Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
ШЕСТА ГЛАВА
Към десет часа вечерта пред господаря застана Хирам, облечен с тъмно облекло на дребен мемфиски търговец.
— Защо се криеш така, ваше достойнство?… — попита го фараонът, неприятно засегнат. — Нима моят дворец е затвор или дом на прокажени?…
— Ах, господарю мой!… — въздъхна старият финикиец. — Откак вие станахте владетел на Египет, престъпници са тия, които се осмеляват да се виждат с вас и не дават отчет за това, което вие благоволявате да кажете…
— Пред кого трябва да повтаряте думите ми?… — попита фараонът.
Хирам вдигна нагоре очи и ръце.
— Ваше величество знае враговете си!… — отвърна той.
— Но да оставим това — каза Рамзес. — Ваше достойнство, знаеш защо те извиках, нали? Искам да получа заем от няколко хиляди таланта…
Хирам изохка и така се олюля, че господарят му позволи да седне в негово присъствие, което беше най-висока чест.
След като се разположи удобно и отдъхна, Хирам каза:
— Защо, ваше величество, искате да вземете пари взаем, когато можете да имате големи богатства?…
— Зная. Когато завладея Ниневия — прекъсна го фараонът. — Но това са далечни времена, а аз се нуждая от пари днес…
— Аз не говоря за война — отвърна Хирам. — Аз говоря за нещо, което веднага ще донесе на съкровището големи суми и постоянен годишен доход…
— По какъв начин?
— Позволи ни, ваше величество, и ни помогни да изкопаем канал, който да съединява Средиземно море с Червено…
Фараонът скочи от креслото.
— Ти се шегуваш, старче?… — извика той. — Кой ще извърши такава работа и кой би искал да изложи Египет на риск?… Та нали морето ще ни залее…
— Кое море?… Навярно нито Червено, нито Средиземно — отвърна спокойно Хирам. — Аз зная, че египетските жреци са изследвали тая работа и са пресметнали, че е много доходна, най-доходната на света… Само че… те предпочитат да го направят сами или по-скоро не искат да го направи фараон.
— Къде са доказателствата ти? — попита Рамзес.
— Аз нямам доказателства, но ще изпратя при ваше величество един жрец, който ще ви обясни цялата работа с планове и сметки…
— Кой е тоя жрец?…
Хирам се замисли, а след малко каза:
— Имам ли обещанието на ваше величество, че за него няма да знае никой освен нас?… Той, господарю, ще ви направи много по-големи услуги, отколкото аз самият… Той знае много тайни и… много жречески мерзавщини…
— Обещавам — отвърна фараонът.
— Тоя жрец се казва Саменту… Служи в светилището на Сет край Мемфис… Той е голям мъдрец, само че… нуждае се от пари и е много амбициозен… А понеже първожреците го унижават, каза ми, че ако ваше величество пожелае… щял да свали жреческото съсловие… Защото знае много тайни… О, много!… Рамзес се замисли дълбоко. Той разбра, че този жрец е голям предател, но същевременно оцени какви важни услуги може да му направи.
— Разбира се — каза фараонът, — ще помисля за този Саменту. А сега да допуснем за момент, че такъв канал може да се прокопае. Каква полза ще имам аз от него?
Хирам вдигна лявата си ръка и почна да смята на пръсти.
— Преди всичко — каза той — Финикия ще плати на ваше величество петте хиляди таланта закъснели данъци…
Второ, Финикия ще плати на ваше величество пет хиляди таланта за правото да извърши тая работа…
Трето, когато работите започнат, ще плащаме хиляда таланта годишно и още толкова таланта, колкото десетки работници ни достави Египет.
Четвърто, за всеки египетски инженер ще даваме на ваше величество по един талант годишно.
Пето, когато работите привършат, ваше величество ще ни даде канала под наем за сто години, а ние ще плащаме за него хиляда таланта годишно.
Малки печалби ли са това?… — попита Хирам.
— А сега, днес — каза фараонът, — бихте ли ми дали петте хиляди таланта закъснели данъци?
— Ако договорът бъде сключен днес, ще ви дадем десет хиляди и ще добавим още три хиляди — данъка за три години предварително…
Рамзес XIII се замисли. Много пъти вече финицийците бяха предлагали на владетелите на Египет да прокопаят този канал, но винаги срещаха упоритата съпротива на жреците. Египетските мъдреци обясняваха на фараоните, че тоя канал излага държавата на риска да бъде заляна от водите на Средиземно и Червено море.
Но ето, сега Хирам твърди, че такава опасност не съществува, жреците знаели това!…
— Обещавате — обади се фараонът, след като мисли дълго, — обещавате да плащате по хиляда таланта управлението му помагат мъдреци, които не са жреци и иямат такава власт, както в Египет.
