Болеслав Прус
Фараон (44)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като войската на Долен Египет излезе от Пи-Баст, придружаващият княза пророк Ментезуфис получаваше и изпращаше по няколко депеши дневно.

Една кореспонденция той водеше с министър Херхор. Ментезуфис изпращаше доклади до Мемфис за движението на войската и за действията на престолонаследника, като не скриваше възхищението си от него. Достопочтеният Херхор пък нареждаше да се даде на престолонаследника пълна свобода, като отбелязваше, че върховният съвет няма да се огорчи, ако княз Рамзес загуби първото сражение.

„Едно малко поражение — пишеше Херхор — ще научи на предпазливост и скромност княз Рамзес, който още отсега се смята за равен на най-опитните военачалници, при все че не е извършил още нищо.“

А когато Ментезуфис отговори, че мъчно може да се очаква престолонаследникът да загуби сражение, Херхор даде да се разбере, че в такъв случай триумфът не бива да бъде особено голям.

„Държавата — казваше той — няма да загуби, ако войнственият и буен престолонаследник има през следващите няколко години забавление на западната граница. Сам той ще добие опит във военното изкуство, а нашите разпуснати и дръзки войници ще си намерят подходящо занимание.“

Втора кореспонденция Ментезуфис водеше със светия отец Мефрес и тя му се струваше по-важна. Обиденият някога от княза жрец Мефрес без заобикалки обвиняваше престолонаследника, че убил детето на Сара под влияние на Кама. А когато в продължение на една седмица се разкри, че Рамзес е невинен, първожрецът стана още по-раздразнителен, не преставаше да твърди, че князът, като неприятел на отечествените богове и съюзник на жалките финикийци, е способен на всичко.

През първите дни работата по убийството на детето изглеждаше толкова подозрителна, че дори върховният съвет от Мемфис попита Ментезуфис какво мисли. Ментезуфис отговори, че през всичкото време наблюдава княза, но нито за миг не допуска той да е убиец.

Такива именно послания кръжаха като орляк хищни птици около Рамзес, докато той разпращаше разузнавачи по посока на неприятеля, съвещаваше се с командирите или подканяше войската да ускорява похода.

На четиринадесетия ден цялата армия на престолонаследника се съсредоточи на юг от град Теренутис. За голяма радост на княза пристигна и Патрокъл с гръцките полкове, а с него и жрецът Пентуер, изпратен от Херхор като втори наблюдател при главнокомандуващия.

Присъствието на много жреци в стана (освен Ментезуфис и Пентуер имаше и други) не беше твърде приятно на княза. Той реши обаче да не им обръща внимание и на военните съвещания съвсем не ги питаше за мнението им.

Все пак отношенията някак поулегнаха. Съгласно заповедта на Херхор Ментезуфис не се налагаше на княза, а Пентуер се зае да организира медицинска помощ за ранените.

Военната игра започна.

Преди всичко посредством свои агенти Рамзес пръсна из пограничните села слух, че либийците идат на грамадни орди, че ще рушат и убиват. Изплашеното население почна да бяга на изток и се натъкна на египетските полкове. Князът взе мъжете да носят товари подир армията, а жените и децата препрати във вътрешността на страната.

После престолонаследникът изпрати съгледвачи срещу приближаващите се либийци, за да разузнаят колко са и каква е дисциплината им. Разузнавачите се върнаха бързо и донесоха точни сведения за местопребиваването на неприятеля, но данните им за броя му бяха много преувеличени. Също така погрешно, макар и самоуверено, те твърдяха, че начело на либийските орди върви лично Мусаваса, придружаван от сина си Техена.

Престолонаследникът пламна от радост при мисълта, че в първото си още сражение ще има такъв опитен противник като Мусаваса.

Поради тия сведения Рамзес надцени опасността от сблъскването и удвои предпазливостта си. А за да има всички преимущества на своя страна, прибягна и към хитрост. Изпрати при либийците доверени хора, като им поръча да се представят за бегълци, да влязат в неприятелския лагер и да откъснат от Мусаваса неговата най-голяма сила — изгонените либийски войници.

— Кажете им — поръча Рамзес на агентите си, — кажете им, че имам топор за дръзките, но милосърдие за покорните. Ако в предстоящата битка захвърлят оръжието и изоставят Мусаваса, ще ги приема отново във войската на негово величество и ще наредя да им се плати цялото възнаграждение, без да се смята, че са напускали службата.

