Болеслав Прус
Фараон (49)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

През тези няколко месеца, когато княз Рамзес изпълняваше длъжността наместник в Долен Египет, здравето на негово величество баща му са влошаваше все повече. Наближаваше момент, когато господарят на вечността, будещият радост в сърцата владетел на Египет и на всички страни, осветявани от слънцето, щеше да заеме мястото си при своите достопочтени предшественици в тиванските катакомби, които се намираха на другия бряг на Нил, срещу Тива. Богоравният властелин, който раздаваше живот на поданиците си и имаше право да отнема жените от мъжете им съгласно желанието на своето сърце, не беше още твърде стар. Но тридесет и няколкото години царуване го беше толкова изморило, че той сам вече искаше да почине и намери младостта и красотата си в страната на залеза, където всеки фараон без грижи управлява вечно хора, които са толкова щастливи, че никой никога не е поискал да се върне оттам.

Само до преди половин година негово величество изпълняваше всички задължения, свързани с неговата длъжност, върху която се крепеше безопасността и благополучието на целия видим свят.

Сутрин при първи петли жреците будеха владетеля с химн в чест на изгряващото слънце. Фараонът ставаше от леглото и се изкъпваше в позлатена вана с розова вода. След това натриваха божественото му тяло със скъпоценни аромати сред шепота на молитви, които можеха да прогонват злите духове.

Така очистен и покаден от пророците, той отиваше в параклисчето, откъсваше глинения печат от вратата и влизаше сам в светая светих, където върху легло от слонова кост се намираше чудна статуя на бог Озирис. Тая статуя имаше необикновен дар; всяка нощ й се откъсваха ръцете, краката и главата й, отсечени някога от злия бог Сет, но след молитвата на фараона всичките крайници се срастваха отново с тялото.

Когато негово величество се убедеше, че Озирис отново е цял, изваждаше статуята от леглото, изкъпваше я, обличаше я в скъпоценни дрехи и като я настаняваше на малахитовия трон, кадеше я с благовония. Тая церемония беше необикновено важна, защото, ако някоя сутрин божествените крайници на Озирис не зараснеха, това щеше да означава, че Египет, ако не и целият свят, е заплашен от голямо нещастие.

След възкресяването и обличането на божеството негово величество оставяше вратата на параклиса отворена, за да може благодатта, която изтичаше отвътре, да се излива върху цялата страна. В същото време той определяше жреците, които трябва да пазят през деня светилището не толкова от злата воля, колкото от лекомислието на хората. Защото се случваше някой простосмъртен да се приближи твърде много до това толкова свято място, да бъде ударен от невидима ръка и да загуби съзнание, а понякога дори и живота си.

След богослужението, заобиколен от пеещи жреци, господарят тръгваше към голямата трапезария, където имаше кресло и масичка за него и деветнадесет други масички пред деветнадесет статуи, които представляваха деветнадесетте предшествуващи династии. Щом владетелят седнеше, притичваха млади момчета и момичета със сребърни чинии, в които имаше месо и пшенични питки, а също и кани с вино. Жрецът, който се грижеше за царската кухня, опитваше храната от първата чиния и виното от първата кана, които след това поднасяше коленичил на фараона, а другите чинии и кани поставяха пред статуите. След като се нахранеше, фараонът напускаше залата, а храната, определена за прадедите, имаха право да изяждат князете или жреците.

Оттук владетелят се отправяше към друга не по-малка зала, предназначена за аудиенции. Там го приветствуваха, паднали ничком, най-висшите държавни сановници и най-близките членове на семейството му; след това министър Херхор, върховният касиер, върховният съдия и върховният началник на полицията му правеха доклад по държавните дела. Четенето на докладите биваше прекъсвано от религиозна музика и танци, а през това време обсипваха трона с венци и букети. След аудиенциите негово величество отиваше в една странична стая, лягаше там и подрямваше. После принасяше жертва на боговете от вино и благовония и разказваше на жреците сънищата си, според които мъдреците съставяха върховните разпоредби за работите, които трябваше да бъдат разрешавани от фараона.