А при това тия хора приличат на египтяните… Те почитат умрелите си прадеди и се грижат много за техните останки. Писмото им напомня вашето, жреческото… Но носят дълги дрехи от тъкани, непознати у нас, сандалите им пък напомнят малки пейчици, а главите си покриват с островърхи кутийки… Покривите на къщите им са също така остри и извити нагоре з краищата…
Тия необикновени хора отглеждат едно зърнено растение, което е по-добро от египетската пшеница, и от него правят питие, по-силно от виното. Имат също дърво, чиито листа придават крепкост на крайниците, правят духа жизнерадостен и дори дават възможност дълго да минеш без сън. Те имат хартия, която умеят да украсяват с разноцветни картини, и глина, която, след като се изпече, прозира като стъкло и звънти като метал…
Ако, ваше величество, позволите, утре ще ти изпратя мостри от произведенията на тоя народ…
— Ти разказваш чудеса, Хирам!… — каза фараонът. — Но аз не виждам връзка между тия неща и канала, който искате да прокопавате…
— Ще ти отговоря късо — отвърна финикиецът. — Когато каналът бъде готов, цялата финикийска и египетска флота ще премине в Червено море, а от него по-нататък за няколко месеца ще стигне до тия богати страня, до които по суша почти е невъзможно да се отиде. А нима, ваше величество — продължи той с блеснали очи, — не виждате съкровищата, които ще намерим там?… Злато, камъни, зърно, дърво?… Кълна ви се, господарю — говореше той възбудено, — че тогава ти ще намериш по-лесно злато, отколкото днес мед, дървото ще бъде по-евтино от слама, а робът — от крава… Позволи само, господарю, да прокопаем канала и ни дай срещу заплащане около петдесет хиляди твои войници…
Рамзес също се запали.
— Петдесет хиляди войници — повтори той. — А колко ще ми платите за това?…
— Казах вече на ваше величество… Хиляда таланта годишно за правото да копаем и пет хиляди за работниците, които ще храним и ще им плащаме…
— И ще ги преуморите от работа!…
— Опазили ни боговете!… — извика Хирам. — Няма никаква полза да гинат работниците… При канала войниците на ваше величество не ще работят повече, отколкото днес при укрепленията или при стоежа на пътищата… А каква слава за вас, господарю!… Какви доходи за съкровището!… Каква полза за Египет!… Най-бедният селянин ще може да има дървена къща, няколко глави добитък, покъщнина и навярно роб… Никой фараон не е издигал държавата толкова високо и не е извършвал такова голямо дело! Защото какво ще представляват тогава мъртвите и безполезни пирамиди пред канала, който ще улесни превоза на съкровищата от цял свят?…
— Но — добави фараонът — и петдесет хиляди войска на източната граница…
— Естествено!… — извика Хирам. — При тая сила, чиято издръжка няма да струва нищо на ваше величество, Асирия не ще се осмели да протегне ръка към Финикия…
Планът беше толкова блестящ и обещаваше такива печалби, че Рамзес XIII се почувствува опиянен. Но той се владееше.
— Хирам — каза той, — ти даваш прекрасни обещания… Толкова прекрасни, че аз се боя дали зад тях не криеш някакви не толкова приятни последствия. Затова трябва да помисля сериозно и да се посъветвам с жреците.
— Те никога няма да се съгласят доброволно!… — извика финикиецът. — Макар и да съм сигурен… (нека боговете ми простят това кощунство), че ако днес върховната държавна власт мине в ръцете на жреците, след няколко месеца те биха ни извикали да се заемем с построяването на тоя канал…
Рамзес го погледна със студено презрение.
— Старче — каза той, — остави на мене грижата за послушанието на жреците, а ти дай доказателства, че това, което говори, е истина. Аз ще бъда много лош фараон, ако не успея да отстраня пречките, които се изправят между моята воля и интересите на държавата.
— Ти наистина си велик владетел, господарю наш — прошепна Хирам и се наведе доземи.
Беше вече късна нощ. Финикиецът се сбогува с фараона и придружен от Тутмозис, напусна двореца. А на другия ден изпрати чрез Дагон сандъче с мостри от богатствата на непознатите страни.
В сандъчето Рамзес намери статуйки на богове, индийски тъкани и пръстени, малки парченца опиум, а във втора преграда — шепа ориз, листенца от чай, няколко порцеланови чашки, украсени с рисунки, и двадесетина картинки, направени с боя и туш върху хартия.
Той разгледа всички предмети с най-голямо внимание и призна, че не е познавал всички тия неща. Нито оризът, нито хартията, нито образите на хората, които имаха островърхи шапки и продълговати очи.
Вече не се съмняваше в съществуването на някаква нова страна, в която всичко е по-друго, отколкото в Египет; планините, дърветата, къщите, мостовете, корабите…
„И тая страна съществува навярно от векове — мислеше той, — нашите жреци знаят за нея, знаят за богатствата й, но никога не споменават нищо за тях… явно е, че това са предатели, които искат да ограничат властта на фараоните, да ги направят бедни, та после да ги съборят от престола…
Но… О, прадеди и мои наследници — каза той в себе си, — призовавам ви за свидетели, че аз ще сложа край на тия мерзавщини. Ще издигна мъдростта, а ще унищожа измамата и ще дам на Египет да си отдъхне…“
Като мислеше така, господарят вдигна очи и забеляза Дагон, който чакаше заповедите му.
— Твоето сандъче е много интересно — каза той на лихваря, — но… не това исках аз от вас.
Финикиецът се приближи на пръсти и като коленичи пред фараона, прошепна:
— Когато ваше величество благоволиш да подпишеш договор с достойния Хирам, Тир и Сидон ще сложат в нозете ти всичките си съкровища…
Рамзес смръщи вежди. Не му се харесваше тая дързост на финикийците, които се осмеляваха да му поставят условия. За това той отвърна хладно:
— Ще помисля и ще дам отговор на Хирам. Можеш да си вървиш, Дагон.