Патрокъл и другите генерали признаха това средство за много умно; жреците мълчаха, а Ментезуфис изпрати вест до Херхор и за по-малко от едно денонощие получи отговор.

Местността, където се намираха Содовите езера, представляваше долина, дълга няколко десетки километра, затворена между две планински вериги, които се простираха от югоизток към северозапад. Най-голямата й широчина не надминаваше десет километра, но имаше места съвсем тесни, почти клисури.

По цялата дължина на долината се бяха проточили едно след друго десетина блатисти езера с горчиво-солена вода. Тук растяха жалки храсти и треви, които вехнеха, засипвани от пясъка, и никое животно дори не ги докосваше с уста. От двете страни стърчаха варовикови възвишения или грамадни пясъчни „преспи“, в които човек можеше да потъне.

Целият пейзаж в жълти и бели багри правеше впечатление на страшно мъртвило, потискащо още повече поради зноя и тишината. Никаква птица не се обаждаше тук, а ако понякога се чуеше някакво шумолене, то сигурно биваше от търкулване на камък по склона.

Приблизително в средата на долината на две места се издигаха сгради на няколко километра едни от други; тия откъм изток представляваха малко укрепление, а западните — стъкларски работилници, снабдявани с гориво от либийски търговци. Поради военната тревога укреплението и стькларниците бяха напуснати. Корпусът на Техена имаше за задача да заеме тези два пункта, които осигуряваха на армията на Мусаваса пътя за Египет.

Либийците напредваха бавно от град Гляукус на юг и вечерта на четиринадесети хатор достигнаха входа на долината, уверени, че ще я минат на два прехода без никакви пречки. Тоя ден, щом слънцето залезе, египетската армия тръгна към пустинята и като мина за дванадесет часа около четиридесет километра през пясъците, на сутринта спря на възвишенията между укреплението и стъкларските работилници и се скри в многобройните теснини.

Ако тази нощ някой би казал на либийците, че в долината на Содовите езера са израсли палми и пшеница, те щяха да се учудят по-малко, отколкото при вестта, че египетската армия вече им е препречила пътя.

След кратка почивка, през време на която жреците успяха да открият доста добра вода за пиене и изкопаха няколко кладенчета, египетската войска почна да заема северните хълмове покрай долината.

Планът на престолонаследника беше прост. Либийците трябваше да се отрежат от отечеството им и да бъдат изтласкани на юг, в пустинята, където горещината и гладът щяха да унищожат разпръснатите части.

За тая цел Рамзес разположи армията откъм северната страна на долината и раздели войската на три корпуса. Дясното крило, което беше най-издадено към Либия, се командуваше от Патрокъл и имаше задача да отреже пътя на нападателите за отстъпление към техния град Гляукус. Лявото крило се намираше най-близко до Египет и се командуваше от Ментезуфис; то трябваше да прегради пътя на либийците напред. А командуването на централния корпус пое престолонаследникът, при когото остана Пентуер.

Към седем часа сутринта на петнадесети хатор няколко десетки либийски конници преминаха долината в силен тръс. Те починаха за малко при стъкларските работилници, огледаха местността и като не видяха нищо подозрително, върнаха се при своите.

Към десет часа преди обед, когато страшният зной сякаш смучеше пот и кръв от хората, Пентуер каза на престолонаследника:

— Либийците вече влязоха в долината и минават покрай войските на Патрокъл. След един час ще бъдат тук.

— Откъде знаеш това? — попита го учуден князът.

— Жреците знаят всичко!… — отвърна усмихнато Пентуер.

После той се изкачи внимателно на една скала, извади от торбата си някакъв силно лъскав предмет и като се обърна към мястото, където се намираха войските на Ментезуфис, почна да прави с ръка някакви знаци.

— И Ментезуфис е вече уведомен — добави той. Князът не можеше да се начуди и добави:

— Очите ми са по-силни от твоите, а и слухът ми навярно не е по-лош. Въпреки това нито виждам, нито чувам нещо. Как тогава ти забелязваш неприятеля и се разбираш с Ментезуфис?