Понякога, когато не бе сънувал нищо или когато тълкуванията на сънищата му се виждаха неправилни, негово величество се усмихваше добродушно и заповядваше по даден въпрос да се постъпи по този и този начин. Тая заповед беше закон, който никой не можеше да промени освен само в някои подробности при изпълнението му.

През следобедните часове негово величество излизаше на двора, носен в лектика, за да се покаже на вярната си гвардия, а после се изкачваше на терасата, откъдето се обръщаше към четирите страни на света и ги благославяше. Тогава на пилоните издигаха знамена и стражата силно тръбеше. И всеки египтянин или варварин, който чуеше тия звуци в града или на полето, падаше ничком, та и върху неговата глава да се излее частица от върховната благодат.

В такъв момент не беше позволено да се удари нито човек, нито животно: тоягата, вдигната върху някого, падаше сама, а ако престъпникът, осъден на смърт, докажеше, че присъдата му е била четена в момента, когато се е появявал господарят на небето и земята, намаляваха му наказанието… Защото пред фараона шествува могъщество, а зад него — милосърдие.

След като ощастливеше по тоя начин народа си, владетелят на всички реки под слънцето слизаше в градините между палмите и сикоморите и тук оставаше най-дълго; приемаше израза на почит от своите жени и наблюдаваше как играят децата. А когато някое от тях привлечеше вниманието му с красотата или със сръчността си, той го повикваше при себе си и го запитваше:

— Кое си ти, момченцето ми?

— Аз съм княз Бинотрис, син на негово величество — отговаряше момчето.

— А как се казва майка ти?

— Майка ми е господарката Амецес, жена на негово величество.

— Ти какво умееш да правиш?

— Зная да броя до десет и да напиша: „Да живее вечно нашият баща и бог, негово величество фараон Рамзес!…“

Господарят на вечността се усмихваше добродушно и с нежната си, почти прозрачна ръка докосваше къдравата глава на будното момче. Тогава детето наистина ставаше княз, въпреки че негово величество продължаваше да се усмихва загадъчно.

Но когото докоснеше божествената ръка, той не можеше вече да изпитва горчивини в живота и трябваше да бъде издигнат над другите.

На обед владетелят отиваше в друга трапезария и там споделяше обеда си с боговете на всички номеси на Египет, чиито статуи бяха поставени покрай стените. А това, което не изяждаха боговете, оставаше за жреците и най-високопоставените личности в двора.

Надвечер негово величество приемаше царица Никторис, майка на престолонаследника, гледаше религиозни танци и слушаше концерт, после отново отиваше да се изкъпе и така очистен, влизаше в параклиса на Озирис, за да съблече божеството и да го сложи да спи. След като извършеше това, той затваряше и запечатваше вратата на параклиса и тръгваше за спалнята си, съпроводен от жреческа процесия.

До изгрев слънце жреците отправяха тихо молитви в съседната стая към душата на фараона, която през време на съня се намира между боговете. Те се обръщаха към нея с молба да уреди благополучно всекидневните работи на държавата и да пази границите на Египет и царските гробници, та нито един крадец да не посмее да проникне в тях и наруши вечния покой на славните повелители. Но молитвите на изморените през деня жреци не винаги достигаха целта си: затрудненията на държавата растяха, а свещените гробове биваха ограбвани, като от тях се изнасяха не само скъпоценните вещи, но дори и мумиите на фараоните.

Причината за това бяха различните заселили се в страната чужденци и варвари, от които народът се бе научил да не почита египетските богове и пресветите места.

Сънят на повелителя на повелителите биваше прекъсван в полунощ. В тоя час астролозите събуждаха негово величество и му съобщаваха в каква фаза се намира луната, кои планети светят над хоризонта, кое съзвездие минава през меридиана и дали по небето не се е случило нещо особено? Защото понякога се появяваха облаци, падаха по-често от обикновено звезди или над земята прелитаха огнени топки.