Когато финикиецът излезе, Рамзес отново се замисли… В душата му започна да се промъква съмнение.
„Тия търгаши — размишляваше той — ме смятат за свой… Хм!… Позволяват си да ми показват отдалеко чувал злато, за да ме принудят да подпиша договор!… Не зная дали някой от фараоните им е позволявал някога подобна интимност…
Трябва да променя това. Хора, които падат ничком пред пратениците на Асар, не могат да ми казват: «Подпиши и ще получиш…» Глупави финикийски плъхове! Промъкнали са се в двореца на фараона и го смятат за своя дупка!…“
Колкото повече мислеше и по-подробно си припомняше държането на Хирам и Дагон, толкова по-силен гняв го обземаше.
„Как смеят… Как смеят да ми поставят условия?…“
— Хей!… Тутмозис… — извика той. Любимецът му веднага застана пред него.
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Изпрати някого от младшите офицери при Дагон да го уведоми, че престава да бъде мой банкер. Много е глупав за такова високо положение…
— А на кого, ваше величество, ще дадеш тая висока чест?
— Не зная в момента… Ще трябва да се намери някой между египетските или гръцките търговци… В краен случай ще се обърнем към жреците.
Тая вест обиколи всички фараонови дворци и за по-малко от час долетя до Мемфис. По целия град се заговори, че финикийците са изпаднали в немилост пред фараона, а надвечер населението почна да разбива магазините на омразните чужденци.
Жреците си отдъхнаха. Херхор дори направи посещение на свети Мефрес и му каза:
— Сърцето ми чувствуваше, че нашият господар ще се откаже от тия езичници, които пият кръвта на народа. Мисля, че трябва да проявим благодарност от наша страна…
— И да му отворим вратите на нашите съкровища, нали?… — попита грубо свети Мефрес. — Не бързай, ваше достойнство… Аз вече проникнах в душата на тоя хлапак и горко ни, ако му позволим да вземе веднъж връх над нас…
— А ако скъса с финикийците?…
— Той ще спечели от това, защото няма да им изплати дълговете си — каза Мефрес.
— По мое мнение — обади се Херхор, след като помисли — сега е моментът, когато можем да спечелим благосклонността на младия фараон. Той пламва лесно в яда си, но умее да бъде и благодарен… Аз съм изпитал това…
— Всяка твоя дума е грешка!… — прекъсна го упоритият Мефрес. — Най-напред тоя княз не е още фараон, защото не е коронован в храма… Второ — никога няма да бъде истински фараон, понеже презира посвещението в първожречески сан… Най-сетне — не ние се нуждаем от неговата благосклонност, а той от благосклонността на боговете, които оскърбява на всяка крачка!…
Задъхан от гняв, Мефрес си пое дъх, а после продължи:
— Той прекара цял месец в светилището на Хатор, слуша там най-висша мъдрост, а веднага след това се хвана за финикийците. Не само това!… Посещаваше храма на Астарта и взе оттам жрица, което противоречи на принципите на всички религии…
После се подиграваше публично с моето благочестие… Заговорничеше с такива като него лекомислени и с помощта на финикийците крадеше държавни тайни… А когато се възкачи на трона — сбърках, когато едва стъпи на първото стъпало на престола, вече почна да безчести жреците, да мъти главите на селяните и войниците и да възобновява връзките си със своите приятели финикийци…
Нима ти, достойни Херхор, си забравил всичко това?… А ако го помниш, нима не разбираш опасностите, които ни грозят от страна на тоя хлапак?… Та той държи в ръката си кормилото на държавния кораб, който се движи между вирове и скали. Кой ще ми гарантира, че тоя безумец, който вчера извика при себе си финикийците, а днес се скара с тях, няма да извърши утре нещо, което ще изложи държавата на гибел?… — Тогава… какво?… — попита Херхор и го загледа проницателно в очите.
— Това, че нямаме причина да проявяваме към него благодарност или всъщност — слабост. И понеже иска веднага пари, няма да му дадем пари!…
— А… а после какво?… — запита Херхор.
— После ще управлява държавата и ще увеличава армията без пари — отвърна раздразнено Мефрес.
— А… а ако изгладнялата му армия поиска да ограби храмовете?… — продължаваше въпросите си Херхор.
— Ха!… Ха!… Ха!… — избухна в смях Мефрес. После изведнъж стана сериозен, поклони се и каза с ироничен тон:
— Това вече е твоя работа, ваше достойнство… Човек, който в продължение на толкова години като тебе е управлявал държавата, трябва да е подготвен за подобна опасност.
— Да допуснем — каза бавно Херхор, — да допуснем, че аз бих намерил средства срещу опасностите, които биха заплашвали държавата. Но вие, ваше достойнство, който сте най-старши първожрец, ще успеете ли да предпазите жреческото съсловие и светилищата от оскърбления?…
Известно време двамата се гледаха в очите.
— Питаш ме дали бих съумял? — каза Мефрес. — Дали ще съумея?… Аз дори няма нужда да съумявам. Боговете са сложили в ръцете ми гръм, който ще убие всеки, който светотатствува.