Пентуер накара княза да погледне към едно далечно възвишение, на върха на което се забелязваха трънки. Рамзес се вгледа в тая точка и внезапно закри очи, защото в храстите нещо блесна силно.

— Какъв е тоя непоносим блясък?… — извика той. — Човек може да ослепее…

— Жрецът, който придружава достопочтения Патрокъл, дава знаци — отвърна Пентуер. — Както виждаш, достойни господарю, и ние можем да бъдем полезни във война…

Жрецът млъкна. Отдалече, от долината, долетя шум, отначало тих, но постепенно — все по-ясен. Щом го чуха, залегналите по склона египетски войници наскачаха, почнаха да преглеждат оръжието си, да шепнат… Но кратката команда на офицерите ги усмири и над северните скали отново зацари мъртва тишина.

В това време шумът в долината се засилваше и премина в тътнеж, при който сред глъчката на хиляди хора можеше да се различат песни, скърцане на коли, цвилене на коне и подвикване на командирите. Сърцето на Рамзес заби буйно; той вече не можеше да сдържа любопитството си и се покатери на една издадена скала, откъдето се виждаше значителна част от долината.

Долу либийският корпус се движеше бавно, заобиколен от облаци жълтеникав прах. Той приличаше на дълъг няколко километра смок, изпъстрен със сини, бели и червени петна.

Начело яздеха двадесетина конници, един от тях с наметнат бял плащ седеше на коня като па пейка — спуснал двата си крака от лявата страна. Зад ездачите вървеше група прашници със сиви ризи, после някакъв сановник в лектика, над когото носеха голям чадър. Следваше отред копиеносци със сини и червени блузи, после голяма група почти голи хора, въоръжени с боздугани, след тях други пак с прашки и копия, отново само с прашки, а зад тях червен отред с коси и топори. Войниците вървяха приблизително по четирима в редица, но въпреки виковете на офицерите редът постоянно се разваляше и четворките се трупаха на групи.

С песни и глъчка либийският смок постепенно изпълзя в най-широката част на долината срещу стъкларските работилници и езерата. Тук редът се обърка още повече. Тия, които се движеха начело, спряха, защото им казаха, че на това място ще има почивка; в това време задните колони ускориха крачка, за да стигнат по-скоро и да си починат. Някои изтичваха от редиците, оставяха си оръжието и се хвърляха в езерото или черпеха с длани от вмирисаната вода; други сядаха на земята и вадеха фурми от торбите си или пиеха вода с оцет от глинени бутилки.

Високо над лагера се виеха няколко орли лешояди.

При тая гледка неописуема мъка и страх овладяха Рамзес. Пред очите му се замяркаха черни точици, зави му се свят и за миг му се струваше, че е готов да отстъпи трона, но да не е тук и да не види това, което щеше да стане. Той се смъкна от скалата и загледа пред себе си с обезумял поглед.

Тутакси до него се приближи Пентуер и го дръпна силно за рамото.

— Опомни се, вожде — продума жрецът. — Патрокъл очаква заповедите ти…

— Патрокъл? — повтори князът и се огледа.

Пред него стоеше Пентуер, блед, но спокоен. Няколко крачки по-далеч Тутмозис, също бледен, държеше в разтрепераните си ръце свирка. Иззад възвишението надничаха войници, по чиито лица се четеше силно вълнение.

— Рамзес — повтори Пентуер, — войската чака.

Князът погледна жреца с някаква отчаяна решителност и прошепна със сподавен глас:

— Започвайте!…

Пентуер вдигна нагоре лъскавия си талисман и начерта с него във въздуха няколко знака. Тутмозис свирна тихо, из другите теснини отляво и отдясно повториха тоя знак и… египетските прашници почнаха да се катерят по възвишенията.

Беше към дванадесет часа по обед. Постепенно Рамзес се съвзе от първото си впечатление и се заоглежда по-внимателно наоколо. Той видя щаба си, отреда копиеносци и топороносци, командувани от стари офицери, най-сетне прашниците, които се изкачваха бавно по скалата… И беше уверен, че никой от тия хора не само не желаеше да загине, но дори не му се искаше да воюва и да се движи в тоя страшен пек.

