достойни пълномощнико, добра новина — рече Мефрес.

— Дано и аз мога да ви съобщя такава! — извика Саргон. — Седнете, свети и достойни мъже. И макар че очите ми са зачервени, говорете ми така, като че съм напълно трезвен… Защото аз и когато съм пиян, имам разум в главата си, дори може би по-добър… Вярно ли е, Истубар?…

— Говорете — подкрепи го халдеецът.

— Днес — взе думата Ментезуфис — получих писмо от достойния министър Херхор. Той ни пише, че негово величество фараонът — да живее вечно! — ви очаква във великолепния си дворец край Мемфис и че негово величество — да живее вечно! — е добре настроен към проекта за сключване на договор с вас.

Саргон се олюляваше върху леглото, но очите му бяха почти нормални.

— Ще отида — отвърна той — при негово величество фараона — да живее вечно! — и ще подпечатам от името на моя господар договора, стига да бъде написан върху тухли с клиновидно писмо… Защото аз не разбирам вашето… Ще лежа, ако ще и цял ден, по корем пред негово величество — да живее вечно! — и ще подпиша договора… Но как ще го изпълните вие… Ха!… Ха!… Ха!… Това вече не зная… — завърши той с груб смях.

— Как смееш ти, слуга на великия Асар, да се съмняваш в добрата воля и верността на нашия владетел?… — извика Ментезуфис.

Саргон поизтрезня.

— Аз не говоря за негово величество — отвърна той, — а за престолонаследника…

— Той е пълен с мъдрост младеж, който без колебание ще изпълни волята на баща си и на върховния жречески съвет — каза Мефрес.

— Ха!… Ха!… Ха!… — засмя се отново пияният варварин. — Вашият княз… О, богове, изкривете ми ставите на ръцете и краката, ако не казвам истината, че бих искал Асирия да има такъв престолонаследник… Нашият асирийски престолонаследник е мъдрец, жрец… Той, преди да тръгне на война, гледа звездите и небето, после — под опашките на кокошките… А вашият би проверил колко войска има, би проучил къде е на стан неприятелят и би се нахвърлил върху него като орел на овен. Това се казва вожд!… Това се казва цар!… Той не е от тия, които слушат съветите на жреците… Той ще се съветва със собствения си меч, а вие ще трябва да изпълнявате заповедите му… И затова, макар да подпиша с вас договор, ще разкажа на господаря си, че зад болния фараон и мъдрите жреци тук се крие млад престолонаследник, лъв и бик в едно лице… който има мед на устата, но гръмотевици в сърцето…

— И няма да кажеш истината — намеси се Ментезуфис. — Защото нашият княз, макар да е избухлив и да обича малко лудориите като всеки млад човек, умее да почита и съвета на мъдреците, и върховните институции на страната.

Саргон поклати глава.

— Ой вие, мъдреци!… Просветени в писмото!… Познавачи на движенията на звездите!… — продължи той подигравателно. — Аз съм прост, обикновен генерал, който без печат не винаги би могъл да издълбае името си… Вие сте мъдреци, аз съм прост, но кълна се в брадата на моя цар, че не бих сменил ума си срешу вашата мъдрост… Защото вие сте хора, за които се е отворил светът на тухлите и папирусите, но се е затворил истинският, в който живеем всички… Аз съм прост! Но аз имам кучешки нюх. И както кучето отдалече помирисва мечката, така аз със зачервения си нос ще позная героя.

Вие ще съветвате княза!… Та той днес още ви е омагьосал, както змията омагьосва гълъби. Аз поне не се мамя и макар князът да е добър към мене като роден баща, чувствувам през кожата си, че той ненавижда и мене, и моите асирийци, както тигърът ненавижда слона… Ха!… Ха!… Дайте му само армия и за три месеца той ще се намери пред Ниневия, стига по пътя да му се раждат войници, вместо да гинат…

— Дори и да говориш истината — прекъсна го Ментезуфис, — дори князът да поиска да тръгне за Ниневия, няма да отиде.

— А кой ще го спре, когато стане фараон?…

— Ние.

— Вие?… Вие!… Ха!… Ха!… Ха!… — засмя се Саргон. — Вие все още мислите, че тоя младеж дори не се досеща за нашия договор… А аз… а аз… Ха!… Ха!… Ха!… Аз ще дам да ми одерат кожата и да ме набият на кол, ако той не знае вече всичко… Нима финикийците щяха да бъдат така спокойни, ако не бяха уверени, че младият египетски лъв ще ги предпази от асирийския бик?

Ментезуфис и Мефрес се спогледаха крадешком. Те почти се уплашиха от гения на варварина, който смело изразяваше това, което те съвсем не бяха предвидили в сметката си.

И наистина, какво би станало, ако престолонаследникът отгатнеше намеренията им и дори поискаше да ги обърка?…

Но от това временно затруднение ги избави мълчаливият досега Истубар.

— Саргон — рече той, — ти се бъркаш в чужди работи. Твое задължение е да сключиш с Египет договор, какъвто иска нашият господар. А какво знае, какво не знае, какво ще направи и какво няма да направи техният престолонаследник, това вече не е твоя работа. Щом върховният вечно жив жречески съвет ни гарантира, договорът ще бъде изпълнен. По какъв начин ще стане това, не е наша работа.

Сухият тон, с който Истубар изрече тия думи, усмири разюзданата веселост на асирийския пълномощник. Саргон поклати глава и измърмори:

— В такъв случай жалко за момчето!… То е велик воин и великодушен господар…