— Пет!… — прошепна Херхор. — Така да бъде…
— Със съгласието или без съгласието на върховния жречески съвет — добави Мефрес. — Когато лодката се преобръща, няма време за разправии с весларите.
Двамата се разделиха в унило настроение. А същия ден вечерта ги повика фараонът.
Те дойдоха в определеното време поотделно. Направиха дълбок поклон пред владетеля и всеки застана в различен ъгъл, без да се гледат един друг.
„Дали са се скарали?… — помисли Рамзес. — Това не пречи…“
Миг по-късно влязоха свети Сем и пророк Пентуер. Тогава Рамзес седна на подиума, а на четиримата жреци посочи ниски табуретки срещу себе си и каза:
— Свети мъже! Досега не съм ви викал на съвещание, понеже всички заповеди, които издавах, се отнасяха изключително до военните работи…
— Имахте право, ваше величество — обади се Херхор.
— Направих всичко, каквото можах, през това късо време, за да укрепя защитните сили на държавата. Отворих две нови училища за военачалници и възобнових пет ликвидирани полка…
— Имали сте право, господарю — обади се Мефрес.
— За другите военни подобрения не говоря, защото тия неща не интересуват вас, духовниците…
— Прав сте, господарю — казаха заедно Мефрес и Херхор.
— Но сега има друг въпрос — каза фараонът, доволен от одобренията на двамата сановници, от които беше очаквал съпротива. — Приближава се денят на погребението на божествения ми баща, а съкровището не притежава достатъчно средства…
Мефрес стана от табуретката.
— Озирис-Мер-амен-Рамзес — каза той — беше справедлив господар, който осигури на своя народ многогодишен мир, а на боговете — слава. Затова разреши, ваше величество, погребението на тоя набожен фараон да стане за сметка на светилищата.
Рамзес XIII се учуди и трогна от почитта, отдавана на баща му. Известно време мълча, сякаш не можеше да намери отговор, после отвърна:
— Много съм ви благодарен за честта, която оказвате на равния на боговете мой баща. Позволявам такова погребение и още веднъж много ви благодаря…
Той замълча, подпря глава на ръката си и се замисли, сякаш водеше борба със себе си. Внезапно вдигна глава: лицето му беше оживено, очите блестяха.
— Аз съм трогнат — каза той — от вашите добри чувства, свети отци. Щом паметта на баща ми ви е толкова скъпа, вие не можете да имате лоши чувства към мене…
— Нима ваше величество може да допусне подобно нещо?… — обади се първожрецът Сем.
— Ти казваш истината — продължи фараонът. — Аз неоснователно ви подозирах, че сте настроени срещу мене… Но желая да поправя това и затова ще бъда с вас откровен…
— Да ви благославят боговете, ваше величество… — каза Херхор.
— Ще бъда откровен. Моят божествен баща поради възрастта си, болестта си, а може би поради жреческите си задължения, не можеше да посвещава толкова сили и време на държавните работи, колкото мога аз. Аз съм млад, здрав, свободен, затова искам и ще управлявам сам. Както пълководец трябва да ръководи армията си на своя отговорност и по свой план, така и аз ще управлявам държавата. Това е моята твърда воля и няма да отстъпя от нея. Но разбирам, че дори да бъда и най-опитен, не мога да мина без верни слуги и мъдри съветници. И затова понякога ще искам мнението ви по различни въпроси.
— Затова сме върховен съвет при трона на ваше величество — обади се Херхор.
— Разбира се — продължи все така оживено фараонът, — аз ще се възползувам от вашите услуги дори още отсега…
— Слушам заповедите ти, господарю — каза Херхор.
— Аз желая да подобря живота на египетския народ. Но понеже при такива случаи прибързаните стъпки могат да донесат само вреди, в началото му подарявам дребно нещо; след шест дни работа — седмият ден да бъде за почивка…
— Така е било през време на владичеството на деветнадесетте династии… Тоя закон е стар колкото самия Египет — обади се Пентуер.
— Почивката всеки седми ден ще даде петдесет дни годишно за всеки работник; това значи, че господарят му ще загуби петдесет драхми. А от милионите работници държавата ще загуби около десет хиляди таланта годишно… — каза Мефрес. — Ние пресметнахме вече това в светилищата!… — добави той.
— Така е — отвърна живо Пентуер, — загуби ще има, но само през първата година. Защото, когато силите на народа закрепнат от почивките, през следващите години той ще отработи загубата дори с лихвата…
— Ти казваш истината — отговори Мефрес. — Но във всеки случай трябва да имаме десет хиляди таланта за първата година. А пък аз мисля, че и двадесет хиляди няма да стигнат…
— Прав си, достойни Мефрес — обади се фараонът. — При промените, които искам да извърша в моята държава, двадесет, пък дори тридесет хиляди таланта няма да представляват кой знае каква сума. Затова — добави той бързо — от вас, свети мъже, ще търся помощ…
— Ние сме готови да подкрепим всяко намерение на ваше величество с молитви и процесии — каза Мефрес.
— Хубаво, молете се и поощрявайте да го прави и народът. Но освен това дайте на държавата тридесет хиляди таланта — отговори фараонът.
Първожреците мълчаха. Владетелят почака малко и накрая се обърна към Херхор:
— Мълчиш ли, ваше достойнство?