Внезапно от върха на едно възвишение се разнесе гръмлив глас, по-мощен от рева на лъв:

— Войници на негово величество фараона, разбийте тия либийски кучета!… Боговете са с вас!…

На тоя свръхестествен глас отговори не по-малко мощният провлечен възглас на египетската армия и невъобразимата глъчка на либийците…

Князът вече нямаше защо да се крие. Той застана на възвишението, откъдето неприятелят се виждаше много добре. Сега пред Рамзес се проточи дългата верига египетски прашници, които сякаш изникнаха изпод земята; а на няколкостотин крачки от тях бе потъналият в облаци прах либийски лагер. Чуха се тръби, свирки и проклятията на варварските военачалници, които призоваваха към ред. Насядалите скочиха на крака, ония, които пиеха вода, грабнаха оръжие и се завтекоха към своите; хаотичната тълпа почна да се разгъва в редици; и всичко това ставаше сред крясъци и врява.

В това време египетските прашници вече хвърляха по няколко камъка в минута — спокойно, правилно, като при учение. Десетниците сочеха на отредите си неприятелските групи, които трябваше да бъдат обстрелвани, а войниците за няколко минути ги засипваха с град от оловни топки и камъни. Князът виждаше, че след всеки такъв порой от удари групичка либийци се разпръсваше, а твърде често някой оставаше убит.

Въпреки това либийските редици се строиха и отстъпиха зад линията, до която достигаха камъните. Сега напред излязоха техните прашници и със същата бързина и спокойствие почнаха да отговарят на египтяните. Понякога в тяхната верига избухваха смехове и радостни възклицания — тогава падаше някой египетски прашник.

Скоро над главите на княза и свитата му засвистяха камъни. Един камък, хвърлен сръчно, удари адютанта по рамото и счупи костта, втори събори шлема на друг адютант, трети падна в краката на княза, разби се в скалата и посипа лицето на главнокомандуващия с горещи като кипящо масло късчета.

Либийците се смееха високо и подвикваха нещо, вероятно злословеха за главнокомандуващия.

В миг страхът и преди всичко жалостта изчезнаха от душата на Рамзес. Той не виждаше вече пред себе си хора, заплашени от страдания и смърт, а диви зверове, които трябваше да бъдат избити или изловени. Той посегна машинално към меча си, за да поведе копиеносците, които чакаха само заповедта му, но го възпря чувството на презрение. Нима и той ще се цапа с кръвта на тая сган!… За какво са войниците?

В това време сражението продължаваше, а храбрите либийски прашници почнаха да се придвижват напред, като подвикваха и дори пееха. Хвърляните от двете страни камъни бръмчаха като бръмбари или като рой пчели, понякога се удряха във въздуха един о друг с трясък, а на всеки няколко минути някой боец от едната или другата страна отстъпваше назад, като стенеше, или падаше мъртъв. Но от това бойният дух на другите не спадаше; те воюваха със злобна радост, която постепенно се превръщаше в бесен гняв и самозабрава.

Внезапно на дясното крило засвириха тръби и се понесоха многократно повтаряни викове. Там безстрашният Патрокъл, пиян още от сутринта, се бе хвърлил срещу ариергарда на неприятеля.

— Атакувай!… — извика князът.

Тутакси една, втора… десета тръба повтори заповедта и след миг от всички теснини заизлизаха египетски стотни. Пръснатите по хълмовете прашници удвоиха усърдието си, а в това време в долината четириредните колони от египетски копиеносци и топороносци почнаха да се строяват срещу либийците. Спокойно, при пълен ред, те се придвижваха бавно напред.

— Подсилете центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Тръбата повтори заповедта.

Зад двете колони, които образуваха първата линия, застанаха две нови. Преди още египтяните да извършат тая маневра, под града от камъни либийците се строиха по техен пример в осем редици срещу главния корпус.

— Придвижи резервите — каза князът. — Я погледни — обърна се той към един от адютантите — дали лявото крило е вече готово.

Адютантът се завтече към прашниците, за да обгърне по-добре с поглед долината, но… внезапно падна; все пак успя да даде знак с ръка. Тогава вместо него изтича друг офицер; той се върна веднага и съобщи, че двете крила на княжеския корпус са в пълна готовност.

Шумът откъм отреда на Патрокъл се засилваше и изведнъж над хълмовете се издигнаха гъсти, черни кълба дим. При княза дотърча офицер, изпратен от Пентуер с донесение, че гръцките полкове са запалили лагера на либийците.