Фараонът изслушваше астролозите, а ако се бе случило някакво необикновено явление, успокояваше ги, че светът се намира в безопасност, и нареждаше всички наблюдения да бъдат записани на плочки, които всеки месец се изпращаха на жреците в светилището на Сфинкса — най-големите мъдреци, каквито имаше Египет. По тия плочки те правеха разни заключения, но най-важните от тях не съобщаваха никому освен може би на колегите си — халдейските жреци във Вавилон.

След полунощ, ако пожелаеше, негово величество можеше вече да спи, докато пропеят първи петли.

Такъв благочестив и трудолюбив живот водеше още до преди половин година добрият бог, дарителят на живот, покровителство и здраве, който денем и нощем бдеше над земята и небето, над видимия и невидимия свят. Но от половин година вечно живеещата му душа почна все по-често да се отегчава от земните дела и телесното си одеяние. Имаше дни, когато фараонът не ядеше нищо, имаше нощи, през които съвсем не спеше. Понякога през време на аудиенциите върху кроткото му лице се появяваше израз на силна болка, а много често, все по-често, се случваше да губи съзнание.

Изплашената царица Никторис, достопочтеният Херхор и жреците много пъти питаха владетеля дали не го боли нещо? Но господарят повдигаше рамене, мълчеше и продължаваше да изпълнява тежките си задължения.

Тогава дворцовите лекари започнаха незабелязано да му дават най-силни подкрепителни лекове. Отначало слагаха във виното и храната му пепел от кон и от бик, после — от лъв, носорог и слон; но тия мощни лекарства, изглежда, не даваха никакъв резултат. Негово величество толкова често припадаше, че вече престанаха да му четат докладите.

Един ден достопочтеният Херхор, царицата и жреците паднаха ничком пред фараона и с молби го склониха да бъде прегледано божественото му тяло. Господарят се съгласи, лекарите го прегледаха, чукаха го навсякъде, но не намериха никакви опасни признаци освен крайно изтощение.

— Какво чувствуваш, ваше величество? — попита го накрая най-мъдрият от лекарите.

Фараонът се усмихна.

— Чувствувам — отвърна той, — че ми е време да се върна при лъчезарния си баща.

— Това, ваше величество, не можеш да направиш, без да причиниш голяма загуба на народите си — побърза да забележи Херхор.

— Ще ви оставя сина си, Рамзес, който е лъв и орел в едно лице — каза господарят. — И ако го слушате, той наистина ще подготви за Египет такава съдба, за каквато не е чувано от началото на света.

От това обещание тръпки побиха свети Херхор и другите жреци. Те знаеха, че престолонаследникът е лъв и орел в едно лице и че ще трябва да го слушат. Те предпочитаха да имат още дълги години тоя кротък господар, чието сърце, изпълнено с милост, беше като северния вятър, който носи дъжд за нивите и прохлада за хората.

Затова всички като един човек паднаха ничком на земята със стон и лежаха така, докато фараонът не се съгласи да се подложи на лечение.

Тогава лекарите го изнесоха за цял ден в градината между ухаещите иглолистни дървета, храниха го с кълцано месо, поиха го със силни бульони, с мляко и старо вино. Тия енергични средства засилиха негово величество за около една седмица; но веднага след това настъпи ново отпадане и за да го преодолеят, накараха болния да пие прясна кръв от телета, произхождащи от Апис.

Но и кръвта не помогна за дълго, та трябваше да потърсят съвет от първожреца на светилището на злия бог Сет.

Сред всеобща тревога мрачният жрец влезе в спалнята на негово величество, погледна болния и му препоръча да пие страшно лекарство.

