Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.


По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Фараон” (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895-1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон - Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти. Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който в последствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара. Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи”. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ. Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. Междувременно в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел. Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците. Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта - непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. В момента, в който слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, "Фараон", изд. "Народна култура", С., 1984 г.

Външни препратки

Посвещавам този свой труд на

Жена си Октавия Трембинска-Головацка

Като скромно доказателство

За уважение и привързаност.

Авторът

ПЪРВА КНИГА

ВСТЪПЛЕНИЕ

В североизточния ъгъл на Африка се намира Египет — люлката на най-старата цивилизация в света. Преди три, четири, дори преди пет хиляди години, когато в Средна Европа облечени в необработени кожи варвари са живеели из пещерите, Египет вече имал високо развито обществено устройство, земеделие, занаятчийство и литература. А преди всичко извършвал грандиозни инженерни работи и издигал колосални строежи, чиито развалини будят удивление сред съвременните техници.

Египет е плодородна долина между Либийската и Арабската пустиня. Дълбочината на тая долина възлиза на няколкостотин метра, дължината — на сто и тридесет мили[1], а средната й широчина е едва една миля. Полегатите, но голи либийски възвишения от запад и стръмните попукани арабски скали от изток са стените на коридора, по чието дъно тече реката Нил.

Колкото реката отива по на север, стените се снишават, а на двадесет и пет мили от Средиземно море те изведнъж се раздалечават и Нил, вместо да тече по тесен коридор, се разделя на няколко ръкава в обширна равнина, с форма на триъгълник. Тоя триъгълник, наричан делтата на Нил, има за основа брега на Средиземно море, а върхът му е при изхода на реката от теснината, до Кайро и до развалините на древната столица Мемфис.

Ако някой би могъл да се издигне на двадесет мили височина и оттам да погледне Египет, той би видял своеобразната форма на тази страна и особените промени на цвета й. От такава височина, на фона на белите и портокалови пясъци, Египет би изглеждал като змия, която с енергични зигзагообразни движения пълзи през пустинята към Средиземно море и вече е потопила в него триъгълната си глава, украсена с две очи: лявото — Александрия, дясното — Дамиета.

През октомври, когато Нил залива целия Египет, тая дълга змия би имала синкавия цвят на водата. През февруари, когато растителността заема мястото на оттеглящите се води, змията би била зелена със синкава ивица по дължината на тялото си и с множество синкави жилки по главата — каналите, които прорязват делтата. През март синята ивица би се стеснила, а вследствие зреенето на житата тялото на змията би добило златист цвят. Най-сетне в началото на юни чертата на Нил би била много тънка, а тялото на змията би станало сиво, сякаш покрито с креп поради сушата и праха.

Основният характерен белег на египетския климат е горещината; средната температура през януари е десет градуса, а през август — двадесет и седем; понякога горещината достига четиридесет и седем градуса — като температурата в римските бани. Освен това в съседство със Средиземно море върху делтата дъжд вали едва десетина пъти в годината, а в Горен Египет — веднъж на десет години.

При такива условия вместо люлка на цивилизацията Египет щеше да бъде пустинна долина, каквито има много в Сахара, ако всяка година не го възкресяваха водите на свещената река Нил. От края на юни до края на септември реката приижда и залива почти целия Египет; от края на октомври до края на май следната година водите й се оттеглят и тя постепенно оголва все по-ниско разположени земи. Водата на Нил е толкова наситена с минерални и органични вещества, че цветът й става кафявосинкав; затова при отдръпването й върху зелените земи остава утаена плодоносна тиня, която замества най-добрите торове. Тази тиня и горещият климат са причина обграденият с пустини египтянин да получава три реколти през годината и около триста зърна от едно посято зърно.

Но Египет не е монотонна равнина; повърхността му е вълнообразна; една част от земите му пият благословената вода само два-три месеца през годината, други не я виждат през цялата година, защото до някои места водата не достига. Независимо от това случват се години на малки прииждания и тогава част от Египет не получава плодоносна тиня. Най-сетне вследствие горещините земята бързо изсъхва и трябва да бъде поливана както саксиите.

Поради тези причини народът, който населявал долината на Нил, или е трябвало да загине, ако е бил слаб, или да урегулира водите, ако е бил гениален. Древните египтяни са били народ гениален и са създали цивилизация.

Още преди шест хиляди години те забелязали, че Нил приижда, когато слънцето изгрява под звездата Сириус, а започва да спада, когато слънцето се приближава до съзвездието Везни. Тези наблюдения ги подтикнали към астрономия и измерване на времето.

За да запазят водата за през цялата година, те изкопали в страната си мрежа от канали с обща дължина няколко хиляди мили. А за да се предпазят от прекомерни разливи, издигали огромни язове и копаели водохранилища, между които и изкуственото Меридово езеро; то е имало триста квадратни километра повърхност и дванадесет етажа дълбочина. Освен това покрай Нил и каналите направили множество прости, но практични хидравлични съоръжения, с помощта на които могли да черпят вода и да поливат нивите, разположени на един или два етажа по-високо. И още — освен всичко това налагало се всяка година да чистят запълнените с тиня канали, да поправят язовете и да строят високо разположени пътища за войските, които трябвало да извършват походи през всяко време на годината.