— Разбий центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Една след друга няколко тръби засвириха сигнала „в атака“, а когато замлъкнаха, в централната колона се разнесе команда, загърмяха барабани и отекна тропотът на бавно и в такт маршируващата пехота.

— Раз… два!… Раз… два!… Раз… два!…

Сега командата бе повторена на дясното и на лявото крило; отново забиха барабани и страничните колони тръгнаха напред:

— Раз… два!… Раз… два!…

Либийските прашници почнаха да отстъпват, като засипваха с камъни маршируващите египтяни. Но макар че все по-често падаше по някой войник, колоните продължаваха да вървят; крачеха отмерено, при пълен ред:

— Раз… два!… Раз… два!…

Жълтите облаци прах, които бележеха похода на египетските баталиони, ставаха все по-гъсти. Прашниците не можеха вече да хвърлят камъни; стана сравнително тихо, сред тая тишина се носеха стоновете и воплите на ранените бойци.

— Много рядко са марширували толкова добре при учение — извика князът към щаба.

— Днес не се боят от тояга — измърмори един стар офицер.

Разстоянието между прашния облак, който покриваше египтяните, и либийците непрекъснато намаляваше; но варварите стояха, без да мръднат, а зад линията им се издигна гъст стълб прах. Очевидно някакъв резерв подсилваше централната колона, която беше заплашена от най-силните удари на атаката.

Престолонаследникът се спусна бързо от възвишението и се метна на коня си; от доловете излязоха последните египетски резерви, строиха се и зачакаха заповед. След пехотата се появиха няколкостотин конници азиатци на дребни, но издръжливи коне.

Князът полетя подир тръгналите в атака войници и на сто крачки оттук намери друга могила, не особено висока, но от нея можеше да се обхване с поглед цялото бойно поле. Свитата, азиатските конници и резервната колона побързаха след него.

Рамзес нетърпеливо погледна по посока на лявото крило, откъдето трябваше да се появи Ментезуфис, но той още не се виждаше. Либийците не мърдаха от местата си, положението ставаше все по-сериозно.

Корпусът на Рамзес беше най-мощният, но пък срещу него беше изправена почти цялата либийска сила. Количествено двете страни бяха еднакви и князът не се съмняваше в победата, но се безпокоеше, че загубите ще бъдат извънредно големи, защото противникът беше много храбър.

Впрочем всяко сражение е свързано с много изненади. Главнокомандуващият няма вече влияние върху ония войски, които са започнали атака. Те повече не му принадлежат; сега князът разполагаше само с резервния полк и с шепата конници. Следователно, ако някоя от египетските колони бъде разбита или ако ненадейно неприятелят получи нови подкрепления…

Престолонаследникът потърка чело: в тоя миг почувствува цялата си отговорност като главнокомандуващ. Той приличаше на играч, който е заложил всичко, хвърлил е заровете и сега се пита какво ли ще се падне.

Египтяните бяха вече на няколко десетки крачки от либийските колони. Команда… тръби… барабаните забиха по-бързо и войската се затече бегом: „Раз-два-три!… Раз-два-три!…“ Но и откъм неприятеля се чу тръба, двете редици копия се наклониха, загърмяха барабани… Бегом!… Вдигнаха се нови кълба прах, които после се сляха в огромен облак. Рев на човешки гласове, тракане на копия, звън на коси, понякога пронизителен стон, който веднага потъваше във всеобщата врява.

По цялата фронтова линия вече не се виждаха нито хората, нито оръжието им, дори колоните — само жълт прах, проснал се като грамаден смок. По-гъстият облак прах показваше мястото, където колоните се бяха сблъскали, по-редкият — където имаше празнина.

След няколко минути адски шум престолонаследникът забеляза, че облакът прах на лявото крило почна да се отдръпва назад.

— Засили левия фланг! — изкомандува той. Половината резерви се понесоха към посоченото направление и се скриха в жълтия облак. Но лявото крило вече се изправи, а в същото време дясното почна да се придвижва бавно напред. Центърът обаче, който имаше най-голямо значение, не мърдаше от мястото си.

— Засили центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Другата половина резерви тръгнаха напред и изчезнаха в облаците прах. За минута виковете се усилиха, но не се виждаше и най-малко помръдване напред.