— Вие сам казахте, господарю, че съкровището ни няма средства дори за погребението на Озирис-Мер-амен-Рамзес. И аз не мога да разбера откъде бихме могли да вземем тридесет хиляди таланта?…
— А съкровището в Лабиринта?
— Това са съкровища на боговете, които можем да нарушим само при най-голяма нужда на държавата — отвърна Мефрес.
Рамзес XIII кипна от гняв.
— Ако не селяните — извика той и удари с юмрук страничното облегало, — то аз се нуждая от тая сума!…
— Ваше величество — отвърна Мефрес, — можете да спечелите в продължение на една година повече от тридесет хиляди таланта, а Египет — два пъти по толкова…
— По какъв начин?…
— По много прост — каза Мефрес. — Заповядай, владетелю, да се изгонят финикийците от държавата…
Изглеждаше, че владетелят ще се хвърли върху дръзкия първожрец: той побледня, устата му се разтрепера, а очите излязоха от орбитите. Но в миг се овладя и каза с удивително спокоен тон:
— Достатъчно… Щом можете да ми давате само такива съвети, ще мина без тях… Та нали финикийците притежават нашите подписи, че честно ще им платим сключените заеми!… Не ти ли мина това през ума, Мефрес?…
— Прости, ваше величество, но в тоя миг ме занимаваха други мисли. Твоите прадеди, господарю, не на папируси, а върху бронз и камък са дълбаели, че даровете, които са направени на боговете и светилищата, принадлежат и ще принадлежат вечно на боговете и на светилищата.
— И на вас — каза саркастично фараонът.
— На нас принадлежат толкова — отвърна дръзкият първожрец, — колкото държавата принадлежи на тебе, владетелю. Ние пазим тия съкровища и ги увеличаваме, но нямаме право да ги пръскаме…
Задъхан от гняв, фараонът напусна събранието и отиде в кабинета си. Той виждаше своето положение безпощадно ясно.
Вече не се съмняваше в омразата на жреците към себе си. Това бяха същите опиянени от високомерие сановници, които миналата година не му дадоха корпуса „Менфи“ и го направиха наместник едва тогава, когато им се струваше, че се е смирил пред тях, като се отдалечи от двореца. Това бяха същите жреци, които следяха всяко негово движение, правеха доклади за него, но нему — на престолонаследника, не съобщиха дори за договора с Асирия. Същите, които го измамиха в светилището Хатор, а при Содовите езера избиха пленниците, на които беше обещал милост.
Фараонът си припомни поклоните на Херхор, погледите на Мефрес и тона и на двамата. Изпод външната им любезност постоянно се показваше тяхната гордост и пренебрежението им към него… Той се нуждае от пари, а те му обещават молитви. Нещо повече!… Осмеляват се да му заявят, че той не е единственият владетел на Египет.
Младият господар неволно се усмихна, защото му дойде наум приказката за наетите пастири, които казали на собственика, че той няма право да върши каквото иска със стадото си!…
Но покрай смешната страна имаше и нещо заплашително. В съкровището се намираха само около хиляда таланта, които при сегашните размери на разходите можеха да стигнат само за седем или десет дни. А после?… Как ще се държат чиновниците, прислугата и преди всичко войската, когато не само няма да получават заплата, но просто ще гладуват?…
Първожреците знаят положението на фараона и щом не бързат да му помогнат, значи, искат да го погубят… И то да го погубят за няколко дни, дори преди погребението на баща му.
Рамзес си припомни една случка от детството си.
Той беше ученик в жреческото училище, когато на празника на богиня Мут между другите забавления доведоха и най-прочутия палячо в Египет.
Тоя артист се преструваше на нещастен герой. Когато заповядваше — не го слушаха, на гнева му отговаряха със смях; а когато грабна топора, за да накаже тия, които му се подиграваха, топорът се строши в ръцете му.
Накрая пуснаха срещу него лъв, а когато беззащитният герой почна да бяга, оказа се, че не го гони лъв, а свиня в лъвска кожа.
Учениците и учителите се смяха до сълзи на тия приключения, но малкият княз седеше мрачен: беше му жал за тоя човек, който се стремеше към велики неща, но падаше, обсипан с насмешки.
Днес тая сцена и чувствата, които беше изпитал тогава, възкръснаха в паметта на фараона.
— Такъв искат да ме направят те!… — каза си той.
Обзе го отчаяние, защото чувствуваше, че заедно с изразходването на последния талант ще се свърши властта му, а с нея и животът му.
Ала тук настъпи неочакван обрат. Владетелят застана насред стаята и почна да размишлява:
„Какво може да ми се случи?… Само смърт… Ще отида при моите славни прадеди, при Рамзес Велики… А на тях не мога да кажа, че съм загинал без борба… След нещастията през земния живот би ме сполетял вечен позор…“
Как така?… Той, победителят при Содовите езера, да отстъпи пред шепа лицемери, с които един азиатски полк не би имал много работа?… Нима само защото Мефрес и Херхор искат да управляват Египет и фараона, войската му трябва да гладува, а милиони селяни да не получават почивка?…
Нима не неговите прадеди са издигнали тия храмове?… Нима не те са ги напълнили с плячка?… А кой е печелил битките — жреците или войниците?… Тогава кой има право на съкровищата — жреците или фараонът и неговата армия?…
Младият господар вдигна рамене и повика при себе си Тутмозис. Въпреки късната нощ любимецът му се яви веднага.