Тия колосални работи наред с познанията по астрономия, земемерство, механика и строителство изисквали и съвършена организация. Както укрепяването на язовете, така и почистването на каналите трябвало да бъде извършвано едновременно в определено време и на грамадни пространства. Оттук се явила необходимостта да се създаде армия от работници, възлизаща на десетки хиляди души, която действувала с оглед на определена задача и под единно ръководство. Армия, която трябвало да има много малки и големи началници, много отреди, извършващи различни работи, насочени към една цел; армия, която се нуждаела от значително продоволствие и помощни средства и сили.

Египет съумял да организира такава армия от работници и на нея той дължи вековечните си дела. Изглежда, че тая армия е била създадена от жреците, тоест от египетските мъдреци, които после са набелязвали плановете за нейната работа, но е действувала по заповед на фараоните — владетелите на Египет. Поради това по време на величието си египетският народ сякаш е представлявал една личност, в която жреческото съсловие играело ролята на ума, фараонът бил волята, народът — тялото, а послушанието — спойката.

По тоя начин самата природа на Египет, като е изисквала голяма, непрекъсната и добре извършвана работа, е създала скелета на обществената организация на тая страна: народът работел, фараонът ръководел, жреците създавали плановете. И докогато тия три фактора се стремели единодушно към посочените от природата цели, дотогава обществото могло да процъфтява и да твори вековечните си дела.

Добродушен, весел и съвсем не войнствен, египетският народ се делял на две класи: земеделци и занаятчии. Между земеделците трябва да е имало отделни дребни собственици, но повечето от тях били арендатори и обработвали земята на фараона, жреците и аристокрацията. Занаятчиите, които шиели облеклото и изработвали разните домашни вещи, съдове и оръдия за работа, били самостоятелни, а работниците по големите строежи били нещо като армия.

Всяка от тия специалности — а най-вече строителството — изисквала теглова сила и двигателна енергия; някой е трябвало да черпи по цели дни вода от каналите или да пренася камъни от кариерите до мястото, където били необходими. Тази най-тежка механическа работа и преди всичко работата в каменоломните извършвали осъдените от съдилищата престъпници и заловените през време на война роби.

Цветът на кожата на чистите египтяни бил бакърен, те се гордеели с това и същевременно презирали черните етиопци, жълтите семити и белите европейци. Тоя цвят на кожата, позволявайки да се различи своят от чуждия, повече подпомогнал да се запази народното единство, отколкото религията, която човек може да приеме, или езикът, който може да се научи.

С течение на времето обаче, когато държавната сграда взела да се пропуква, в страната почнали да нахлуват все повече чужди елементи. Те отслабвали сплотеността и разкапвали обществото, докато най-сетне залели страната и претопили коренните жители.

Фараонът управлявал държавата с помощта на постоянна армия и полиция, както и чрез множество чиновници, от които постепенно се създала родова аристокрация. По звание фараонът бил законодател, върховен вожд, най-богат собственик, най-висш съдия, жрец, дори син на боговете и бог. Той не само приемал почести като бог от страна на народа и чиновниците, но понякога сам си издигал олтари и кадял благовония пред собствените си изображения.

Редом с фараоните, а много често и над тях, стоели жреците; те били орден от мъдреци, които направлявали съдбините на страната.

Днес човек почти не може да си представи необикновената роля, която жреческото съсловие играело в Египет. Жреците били учители на младите поколения, гадатели и следователно съветници на възрастните, съдии на умрелите, на които с волята и знанията си гарантирали безсмъртие. Те не само извършвали безкрайните религиозни обреди пред боговете и фараоните, но и лекували болните като лекари, влияели върху хода на обществените строежи като инженери, а също и на политиката като астролози и преди всичко като познавачи на собствената си страна и на нейните съседи.

В историята на Египет първостепенно значение имали отношенията между жреческото съсловие и фараоните. Най-често фараонът се подчинявал на волята на жреците, правел щедри жертвоприношения на боговете и издигал храмове. Тогава живеел дълго, а името му и неговите изображения, дълбани по паметниците, преминавали от поколение на поколение, увенчани със слава. Много от фараоните обаче царували кратко време, а на някои са били забравяни не само делата, но дори и имената им. А се случвало династията да прекрати своето съществуване и тогава клафа — шапката на фараона, опасана със змия — получавал жрец.

Египет е процъфтявал, докато монолитният народ, енергичните фараони и мъдрите жреци си сътрудничели за общото благо. Но настъпило време, когато поради войните народът намалял числено, загубил силите си поради тежкия гнет и грабителството на властниците, а напливът от чужденци подкопал расовото му единство. И когато енергията на фараоните и мъдростта на жреците потънали в потока на азиатското множество и тия две сили започнали помежду си борба за монопола кой да граби народа, тогава Египет паднал под чуждо иго и светлината на неговата цивилизация, която пламтяла в продължение на няколко хиляди години над Нил, угаснала.

Нашият разказ се отнася към XI век преди Христа, когато XX династия паднала и след сина на слънцето, вечно живия Рамзес XIII[2], насилствено завладял престола и украсил челото си с уреуса[3] вечно живият син на слънцето Сем-амен-Херхор[4] — първожрецът на Амон.

Бележки

[1] Става дума за руска миля — около 7 км. — Б. пр.

[2] Измислена от автора личност. — Б. пр.

[3] Изображение на кобра, символ на властта на фараона, обикновено слагано на короната. — Б. пр.

[4] Сем-амен-Херхор свалил Рамзес XII и заел престола. — Б. пр.