— Трябва — каза той — всеки ден фараонът да пие по чаша кръв от невинни деца…

Жреците и сановниците, които изпълваха стаята, онемяха от този съвет. После зашепнаха, че за тая цел най-добре ще подхождат селските деца, защото децата на жреците и на големците още като бебета изгубват невинността си.

— Все ми е едно чии ще бъдат децата — отвърна жестокият жрец, — стига негово величество да има всеки ден прясна кръв.

Легнал на постелята, господарят слушаше с притворени очи тоя кървав съвет и уплашения шепот на придворните. Но когато един от лекарите попита боязливо Херхор дали може да се заеме с намирането на подходящи деца, фараонът се сепна. Той впи мъдрите си очи в присъствуващите и каза:

— Крокодилът не изяжда своите малки, чакалът и хиената се жертвуват за рожбите си, как може тогава аз да пия кръвта на египетските деца, които са мои деца?… Наистина никога не съм допускал, че някой ще се осмели да ми препоръча такова недостойно лекарство…

Жрецът на злия бог падна на земята и започна да се оправдава, че досега в Египет никой не е пил детска кръв, но тъмните сили по такъв начин възвръщали здравето на човека. Поне такова средство се употребявало в Асирия и Финикия.

— Засрами се — отвърна фараонът, — говориш такива отвратителни неща в двореца на египетските владетели. Не знаеш ли, че финикийците и асирийците са глупави варвари? Но у нас и най-непросветеният селянин няма да повярва, че невинно пролятата кръв може да бъде полезна за някого…

Така рече равният на безсмъртните. Придворните закриха изчервените си от срам лица, а първожрецът на Сет се измъкна тихо от стаята.

Тогава Херхор, за да спаси гаснещия живот на владетеля, прибягна до крайно средство и каза на фараона, че в едно от тиванските светилища живее скрито Бероес, най-мъдрият жрец от Вавилон и несравним чудотворец.

— За ваше величество — каза Херхор — той е чужд човек и няма право да дава толкова важни съвети на нашия господар, но позволи, повелителю, да те види, защото съм уверен, че ще намери лекарство за болестта ти и в никакъв случай няма да оскърби твоята светост с безбожни думи.

И тоя път фараонът се поддаде на увещанията на верния си слуга. Повикан по някакъв тайнствен начин, два дни по-късно Бероес пристигна по Нил в Мемфис.

Мъдрият халдеец дори не прегледа подробно фараона и посъветва:

— Трябва да се намери в Египет човек, чиито молитви достигат до трона на всевишния. И след като той се помоли искрено за здравето на фараона, господарят ще оздравее и ще живее дълги години. — Като чу тия думи, фараонът погледна към групата жреци в стаята и каза:

— Тук виждам толкова свети мъже, че ако някой от тях поиска да помисли за мене, аз ще оздравея…

И се усмихна незабелязано.

— Всички сме само хора — намеси се чудотворецът Бероес. — И затова душите ни не винаги могат да се издигнат до подножието на предвечния. Но аз ще ти посоча, ваше величество, безпогрешен начин да откриеш човека, който се моли най-искрено и най-резултатно.

— Добре, открий ми тоя човек, за да стане мой приятел в последния час на живота ми.

След благосклонния отговор на господаря халдеецът поиска стая само с една врата, в която никой не живее. Той нареди същия ден, един час преди залез слънце, негово величество да бъде пренесен там.

В определения час четирима най-висши жреци облякоха фараона с нова ленена дреха, прочетоха над него дълга молитва, която решително прогонваше злите сили, и като го настаниха в проста лектика от кедрово дърво, занесоха го в празната стая, където се намираше само една малка масичка.

Бероес беше вече там и се молеше, обърнат на изток.