— Знаеш ли? — каза фараонът. — Жреците ми отказаха заем, въпреки че хазната е празна.
Тутмозис се изправи.
— Ще заповядате ли, ваше величество, да ги откараме в затвора?… — отвърна той.
— Би ли направил това?…
— Няма в Египет офицер, който би се поколебал да изпълни заповедта на нашия повелител и вожд.
— В такъв случай… — каза бавно фараонът. — В такъв случай… няма нужда да затваряме никого. Аз имам достатъчно сила за себе си и презрение за тях. Мърша, която човек е срещнал на пътя си, не я затваря в обкован сандък, а само я заобикаля.
— Но хиените се слагат в клетки — прошепна Тутмозис.
— Рано е още — отвърна Рамзес. — Трябва да бъда милостив към тия хора поне до погребението на баща си. Защото иначе те са готови да извършат някаква мръсотия с неговата достопочтена мумия и да нарушат покоя на душата му… Иди утре при Хирам и му кажи да ми изпрати жреца, за когото сме говорили.
— Слушам. Трябва обаче да доложа на ваше величество, че днес населението нападна домовете на финикийците в Мемфис…
— Охо!… Това беше излишно.
— Струва ми се също — продължи Тутмозис, — че откакто ваше величество нареди Пентуер да проучи положението на селяните и работниците, жреците подстрекават номарсите и благородниците, говорят, че вие, господарю, искате да разорите благородниците заради селяните…
— А благородниците вярват ли това?…
— Има такива, които вярват. Но има и такива, които отговарят направо, че това е интрига на жреците срещу ваше величество.
— Ами ако наистина бих искал да подобря положението на селяните?… — попита фараонът.
— Ще направите, господарю, това, което ви харесва — отвърна Тутмозис.
— Ето това е отговор! — извика весело Рамзес XIII. — Бъди спокоен и кажи на благородниците, че не само няма да загубят нищо, като изпълняват моите заповеди, но положението им доста ще се подобри. Богатствата на Египет трябва най-сетне да бъдат изтръгнати от ръцете на недостойните и да бъдат предадени на верните слуги.
Фараонът се сбогува с любимеца си и доволен, отиде да спи. Сега неговото кратковременно отчаяние му се струваше смешно.
На другия ден към обед докладваха на негово величество, че е дошла делегация от финикийски търговци.
— Да не би да се оплакват от нападенията върху домовете им? — попита фараонът.
— Не — отвърна адютантът, — искат да изкажат почитта си и да ви поднесат дарове.
И наистина двадесетина финикийци, водени от Рабсун, бяха дошли с дарове. Когато владетелят се яви пред тях, те паднаха ничком, а после Рабсун заяви, че по стар обичай се осмеляват да поднесат недостоен дар пред нозете на владетеля, който им дава живот и осигурява безопасността на имуществата им.
После почнаха да слагат на масите златни подноси, огърлици и чаши, пълни със скъпоценности. А Рабсун сложи в подножието на трона поднос с папирус, в който финикийците се задължаваха да дадат за войската различни необходими неща на стойност две хиляди таланта.
Това беше голям дар, защото всичко, което подаряваха финикийците, струваше около три хиляди таланта.
Владетелят отговори много благосклонно на верните търговци и им обеща своето покровителство. Те се сбогуваха зарадвани.
Рамзес XIII си отдъхна: банкрутът на хазната, а оттам и необходимостта да употреби насилствени средства срещу жреците се отложи за още десет дни.
Вечерта достойният Хирам, охраняван от Тутмозис, отново се яви в кабинета на негово величество. Този път той не се оплака, че е уморен, а падна ничком и със стенещ глас започна да проклина глупавия Дагон.
— Узнах — каза той, — че тоя негодник си е позволил да припомни на ваше величество нашия договор за канала до Червено море… Да пукне дано!… Проказа да го разяде!… Децата му да станат свинари, а внуците — евреи!…
А ти, владетелю, заповядай само и Финикия ще сложи в краката ти всичките си богатства, които притежава, без никаква разписка и договор… Ние да не сме асирийци или… жреци — добави той шепнешком, — та да не ни е достатъчна само една дума на такъв могъщ владетел?…
— Ами ако аз, Хирам, наистина поискам голяма сума? — попита фараонът.
— Каква?…
— Например… тридесет хиляди таланта…
— Веднага ли?
— Не, в продължение на една година.
— Ще я имаш, ваше величество — отговори Хирам, без да се двоуми.
Фараонът се смая от тая щедрост.
— Но ще трябва да ви дам залог…
— То ще бъде само за форма — отвърна финикиецът. — Ваше величество ще ни даде в залог рудниците, за да не се събуди подозрение у жреците… Ако не беше това, Финикия би ти се предала цяла без залози и разписки…
— А каналът?… Трябва ли веднага да подпиша договора? — попита фараонът.
— Съвсем не. Ваше величество ще сключи договор с нас, когато сам пожелае.
На Рамзес му се струваше, че е издигнат някъде високо, високо. Едва в тоя момент той позна сладостта на царската власт, и то благодарение на финикийците!