— Добре се бият, негодници такива!… — обърна се към престолонаследника същият стар офицер от свитата. — Крайно време е да се намеси Ментезуфис…

Князът повика командира на азиатската конница.

— Погледни надясно — каза му той. — Изглежда, че там има празнина. Промъкни се внимателно, за да не сгазиш наши войници, и атакувай от фланг централната колона на тия кучета…

— Трябва да са вързани на синджир, защото много дълго стоят на едно място — отвърна със смях азиатецът.

Той остави при княза около двадесетина конници, а — другите полетя в тръс, като викаше:

— Да живееш вечно, вожде наш!…

Жегата беше неописуема. Князът втренчи поглед и се ослуша, като се стараеше да се ориентира през прашната завеса. Почака… Почака… Изведнъж викна от радост: средният облак се люшна и леко се придвижи напред.

Отново се спря, пак се придвижи бавно, много бавно, но продължи все напред…

Врявата беше толкова страшна, че човек не можеше да се ориентира какво означава: гняв, триумф или поражение.

Внезапно дясното крило на либийците започна да се огъва бързо и да отстъпва. Зад него се появи нов облак прах. В същото време Пентуер долетя на кон и извика:

— Патрокъл обкръжава либийците в тил!…

Суматохата в дясното крило растеше и се приближаваше към центъра на полесражението. Явно беше, че либийците почват да отстъпват и паниката обхваща дори главната им колона.

Целият щаб на княза трескаво следеше движението на жълтия прах. След няколко минути тревогата се от-рази и на лявото крило. Там либийците почнаха вече да бягат.

— Да не видя утре слънцето, ако това не е победа!… — извика старият офицер.

От най-високия хълм, където жреците следяха хода на сражението, притича вестоносец и съобщи, че на лявото крило се виждат редиците на Ментезуфис и либийците са обкръжени от три страни.

— Те щяха да бягат вече като зайци — каза задъханият пратеник, — ако пясъците не им пречеха.

— Победа!… Да живееш вечно, вожде!… — викна Пентуер.

Едва минаваше два часът.

Азиатските конници се разпяха с кресливи гласове и пускаха към небето стрели в чест на престолонаследника. Щабните офицери слязоха от конете си, хвърлиха се в краката на княза, хванаха го за ръцете и го свалиха от седлото му, вдигнаха го нагоре, като викаха:

— Ето могъщия пълководец! Той срази враговете на Египет! Амон стои до дясната и до лявата му ръка — кой ще му се опре?…

В това време либийците непрекъснато отстъпваха и се заизкачваха по южните пясъчни хълмове, преследвани от египтяните. Сега всяка минута от облаците прах изскачаха конници и препускаха при Рамзес.

— Ментезуфис ги заобиколи в тил!… — викаше един.

— Две стотни се предадоха!… — викаше друг.

— Патрокъл ги заобиколи в тил!…

— Пленени са три либийски знамена: овен, лъв и ястреб…

Около щаба ставаше все по-многолюдно; прииждаха хора, окървавени и прашни.

— Да живееш вечно!… Да живееш вечно, вожде!…

Князът беше толкова развълнуван, че ту се смееше, ту плачеше, като говореше на свитата си:

— Боговете се смилиха… Мислех, че вече сме победени… Жалка е съдбата на военачалника, който трябва да отговаря за всичко, без да е извадил меч, без дори да вижда какво става…

— Да живееш вечно, победоносни вожде!… — викаха наоколо.

— Хубава победа!… — засмя се князът. — Не зная дори как я спечелихме…

— Печели битките, а после се чуди!… — викна някой от свитата.

— Казвам ви, че не зная дори как изглежда битката… — оправдаваше се князът.

— Успокой се, вожде — отвърна Пентуер. — Ти така умно разположи войската, че неприятелят трябваше да бъде разбит. А по какъв начин?… Това вече не е твое задължение, то е работа на полковете ти.

— Аз дори не извадих меча си!… Един либиец не видях!… — окайваше се князът.

По южните възвишения боят още кипеше, но в долината прахът почна да се разсейва, тук-там като през мъгла се виждаха групички египетски войници с копия, вдигнати вече нагоре.