Когато жреците излязоха, халдеецът затвори тежката врата на стаята, наметна върху раменете си пурпурен шарф, а на масичката пред фараона сложи черна стъклена топка. В лявата си ръка хвана остра кама от вавилонска стомана, в дясната — жезъл, покрит с тайнствени знаци; с него той описа във въздуха кръг около себе си и фараона. После зашепна, като се обръщаше подред към четирите страни на света:

— Аморул, Танеха, Латистен, Рабур, Адонаи… Смили се над мен и ме очисти ти, отче небесни, милостив и милосърден… Ниспосли върху недостойния си слуга своята свещена благословия и протегни всемогъщата си ръка срещу упоритите и бунтовни духове, за да мога в спокойствие да обсъждам твоите свети дела…

Той прекъсна и се обърна към фараона:

— Мер-амен-Рамзес, първожрец на Амон, виждаш ли някаква искра в това черно кълбо?…

— Виждам бяла искрица, която, изглежда, се движи като пчела над цвят…

— Мер-амен-Рамзес, гледай в тая искра и не откъсвай очи от нея… Не поглеждай нито надясно, нито наляво, към нищо, което би се появило отстрани, каквото и да е то…

И отново зашепна:

— Бараланенсис, Балдахиенсис, в името на могъщите князе Геньо, Лахиадае, управители на царството на ада, призовавам ви по силата на върховната власт, с която съм надарен, заклевам ви и заповядвам…

— Мер-амен-Рамзес, какво виждаш? — попита халдеецът.

— Иззад кулата наднича някаква страшна глава… Рижата й коса е настръхнала… Лицето има зеленикав цвят… Зениците са извърнати надолу и се вижда само бялото на очите… Устата е широко отворена, сякаш иска да крещи…

— Това е страхът — каза Бероес и насочи острието на камата над кълбото.

Внезапно фараонът се прегъна чак до земята.

— Стига!… — извика той. — Защо ме мъчиш така?… Отруденото ми тяло иска да почине, душата — да отлети в страната на вечната светлина… А вие не само не ми давате да умра, но измисляте нови страдания… Ах!… Не искам…

— Какво виждаш?…

— От тавана полека се спускат два крака сякаш на паяк, ужасни, дебели като палми, космати, извити като куки на края… Чувствувам, че над главата ми виси чудовищно голям паяк и ме оплита в мрежа от корабни въжета…

Бероес насочи камата си нагоре.

— Мер-амен Рамзес — каза той отново, — гледай непрекъснато в искрата и не се оглеждай встрани…

„Ето знака, който издигам във ваше присъствие… — шепнеше той. — Аз, въоръженият с божия помощ неустрашим ясновидец, ви призовавам чрез заклинание… Айе, Сарайе, Айе, Сарайе, Айе, Сарайе… в името на всемогъщия и вечно жив бог…“

В тоя момент по лицето на фараона се появи спокойна усмивка.

— Струва ми се — каза той, — че виждам Египет… Целия Египет… Да, това е Нил… пустинята… Ето тук е Мемфис, там Тива…

Наистина той виждаше Египет, целия Египет, но не по-голям от алеята, която минаваше през градината на двореца му. Чудната картина имаше тая особеност, че когато фараонът се взреше по-внимателно в някаква точка, тя се разрастваше в местност с почти естествени размери.

Слънцето вече залязваше и обливаше земята със златистопурпурна светлина. Дневните птици се прибираха да спят, нощните — се будеха в хралупите си. В пустинята виеха хиени и чакали, а сънен лъв протягаше мощно тяло и се готвеше да се впусне в гонитба за плячка.

Рибар по Нил бързо теглеше мрежата, големите кораби спираха край бреговете. Изморен земеделец сваляше от геранилото кофата, с която през целия ден бе черпил вода; друг се връщаше бавно с ралото към своята колиба. В градовете бяха запалени светлини, жреци се събираха в храмовете на вечерня. Прахът по пътищата падаше, а скърцащите колелета на колите замлъкваха. От върховете на пилоните се обаждаха тъжни гласове и призоваваха народа за молитва.