— Хирам! — каза той, без да се владее. — Днес давам на вас, финикийците, позволение да строите канала, който ще съедини Средиземно море с Червено…
Старецът падна в краката на фараона.
— Ти си най-великият монарх, какъвто е видяла земята! — извика той.
— Засега не бива да казваш за това никому, защото враговете на моята слава бдят, но за да си сигурен, давам ти моя царски пръстен…
Рамзес сне от ръката си пръстен, украсен с вълшебен камък, на който беше изрязано името на Хорс, и го сложи на пръста на финикиеца.
— Богатствата на цяла Финикия са на твое разположение! — повтаряше Хирам, дълбоко трогнат. — Ти, господарю, ще извършиш дело, което ще слави името ти, докато слънцето не угасне…
Фараонът прегърна побелялата му глава и го накара да седне.
— И така, ние сме съюзници — каза след малко владетелят — и аз се надявам, че от това ще има полза и Египет, и Финикия…
— И целият свят! — обади се Хирам.
— Кажи ми, княже, защо имаш такова доверие в мен?…
— Аз познавам благородния характер на ваше величество. Ако ти, владетелю, не беше фараон, след няколко години щеше да станеш най-знаменитият финикийски търговец и началник на нашия съвет…
— Да допуснем — отвърна Рамзес. — Но за да удържа обещанието си към вас, ще трябва най-напред да смажа жреците. Това е борба, а резултатът от борбата не е сигурен…
Хирам се усмихна.
— Господарю — каза той, — ако бяхме толкова подли, та да те напуснем сега, когато съкровището ти е празно, а неприятелите — дръзки, ти би загубил борбата! Защото човек, лишен от средства, лесно губи смелост, а от бедния владетел се отричат и армията му, и поданиците му, и сановниците…
А ако вие, господарю, разполагате с нашето злато и нашите агенти, със своята войска и генерали, ще имате толкова неприятности с жреците, колкото слон със скорпион. Само да сложите крак върху тях и те ще бъдат смазани…
Но това не е моя работа. В градината чака първожрецът Саменту, на когото ваше величество заповяда да дойде. Аз се оттеглям: сега е негов ред… Но аз не се отказвам да ви доставя парите и вие, ваше величество, можете да се разпореждате със сума в размер на тридесет хиляди таланта…
Хирам отново падна ничком и излезе, като обеща, че веднага ще изпрати Саменту.
След половин час първожрецът се яви. Като служител на Сет, той не бръснеше рижата си брада и чорлавата си коса; лицето му беше сурово, но в очите блестеше ум. Първожрецът се поклони без излишно смирение и спокойно издържа пронизващия поглед на фараона.
— Седни — каза господарят. Първожрецът седна на пода.
— Харесваш ми — каза Рамзес. — Имаш осанка и физиономия на хиксос, а те са най-храбрите войници в моята армия.
После неочаквано попита:
— Ти ли съобщи на Хирам за договора на жреците с асирийците?
— Аз — отвърна Саменту, без да навежда очи.
— Беше ли участник в тая подлост?
— Не. Аз подслушах тоя договор… В светилищата, както в дворците на ваше величество, в стените са прокарани канали, по които дори от върха на пилоните може да се чува какво се говори в подземията…
— А от подземията може да се говори на лица, които живеят в стаите на горните етажи, нали?… — обади се фараонът.
— И да се представя това за съвети на боговете — добави сериозно жрецът.
Фараонът се усмихна. Значи, предположението, че не духът на баща му, а жреците бяха говорили нему и на майка му, беше правилно.
— Защо издаде на финикийците тая голяма държавна тайна? — попита Рамзес.
— Защото исках да попреча на тоя позорен договор, който ще навреди не само на нас, но и на Финикия.
— Ти можеше да предупредиш някой от знатните египтяни…
— Кого? — попита жрецът, — Измежду тези ли, които са безсилни пред Херхор, или измежду онези, които са готови да ме наклеветят пред него и да ме подложат на смъртни изтезания?… Казах на Хирам, защото той се срещаше с наши сановници, които аз никога не виждам.
— А защо Херхор и Мефрес сключиха такъв договор? — продължи да разпитва фараонът.
— Според мен те са хора слаби, които видният халдейски жрец Бероес е успял да наплаши. Той им казал, че вече цели десет години лоша съдба заплашва Египет и че ако в това време започнем война с Асирия, ние ще бъдем бити…
— И те повярваха ли?
— Бероес като че ли им показал някакви чудеса… Дори се издигнал над земята… Без съмнение това е чудо, но аз никога няма да разбера защо трябва да загубим Финикия, понеже Бероес се издигнал над земята?
— Значи, и ти не вярваш в чудесата?…
— Зависи в какви — отвърна Саменту. — Изглежда, че Бероес наистина върши необикновени неща, но — нашите жреци само мамят както населението, така и владетелите.
— Ти ненавиждаш ли жреческото съсловие? Саменту разпери ръце.
— И те не могат да ме търпят; нещо повече, държат се надменно спрямо мене, защото служа на Сет. Но що за богове са тия, главите и ръцете на които трябва да се движат с помощта на върви?… И що за жреци са ония, които се преструват на благочестиви и въздържани, а имат по десет жени, харчат по двадесетина таланта годишно, крадат даровете, принася-ни пред олтарите, и са съвсем малко по-мъдри от учениците във висшето училище?