Престолонаследникът обърна коня си натам и се отправи към изоставеното бойно поле, където сражението между централните колони току-що беше свършило. Полесражението представляваше площ, широка няколкостотин стъпки, осеяна с дълбоки трапове, покрита с телата на ранени и убити. От страната, откъдето идваше князът, на всеки няколко крачки лежаха смесено в дълга редица египтяни и либийци, а по-нататък — почти само либийци.

На някои места лежаха труп до труп, някъде на едно място бяха струпани по три-четири трупа. Пясъкът беше изпръскан с тъмни петна кръв; раните бяха страшни: на един боец бяха отсечени двете ръце, на друг — разцепена главата чак до туловището, на трети се показваха вътрешностите. Някои виеха в конвулсии, а от пълните им с пясък уста изригваха проклятия или молби да бъдат доубити.

Престолонаследникът отмина бързо, без да се оглежда, при все че някои ранени издаваха слаби възгласи в негова чест.

Недалеч от това място той срещна първата група пленници. Тия хора паднаха ничком пред него и почнаха да го молят за милост.

— Обещайте милост на победените и покорните — обърна се той към свитата си.

Няколко конници се пръснаха в различни посоки. Тутакси засвири тръба, а след нея се чу мощен глас:

— По заповед на главнокомандуващия, негово височество княза, ранените и пленените няма да бъдат убивани!…

В отговор се обадиха развълнувани и смутени викове, навярно на пленници.

— По заповед на главнокомандуващия — викаше с напевен тон друг глас на друга страна — ранените и пленниците няма да бъдат убивани!…

А в това време боят по южните възвишения престана и двете най-големи групи либийци сложиха оръжие пред гръцките полкове.

Поради горещината, както твърдеше той, или поради силните напитки, както смятаха другите, храбрият Патрокъл едва се държеше на коня. Той потърка насълзените си очи и се обърна към пленниците.

— Кучета крастави! — развика се гъркът. — Вие, които вдигнахте грешна ръка срещу войската на негово величество (дано червеи ви ядат!), ще загинете като въшки под нокътя на благочестивия египтянин, ако веднага не отговорите къде е вашият вожд — дано проказа разяде ноздрите му и изпие гноясалите му очи!…

В тоя миг пристигна престолонаследникът. Генералът го поздрави почтително, но не прекъсна разпита.

— Ще заповядам да дерат ремъци от вас!… На колове ще ви набия, ако не узная веднага къде е тая отровна гад, родена от дива свиня и хвърлена в тора…

— Ето къде е нашият вожд!… — извика един от либийците и посочи група конници, които се отдалечаваха бавно навътре в пустинята.

— Какво е това? — попита князът.

— Жалкият Мусаваса бяга!… — отвърна Патрокъл и за малко не падна на земята.

Кръв нахлу в главата на Рамзес.

— Значи, там е Мусаваса? И бяга?… Хей, който има добър кон, след мене!…

— Ха — каза Патрокъл, като се смееше. — Сега тоя крадец на овни сам ще заблее!…

Пентуер се изпречи пред княза.

— Ваше височество не може да преследва бегълците!…

— Какво?… — викна престолонаследникът. — През цялото сражение не вдигнах ръка срещу никого, а сега трябва да се откажа и от либийския вожд ли?… Какво биха казали войниците, които изпратих срещу копията и топорите?…

— Армията не може да остане без командир…

— А нима тук не са Патрокъл, Тутмозис, пък и Ментезуфис? Защо съм военачалник, ако нямам право да устроя хайка, за да заловя неприятелите?… Те са на няколкостотин крачки и конете им са изморени…

— След… един час ще се върнем с тях… Само ръка да протегнем… — мърмореха конниците азиатци.

— Патрокъл… Тутмозис… оставям на вас войската… — извика престолонаследникът. — Починете си, а аз сега ще се върна…

Той пришпори коня и се понесе в тръс, като затъваше в пясъка. Последваха го двадесетина конници и Пентуер.

— А ти защо си с нас, пророче? — попита го князът. — По-добре иди да спиш… Днес ти ни направи големи услуги…

— Може би ще дотрябвам още — отвърна Пентуер.

— Не, остани… заповядвам ти…

— Върховният съвет ми е поръчал да не се отделям нито на една крачка от ваше височество.

Престолонаследникът трепна гневно.

— А ако попаднем в засада? — попита той.

— И тогава няма да те изоставя, господарю — каза жрецът.