Миг по-късно фараонът забеляза учуден нещо като орляк сребристи птици, които се рееха над земята. Те излитаха от храмовете, дворците, улиците, работилниците, от корабите по Нил, от селските хижи, дори от каменните кариери. Отначало всяка от тях политваше нагоре като стрела, но внезапно срещаше под небето друга сребриста птица, която й препречваше пътя, сблъскваха се с все сила и двете падаха мъртви на земята.

Това бяха противоречивите човешки молитви, които си пречеха взаимно и не можеха да стигнат до трона на предвечния…

Фараонът напрегна слух… Отначало до него долиташе само шумоленето на крилата; но скоро взе да различава и отделните фрази.

Той чуваше болен, който се молеше да оздравее, а в същото време лекарят просеше пациентът му да боледува колкото е възможно по-дълго. Стопанин молеше Амон да бди над неговия хамбар и обор; крадец протягаше ръце към небето и молеше да му помогне да извежда без пречка кравите от чуждия обор и да пълни чувалите си с чуждо зърно.

Техните молитви се разбиваха една о друга, както камъни, хвърлени с прашка.

Пътник в пустинята падаше върху пясъка и молеше за северен вятър, който би му донесъл капка вода; мореплавател удряше чело в борда, за да задухат през седмицата източни ветрове. Земеделец искаше да пресъхнат по-скоро блатата след прилива на Нил; беден рибар молеше никога тия блата да не пресъхват.

И тия молитви се разбиваха взаимно, без да достигнат до божествените уши на Амон.

Най-голяма глъчка цареше над каменните кариери, където оковани във вериги престъпници мокреха във вода клинове и разбиваха с тях огромни скали. Там групата дневни работници молеха да дойде нощта, та да си легнат да спят, докато събужданите от надзирателите нощни работници се биеха в гърдите и се молеха слънцето никога да не залезе; там търговците, които изкупуваха откъртените и обработени камъни, се молеха да има в каменните кариери колкото може повече престъпници, докато доставчиците на храна лежаха по корем и въздишаха за мор, който да унищожи работниците, защото това щеше да им даде по-големи печалби.

Следователно и молитвите на хората от каменните кариери не стигаха до небето.

На западната граница фараонът видя две армии, които се готвеха за бой. Двете се намираха сред пясъците и призоваваха Амон да избие неприятеля. Либийците желаеха позор и смърт за египтяните; египтяните изпращаха проклятия срещу либийците.

Молитвите на едните и на другите се сблъскаха като две ята ястреби над земята и паднаха в пустинята. Амон дори не ги видя.

Накъдето и да обърнеше изморен поглед, фараонът виждаше все същото. Селяните се молеха за почивка и намаляване на данъците: писарите — данъците да се увеличават, а работата да не се свършва никога. Жреците молеха Амон да даде дълъг живот на Рамзес XII и да унищожи финикийците, които им разваляха паричните сделки; номарсите призоваваха бога да запази финикийците и да възкачи по-скоро Рамзес XIII на престола, защото той щеше да усмири произвола на жреците. Гладните лъвове, чакали и хиени жадуваха за прясна кръв; елени, сърни и зайци уплашено напускаха убежищата си и мислеха как да запазят жалкия си живот поне още едно денонощие, макар опитът да говореше, че и тая нощ двадесетина от тях трябва да загинат, за да не измрат хищниците. И така по целия свят цареше разногласие. Всеки искаше това, което изпълваше със страх другиго; всеки молеше за собственото си добро, без да пита дали няма да нанесе зло на ближния си.

Затова молитвите им, макар да се издигаха към небето като сребристи птици, не постигаха целта си. И божественият Амон, до когото не стигаше никакъв глас от земята, седеше с подпрени върху коленете ръце и все повече потъваше в съзерцание на собствената си божественост, а светът все по-често се управляваше от сляпата сила и случая.

Внезапно фараонът чу женски глас:

— Палавнико!… Палавчо!… Връщай се по-скоро в къщи, немирнико, време е за молитва…

— Сега!… Сега!… — отговори детски глас.