— Но ти вземаш дарове от финикийците, нали?
— А от кого да вземам?… Само финикийците почитат истински Сет и се боят той да не потопи корабите им. У нас го уважават само бедняците. Ако се задоволявах с техните жертви, щях да пукна от глад — аз и децата ми.
Фараонът помисли, че все пак тоя жрец не е лош човек, при все че издава тайните на светилищата. Освен това изглежда мъдър и говори истината.
— Ти чувал ли си нещо — попита отново владетелят — за канала, който трябва да съедини Средиземно море с Червено?
— Запознат съм с тоя въпрос. Нашите инженери са изработили проекта още преди няколкостотин години.
— А защо не е приложен досега?
— Защото жреците се боят да не би в Египет да нахълтат чужденци, които могат да подкопаят нашата религия, а с това и техните доходи.
— А вярно ли е това, дето каза Хирам за народите, които живеят далеко на изток?
— Напълно вярно. Ние отдавна знаем за тях и не минават десет години, без да получим от ония страни някаква скъпоценност, рисунка или вещ.
Фараонът отново се замисли и неочаквано попита:
— Ще ми служиш ли вярно, ако те направя свой съветник?…
— Ще служа на ваше величество на живот и смърт. Но… ако стана съветник на трона, ще се възмутят жреците, които ме ненавиждат.
— Смяташ ли, че те могат да бъдат свалени?…
— И много лесно! — отвърна Саменту.
— Какъв ще е твоят план, ако бъда принуден да се отърва от тях?
— Би трябвало да сложим ръка на съкровището в Лабиринта — заяви жрецът.
— Би ли успял да стигнеш до него?
— Аз разполагам вече с много указания, а останалото — ще го намеря, защото знам къде да търся.
— И какво още? — попита фараонът.
— Би трябвало да се заведе процес срещу Херхор и Мефрес за измяна към отечеството, за тайни връзки с Асирия…
— А доказателства за това?…
— Ще ги намерим с помощта на финикийците — отвърна жрецът.
— Няма ли да възникне от това някаква опасност за Египет?
— Никаква. Преди четиристотин години фараон Аменхотеп IV съборил жреческата власт и установил вяра само в едно божество, в Ра-Хармахис[1]. Разбира се, той използувал този случай и взел съкровищата от светилищата на другите богове… И тогава нито населението, нито войската, нито благородниците се застъпили за жреците… Какво остава сега, когато някогашната вяра толкова много е отслабнала!…
— Кой е помагал на Аменхотеп? — попита фараонът.
— Обикновеният жрец Ей.
— Но той след смъртта на Аменхотеп IV станал наследник на престола му — каза Рамзес, като гледаше проницателно жреца в очите.
Саменту обаче отговори спокойно:
— Тая случка доказва, че Аменхотеп е бил негоден владетел, който се е грижел повече за чествуването на Ра, отколкото за държавата.
— Ти наистина си голям мъдрец!… — каза Рамзес.
— Готов съм да ти служа, ваше величество.
— Назначавам те за свой съветник — каза фараонът. — В такъв случай обаче ти не бива да идваш скришом при мене, а ще заживееш у мен!
— Прости, господарю, но докато членовете на върховния съвет не се озоват в затвора за преговорите им с враговете на държавата, моето присъствие в двореца ще донесе повече вреда, отколкото добро… Затова ще служа и ще давам съвети на ваше величество, но тайно…
— И ще намериш ли пътя за съкровището в Лабиринта?…
— Надявам се, господарю, че докато се върнеш от Тива, тая работа ще ми се удаде.
А когато пренесем съкровищата в двореца ти, когато съдът осъди Херхор и Мефрес, които след това ваше величество може да помилва, тогава с твое позволение ще изляза явно… и ще престана да бъда жрец на Сет, който само отблъсква хората от мене…
— И мислиш ли, че всичко ще се свърши благополучно?…
— Гарантирам с живота си!… — извика жрецът. — Народът обича ваше величество, затова може лесно да бъде подбуден против предателите сановници… Войската те слуша, както не е слушала никой фараон от времето на Рамзес Велики… Тогава кой ще ти се опре?… А на това отгоре ваше величество има зад себе си финикийците и парите — най-голямата сила на света!…
Когато Саменту се сбогуваше с фараона, владетелят му позволи да целуне краката му и му подари тежка златна огърлица, както и гривна, украсена със сапфири.
Не всеки сановник можеше да спечели такова благоволение дори при дългогодишна служба.
Посещението и обещанията на Саменту изпълниха с нови надежди сърцето на фараона.
Да можеше да завладее съкровището на Лабиринта!… Само с малка част от него би могъл да освободи благородниците от дълговете им към финикийците, да подобри положението на селяните и да изкупи заложените дворцови имения.
А с какви строежи би обогатил държавата!…
Да, средствата от Лабиринта можеха да отстранят всички затруднения на фараона. Защото каква полза, че финикийците му предлагат голям заем? Заемът ще трябва някога да се изплаща заедно с лихвите и рано или късно той ще бъде принуден да заложи и останалите царски имения. Следователно с тоя заем може само да отсрочи разорението, но не и да го избегне.