Владетелят погледна натам и видя бедната колиба на писаря на едно скотовъдно стопанство. Под лъчите на залязващото слънце стопанинът й довършваше бележките си за деня, жена му чукаше с камък пшенични зърна за питки, а пред къщата като младо козле тичаше и скачаше шестгодишно момче, което се смееше неизвестно за какво.

Очевидно опиваше го изпълненият с аромат вечерен въздух.

— Палавнико!… Палавчо!… Ела да се помолим… — повтаряше жената.

— Сега!… Сега!…

Но момченцето отново бягаше и се радваше като лудо.

Най-сетне майката, като видя, че слънцето вече потъва в пясъците на пустинята, остави камъка, излезе на двора и хвана разтичалото се като жребче момче. То се съпротивляваше, но накрай се подчини на силата. Майката го завлече в къщи, настани го бързо на пода и го придържаше с ръка — да не й избяга отново.

— Не се върти — каза тя, — а подгъни крака и стой мирно, събери ръце за молитва и ги вдигни нагоре… Ах ти, лошо дете!…

Момчето знаеше, че вече няма да се отърве от молитвата, и за да може да се измъкне по-скоро на двора, повдигна набожно очи и ръце към небето и с тънък креслив глас заговори задъхано:

— Благодаря ти, добри боже Амон, че запази днес баща ми от нещастие, а на мама даде пшеница за питки… Какво още?… Че си сътворил небето и земята и си й изпратил Нил, който ни носи хляб… И какво още?… Аха, сетих се!… Благодаря ти още, че навън е толкова хубаво, че растат цветя, пеят птички и че палмата ражда сладки фурми. За тия хубави неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз, и да те славят по-добре от мене, защото аз съм още малък и не са ме учили на мъдрост. Ех, стига вече…

— Лошо дете! — измърмори писарят, наведен над своите бележки. — Лошо дете! Колко небрежно изразяваш почитта си към Амон…

Но фараонът видя съвсем друго нещо във вълшебното кълбо. Молитвата на разлудувалия се малчуган подобно на ластовица се стрелна към небето и като пляскаше с криле, издигаше се все по-високо и по-високо, до самия трон, на който вековечният Амон с подпрени на коленете ръце бе потънал в съзерцание на собственото си всемогъщество.

После се издигна още по-високо, до главата на божеството, и му запя с тънкото детско гласче:

— А за тия добри неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз.

При тия думи потъналият в самосъзерцание бог отвори очи и от тях падна върху света лъч щастие. От небето до земята зацари безпределна тишина. Престана всякаква болка, всякакъв страх, всяка неправда. Свистящият камък увисна във въздуха, лъвът се спря в скока си върху сърната, вдигнатата тояга не падна върху плещите на роба. Болният забрави страданието си, объркалият се в пустинята забрави глада, а затворникът — веригите. Утихна бурята, спря морската вълна, готова да потопи кораба. И по цялата земя настана такова спокойствие, че слънцето, което се беше скрило под хоризонта, отново повдигна лъчезарна глава…

Фараонът се опомни. Той видя пред себе си малката масичка, върху нея черното кълбо, а отстрани — халдееца Бероес.

— Мер-амен-Рамзес — попита жрецът, — намери ли човека, чиито молитви могат да достигнат до подножието на предвечния?

— Да — отвърна фараонът.

— Княз ли е той, боец, пророк или пък само обикновен пустинник?

— Не, това е малко, шестгодишно момче, което не молеше Амон за нищо, но му благодареше за всичко.

— А знаеш ли къде живее то? — попита халдеецът.

— Зная, но не искам да крада за себе си силата на неговите молитви. Светът, Бероес, е истински грамаден вир, в който хората се въртят като песъчинки, блъскани от нещастието. А това дете с молитвата си дава на хората онова, което аз не мога да им дам: кратък миг забрава и спокойствие. Забрава и спокойствие…

Разбираш ли, халдеецо? Бероес мълчеше.